Спомням си едно посещение на Петър Стоянович в редакцията на в-к „Искра“. Да, същия този Петър Стоянович, който сега е културен министър. По него време Стоянович тъкмо бе наследил движение „Гергьовден“ от Любо Дилов и беше в Казанлък по някаква политическа работа. Преди да му взема интервю, той разгледа течението на вестника, разгърна внимателно няколко броя и възкликна:
„Боже, колко култура има в тоя град!“
Интересно ми е какво би казал сега Стоянович, ако отново бе на интервю във в-к „Искра“. Сигурно – нищо. Едва ли щяха да го допуснат в редакцията като политически опонент, ярък представител на правителството на Орешарски. Най-вероятно щяха да заключат вратата от вътрешната й страна и да се крият там, докато „бурята“ отмине, по височайша кметска поръка. Щото, нали, как така ще посрещнем враг, с какво ще му се похвалим? С редовните писанки за двете даскалици по пияно, които се пъчат с постиженията на своите ученици, мерят си клавишите една друга, брой след брой.
За съжаление днешната култура, отразена на вестникарските страници, се изчерпва с представления в детската градина. С изложби на деца. Няма лошо, ама така не се прави. Нека децата да намират поле за изява, нека да се гордеят учителки и родителки, ама все пак доста култура има в тоя град. И тя не се побира в мозъци с площ, колкото детски стенвестник.
Нямам представа дали е така в „Искра“, нямам нито време, нито желания да следя това печатно малоумие, но познавайки стила и метода на работа на работещите в момента там, съм сигурен, че нищо не се е променило, откакто ги оставих. Дори по-лошо. Вестникът е мъртъв, не само за мен, а и за почти вксички казанлъчани, най-казанлъшкият вестник вече е удавен в синьо-зеленото блато на далтонистката визия на крещящите мастила.
Но, толкова за „Искра“.
Снощи бях очевидец на нещо велико. Хиляди хора, млади и стари, майки и бащи с деца, цели семейства, пенсионери, момчета и момичета, тийнейджъри на цели гроздове, на ята, кой с бира, кой с брошура в ръка, стичаха се от всички улици, по всички тротоари, препятстваха уличното движение на столичния център, редяха се на опашки пред галерии, експозиции и музеи, а там, там се чакаше с часове.
Европейската нощ на музеите в София всъщност изгря още в късния следобед. Когато пристигнах пред Археологическия музей, опашката там вече наброяваше около 500 души. От вратите на старата джамия, в която се помещава културният институт, та чак до ботушите на гвардейците пред президентството. Тълпяха се хората от всички краища на столицата, от различни краища на страната, от различни краища на света, чух английски, руски, испански, гръцки, чух детски смях и глъчка, бебешко гугукане, момчешки закачки и момичешки кикот.
И никой не се отказваше, никой не напускаше опашката. Народът, ако народът на опашката беше български, търпеливо чакаше да съзре съкровищата на своето минало, да погледа за секунди реликвите на своята история, запечатани задълго в земята, съхранили спомена за траките, римляните и старите българи, чиито наследници днес сме всички ние. Нещо, в което се убедиха и чужденците, които чакаха търпеливо реда си.
Оттам – право в Царския дворец, дал подслон на Националната художествена галерия, Етнографския музей и покоите на царското семейство.
А отсреща, по тротоара между сферата на Европейската космическа експозиция и стълбите на двореца народът прииждаше на вълни. Като преляла река, като океанска вълна, като народ, който дълго се е лутал в безпросветната си пустиня и най-после е открил осветените си храмове…
В Националната художествена галерия открих ярките пастели от частната колекция на Боян Радев, после – медната акватинта на Жоан Миро, оттам прелях с тълпата в Етнографския музей, където доплувах до съхранените островчета на българщината, скътали по бреговете си макети на селски къщи и дворища, сърпове, ръкойки, нанизи тютюн, пипер и царевица, ковани софри и трикраки столчета, хурки и сиромашки ризи.
За съжаление, Природонаучния музей бе отворил само първия си етаж, но пък за сметка на това стотиците посетители изглеждаха удивени от богатствата на земните недра, огромните късове калцити, розов мрамор и полускъпоценни камъни.
После продължих нагоре по „Раковска”, пътьом се отбих в галерията Райко Алексиев, за да се почерпя с модерно изкуство, а оттам – право пред дома на Вазов. Най-малко двеста млади момчета и момичета, на видима ученическа възраст, бяха заприщили ъгъла на улиците „Иван Вазов” и „Раковска” и чакаха своя ред, за да се видят с великия български поет. Отначало си помислих, че са на организирано посещение от някое училище, потърсих с поглед учителките, но не – учителки нямаше. Децата бяха дошли сами.
И за момент ми се прииска моите очи да са очите на Вазов, да види благия старец, да гледа нашият духовен патриарх, че каквото и да говорят, не е забравен. И неговите песни все ще се четат…
Още толкова бяха младежите пред дома на Яворов, може би най-любимия български сърцевед. Чакаха отпред децата, двеста или триста, както обикновено младите чакат пред бар, който е пуснал намалени питиета. Чакаха така, както се редят пенсионери на опашка пред избирателна секция.
Само че политиката снощи беше на светлинни години подир културата. А българинът бе жаден и пи до насита, чинно чакайки реда си, усмихнат, без скандали, влезе и почувства духа на Вапцаров и унаследената домашна топлина на баща и син Славейкови…
Вижте, бил съм и на Нощ на музеите и в Казанлък, да речем, преди три години. Да ме прощавате, ама в музея нямаше никой, не е важно кой, а работещите бяха разпънали масите и се черпеха с парфюмирана ябълкова водка…
Преди три години една жена с азиатски черти на лицето обеща, че ще се разправи с културата в града еднолично, без да си назначава ресорен кмет или заместници, и го направи. Разправи се с културата така, както никой преди нея не го е правил. Видя й сметката за по-малко от година. Разтури списание „Кула“, подигра се с в-к „Искра“, смаза Общинския театър, олигави Празника на розата.
А всеки, който смееше да шукне, бе натирян по азиатски модел, стъпкван, подиграван и обругаван. Не само във Фейсбук. Защото на културата в Казанлък продължава да се гледа като на едни пари, които трябва да се усвоят от наши хора, за да тропкат нескончаемите си хорца и точат вечните си гълъбинови баници, да се намери работа за нашите хора, по възможност като шеф на културен институт, щото там разполагат със собствен бюджет, а собствения бюджет, знаете, дава невероятни възможности за високобюджетни културни машинации.
Изобщо, днес в Казанлък се упражнява културен геноцид над хората, които творят култура, преките й съчинители, а за културтрегери минават вечните културни дейци, вечните администратори, които се хранят от труда на живи и мъртви. Доста се поддадоха, разбирам ги, преклониха глави и млъкнаха – я срещу общински пари за нова книжка, я за финансиране на фотоизложба, маслена експозиция или концерт.
А на който не му харесва, марш от Казанлък, да ходи да си търси друг град, досущ като сирийските бежанци. Прогонени по азиатски модел. Със селски заплахи за трепане, чупАне на глави и кокУли. И Фесбук-обиди, разбира се, за лява сексуална принадлежност, леви политически пристрастия и заплахи срещу каквото и да било инакомислие. Заплахи за физическа или съдебна саморазправа.
А отгоре, жената с азиатските черти като един Гьобелс се хваща за кобура, щом чуе за култура. Инакомислеща култура. Онази, истинската, която не се умилква в краката на властта.
Нищо, че кобурът е празен.
Светлозар Стоянов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram