За кого бие камбаната?
„Недей да питаш за кого бие камбаната. Тя бие за теб.“ Английският поет Джон Дън написа това в своя поема през 1624 г. След повече от триста години Хемингуей публикува романа си „За кого бие камбаната“ и предупреждаваше за опасността от фашизма в Испания. Велики произведения на велики автори. Още по-велики са идеите в тях. Днес звънът на тази камбана още отеква, но този път предупреждава за нещо много по-опасно – за дългия сън на българина, за нежеланието да видим истинските форми на нещата, за предателството на идеи и ценности в името на личния интерес. Абе с една дума все наши си, бълагрски неща.
Днес в Казанлък ние бием тази камбана. Първо, за да събудим неговите граждани. Да отрезвим хилядите, които са приели участта си и са останали в града ни. Сивата и посърнала маса хора, които сутрин вървят към работните си места и все по-трудно намират смисъла от труда си. Ден след ден през главите ни преминават едни и същи мисли, но все намираме поне три причини да запазим статуквото, да останем неподвижни и приемащи събитията около нас като нещо изолирано и независещо от волите ни, нещо случващо се „въпреки нас“. Казват „Казанлък се промени“. Е, аз питам, как се променя един град, след като неговите хора са си все същите. Хората са града, селото, общината, а не сградите, улиците или парковете му. Всичко е безсмислено, ако промените около нас не променят самите нас. Само тогава усилията имат смисъл. Какво от това, че фасадите на две или три сгради са пребоядисани, ако продължаваме да вечеряме у дома с тихо вино и постни вицове. Какво от това, че колите ни пеят по новия асфалт, ако сме отвикнали да псуваме, когато хломнем в дълбоката дупката пред блока. Така ли се купува послушание? Защо изобщо произвеждаме избори, щом отдавна вече гласът ни е отнет, заглушен от, някои ще кажат, „инстинкт за самосъхранение“. То пък какво ли остана да съхраняваме, щом самите ние се прахосахме. Та животът ни мина тук. Децата ни израснаха по Тюлбето и белеха колене из онзи Розариум, който помним. Защо са ни паркове, щом дъщерите и синовете ни не са тук? Защо са ни нови фонтани и велоалеи, когато Казанлък се смалява откъм хора и личности.
За вас бием камбаната. За вас сме сграбчили клепалото й и удряме, ли удряме, та дано ни чуете. Звукът, в края на краищата е едно мимолетно трептение, което отминава, както и изборите, апропо. Но нас ще ни има и утре. Най-вероятно и проблемите ни ще ги има. А ние ще сме си все същите – гневни вътрешно, сиви външно и айде пак на работа. Къде се дяна „вековната злоба на роба“, за която пееше и Гео Милев. Вярно бе, ние вече сме „европейци“ и на нас не ни е позволено да сме злобни, пък дори това да касае не нечий друг живот, а нашия собствен. Събудете се, казанлъчани!
Но звънът на тази камбана екне и за онези, които бяха в нашия строй. Хората вееши знамето на социалното, на справедливото, а не щеш ли, когато нещата опряха до ортака и приятеля, до някой и друг договор, медиен или друг, поприбраха байраците и се „пребоядисаха“. Когато вариш предизборен курбан, пяната излиза на повърхността и често-често трябва да се обира, защото избирателят има чувствителен стомах. Е, пяната излезе. Ще я оберем, че да не развалим цялата гозба. Така е в кулинарията, така е и в партийната кухня.
Камбанният звук може да е неприятен за слуха на онези, които са свикнали да слушат само хвалебствени псалми за своето величие и ненадминатост. Той може би дразни и други, които свалиха агнешките кожи и показаха своите истински лица.
Не се питайте, за кого бие камбаната. Неният звън е за вас, но само ако пожелаете да го чуете. Ще го сторите ли???
„БСП лява България“ с № 26 в бюлетината
Предизборен щаб на БСП Казанлък
Купуването и продаването на гласове е престъпление!
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram