Емилия Дворянова за Васил Терзиев и „Братя Карамазови“: Потриса ме как демократичната общност тласка един объркан човек към отцеубийство

Несвоевременно размишление

Нямам почти никакви съмнения, че никой от ПП не е чел „Братя Карамазови”. Че какъв им е на тях Достоевски? (От ДБ със сигурно са чели, сами да се оправят с интерпретациите.) Бих им го разказала като за тях. В този роман основната тема е Отцеубийството. Има един баща – мерзък, гнусен, сладострастник, отвратителен – толкова отвратителен, че ти се иска да го няма, да бъде изтрит от лицето на земята и просто да не съществува. Бащата има четирима сина, те всички не могат да го понасят, наясно са с мерзостта му. Въпросът на книгата е – имат ли право да убият бащата? В хода на четенето впрочем, читателят също се изправя пред тази дилема, съвсем несъзнателно, както се полага да ни поставя един гениален писател.

Иска му се като че сам той да изтрие „червея” от земята, в следващия миг потръпва от ужас пред дълбината на този грях. Но в крайна сметка бащата все пак е убит. Физически от незаконния Смердяков, „идеологически” от прословутия богоборец Иван, в помислите е убиван десетки пъти от Дмитрий… Само един от братята е невинен,  но той самият не се смята за такъв, Альоша е човек от „друг свят”, за него няма да разказвам. Интересно е какво се случва с братята, защото в тяхната съдба се крие и оценката на автора. Смердяков се самоубива, Иван полудява, Дмитрий, който само в помислите си е убивал, е нарочен за убиеца, и бива изпратен на каторга в Сибир, така да се каже – „на покаяние”, той все пак има шанс. И пак да подчертая – бащата е мерзък, гнусен, долен, читателят сам лесно влиза в ролята на „отцеубиец”… може би за го накара книгата и той да се покае, защо всички в крайна сметка сме всичко и всеки възможен грях е в нас. 

В нашата история също си имаме един „Смердяков”. Богомил Райнов, синът на великия си баща Николай Райнов. Младите от ПП вероятно и това не знаят. Човекът прави изключителна кариера по време на комунизма, страхотен естет, написва много книги, любими по онова време, най-вече шпионски, самият той е шпионин, обявен за персона нон грата във Франция. Кариерата му извира от „прост” акт – отцеубийство. Богомил Райнов се отказва от баща си чрез „Държавен вестник”.

Превръща се в един от мракобесниците на комунизма, но това е друга история. (В книгата „Гения и неговия наставник” Цветан Стоянов прави много ясни препратки към образа на Смердяков и Богомил Райнов). Впрочем, Николай Райнов има и друг син, който беше съвсем неизвестен за нас в България – Боян – голям френски скулптор, избягал най-почтено от Родината си, за да й остане всъщност верен и за да не зачеркне рода. (За него още в студентските ми години ме „открехна“ Стефан Попов. )

Защо ми се прииска да разкажа тези истории? Тия дни покрай „онази” номинация за кмет не спирам да мисля. А бях спряла, политическото все по-малко ме вълнува, защото става все по-неприятно и безпомощно да дава важни, човешки отговори на какъвто и да било въпрос. Баста му. Призивите обаче на „демократичната общност” към един явно объркан и екзистенциално неграмотен човек постоянно и демонстративно, публично да извършва „отцеубийство” наистина ме потрисат. Във въздуха като да се носи глух шепот – „отречи се, за да бъдеш”, „отречи се, за да бъдеш”… „Плюй на костите, за да бъдеш”… да бъдеш какво? Не ви ли звучи познато? Коя „светла” идея може да изиска това? Обичате Павлик Морозов, или е достатъчно извинение самозаблудата, че сега „вие” тотално и всецяло олицетворявате Доброто… както, впрочем, си мислеха и „те”?

Няма и не може да има нищо добро в отричането от рода, това е първият ход на способността да се отречеш от Родината… защото и тя може да е „лоша”. И ако съзнаваш вината на родители и род, няма друг човешки морален ход освен тихо и кротко, смирено да работиш за благото на другите. Без отричане, с почит и свян. А властта в този случай е просто „табу”.

Човек трябва да умее да носи кръста си, произходът също е „кръст”. 

А ако „Братя Карамазови” е много „дебел” роман, може заинтересованите да прочетат „Антигона”. Тя поне открай време се изучава в училище. 

Прощавайте за дългия „литературен” пост. Причината е, че не спирам да се изумявам и да се питам – защо? Нямам отговор, освен може би един съвсем личен: аз съм „архаичен” човек. Вече не разбирам, а и не желая да разбирам. Както се изразява един приятел – аз съм реакционер. 

Пожелавам успех! Без моя глас, но пък на кого му пука за един глас?

Автор: Емилия Дворянова

Гласове

Последвайте PRESSTV вече и в Telegram