Скъпи приятели,
Днес е един невероятен ден…
Паметен.
Ден, който ще помни. Днес е големият бенефис на една голяма жена.
Жената-Лято, както я нарече човекът-парламент Гиньо Ганев преди 20 години.
Толкова голяма, че все още величието й задавя. Толкава истинска и неотразима, че и сега свети от високото със своята невероятна, заразяваща, слънчева светлина.
Днес е Денят на нашата Мариана. Вълкова.
Другият й голям ден, след купищата големи. За които не събра кураж да остави книга… Заради голямата й, нечовешка скромност.
Затова днес е денят на нашата Мариана.
И защото си остана актриса с фатален блясък, нарочи бенефиса си за Петък 13-ти…
Която избра да ни покани на своя втори голям бенефис във времето на Медената луна. На юнското пълнолуние такова, без аналог в следващите 100 и предишните 100 години. Точно като нея. Като живота й – пълен, бурен, пъстър, цветен, шантав, обичан, взривоопасен, тих, омечтан. Който в никакъв случай не свършва тук. Нито сега.
Просто поема в друга посока Огънят Мариана, който тя така щедро, безразсъдно, нежно и любвеобилно раздаваше на тези, които я обичаха. Тези, които обичаше тя. За тези, за които живееше. За които се попиляваше на сцената в десетките незабравими и неотразими нейни роли.
Нора на Ибсен, Пилар, Проститутката от „Червено и черно” са само трите нейни артистични превъплъщения, в които я разпознаваха дори децата, щом срещаха тази невероятна, характерна жена по улиците и заради които само тя заслужи своя сценичен „Оскар”.
Винаги стилна, шармантна, запомняща се, с нейното характерно „марианино” намигане в тоалетите й. И леко натрапчив, с аромат на мускус и ванилия парфюм, тя преминаваше през сивотата на дните ни, с чаровно запомнящата й се цветност.
Тази наша Мариана, която имаше дума и поздрав, приказка за всеки, типично в неин стил. Като истински „Стрелец”, начаса „разстрелваше от упор” с най-майчинското си болката, която носехме в душите ни. Виждаше я, разпознаваше я… Или ни вадеше от житейския ни унес с нейното безапелационно: „Ама как си се натрандафорила…”
Беше невероятна дори в миговете си на тъга и униние, които преживяваше по своя си начин, защото, както тя самата обичаше да казва, „клоунът винаги е тъжен”, докато се заливаше от смях от поредната житейска нелепица.
Беше хала.
Живееше като голяма слънчево – градоносна буря, която отнася. Но винаги на пристанище, което си заслужил.
Не се щадеше, но щадеше до изтощителна болка за себе си тези, които обичаше.
А тя обичаше всички. Независимо от това, че топлите й очи се пълнеха със скрити, удавени сълзи, уловими само за тези, които познаваха душата й, от горчивия облак, че някой някъде бе попилял любовта й, предал обичта й… за евтини, жълти стотинки…
Прощаваше.
Винаги прощаваше и ни учеше да прощаваме, защото вярваше, че прошката е по-силна от всички молитви, че Онзи, там горе, който ще посрещне сега нашата Мариана, е справедлив. Винаги и свише справедлив. И знае точната мярка. На кого колко да даде от меда и от жилото житейско. А беше щедър към нея, независимо от всичко.
Щедър към момичето, родено в Казанлък, в работническо семейство, но откърмено в артистична къща и дух, мечтаещо за голямата сцена. До която не стигна, защото избра Голямата любов пред голямата сцена, убедена, че няма по-силно нещо от любовта и няма по-голяма цена от цената да платиш любов с любов…
Любов, в която вярваше и заради която живя по начин, който я превърна в емблема и заради който я обичаме.
Лили Иванова.
Така я наричаха хлапетата, които припознаваха в крехкото й телце и шармантни тоалети, къса подстрижка и дълбоки очи, великата българска прима.
И хлапетата бяха нечовешки прави. Защото тя си беше и си остава нашата Прима.
Примата на казанлъшката сцена. Която беляза със свой собствен почерк сцената на читалище „Искра”, вълненията на театралната публика, нейния вкус. Пропи театралния салон и го изпълни завинаги с аромата на характерния си дрезгаво-звънлив смях, с острия си, често като бръснач цветист език и незабравимите си, затрогващи роли.
Та тя можеше всичко: от превъплъщения в драматични образи, които помниш завинаги, до някоя забавна весела бабка, с две, но култови реплики, до ярко фоново присъствие на сцената. И винаги незабравима.
Защото сцената я обичаше. Обичаше я публиката, боготвореше я , животът й се радваше. И тя на него.
Беше споделена любов. И обяснима.
Дори когато й идеше да вие от болка, защото се препъваше по женски в някое от неговите неизброими цветни стъпала, типично в неин стил, вдигаше гордо глава, щракваше с пръсти и поемаше напред: закачила голямата си усмивка, зад която криеше в такива моменти в широк цип голямата си болка.
И вярваше, че жената трябва да е винаги силна, горда, с достойнство.
Да е красива, да излъчва красота, стил, женственост. Качества, които тази малка, крехка жена, с душа – огън притежаваше.
На това учеше и нас, хората, които я обичаме.
Душата й беше Авраамов дом, в който имаше място за всеки един от нас, когато се изгубехме в Пътя си. Винаги съм се чудила откъде намира ключ и хляб за всеки в душата си, отвъд житейската умора и горчилка, която неминуемо съпътстваше човешките й, човешките ни дни. Тя сама даваше отговора, посочвайки сърцето си:
„Тука е всичко моето момиче, тука…”
После прегръщаше изтощените ни души и тела по нейния си „мариански” начин и… променяше небето над нас, с някоя ведра своя реплика от култовите си роли.
Беше любов.
Мариана беше Любов.
Безпощадна. Която се изливаше и в годините, в които сцената я превърна в спомен. Но тя никога не я превърна в спомен… за себе си. Независимо от нейните си малки страхове, живееше с нея, с емоциите на младите си колеги, с хората, които остави да продължат Пътя на Сцената. И никога не приемаше играта само като игра, като роля там.
Защото имаше кредо.
„Сцената е живот и той иска да му се посветиш с цялото си сърце”… Искрено, вярно, всеотдайно и безпощадно. Не приемаше играта нито там, нито в живота, освен като желязна маска, зад която да съхраниш достойнството си.
П онзи начин, по който тя самата ходеше като катедрала по казанлъшките улици и караше хората да се обръщат след нея. Винаги, без изключение.
Защото оставяше диря и аромат на лято след себе си… на зелени поля и слънце…
Сърцето й – беше като слънцето. Никога не залязваше… само за малко се скриваше, колкото да си почине от голяма буря или понамаже дълбока рана, от изгорено… парче от приятел или да се събере за нов, още по-голям огън.
Който да раздава живително на света около себе си. По онзи свой артистично–шармантен, ленено–точков, джиджен начин, по който премина през живота.
То я обичаше и още я обича. Вярвайте в това!
Та това тук е само миг, някакъв епизод от голямата роля на Чудото, наречено Мариана Вълкова…на нашата Марианка, в голямата Вселена.
И нейното слънчево сърце не е спряло да ни обича… Вярвам в това, защото Лятото не може да свърши завинаги. Само чака сезона си отново. И идва с ново вдъхновение. Понякога бавно, понякога залпово, взривно дори. Като днешния ден. Та тазгодишното лято тепърва предстои…
И то неминуемо ще повика отново Жената-Лято. С онова нейно великолепно, изтънчено намигане към живота…
А дотогава ще я носим нашата Марианка в сърцето си. В цвета на всеки слънчоглед и всяко птиче, в чара на купищата мънистени нанизи около врата или купчина сребърни гривни по ръцете на някое неустоимо момиче.
Каквото остана и ще остане тя…
Завинаги.
Лято.
Жената-Лято. Която днес отива при ангелите, на небето, за да ни топли, грее, радва и пази оттам.
Дами и господа, приятели, близки,
Няма по-голяма сцена от живота… и номерът е тук да изиграеш голямата си роля. Тази, за която нашата Марианка, актрисата Мариана Вълкова получава днес Оскар.
Аплодисменти!
На добър час в Лятото, мила!
С любов и спомен завинаги….
Деляна
14-ти юни 2014 година
гр. Казанлък
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram