Тази сутрин се събудих от видеоклипове, в които афганистанци падаха смъртоносно от шаситата на транспортните самолети на ВВС на САЩ, излитащи от пистата на кабулското летище. Мой приятел отбеляза, че това, макар и да е ужасно, е напълно логичен завършек на американската авантюра в Афганистан.
Ето какво написа той по повод „Падащият човек“ (знаменита снимка на падащ от горящ небостъргач човек на 11 септември 2001 г., б. пр.) и днешното падане от самолетите на афганистанците: „Всички те видяха в неминуемата гибел начин да избегнат също такава неминуема смърт, но настъпила след страшни мъчения“. А ето още един текст от Туитър на Шади Хамид: „Те няма да забравят, че ние направихме това. И ние също не трябва да забравяме. Така изглежда предателството. Не знам дали някога съм виждал нещо подобно. Но сега това го видяха десетки милиони хора в целия свят. Ние не може да се преструваме, че това не е вярно“.
Днес има за какво да си поговорим. Но за начало ми позволете да призная, че единият от учредителите на това списание, Патрик Бюканън, ни предупреждаваше за това. Той ни го казваше, още когато всичко това започна. Той ни предупреди да не се увличаме по nation building (така в САЩ наричат създаването на мястото на сваления местен режим на нова система за управление под американски контрол). Той също така ни предупреди, че не трябва да воюваме с Ирак. Но нашите елити от левия и десния фланг, особено от десния, се отнасяха към него като към еретик. Днес в Ирак господства Иран, Сирия е поделена между режима на Асад, турците и кюрдите, а в Афганистан отново управляват талибаните. Ето какво излезе от кръстоносния поход на Джордж Буш. Ето какво остана от американското лидерство в лицето на Обама, Тръмп и Байдън. Но най-важно е това, че за афганистанската катастрофа е виновно висшето ръководство на Пентагона, на Държавния департамент, а така също и елитът, отговарящ за външната политика и националната сигурност. А Байдън, за което няма никакво съмнение, носи отговорност за катастрофалното напускане на Афганистан. Но не бива да забравяме, че когато преди месец на своята печално известна пресконференция президентът заяви, че Кабул няма да падне, той говореше това, което му казваха от Пентагона.
Надявам се, че взаимните упреци няма да приемат партиен характер и че републиканците и демократите няма да започнат да се обвиняват взаимно за станалата катастрофа. Надявам се, че ще насочат вниманието си върху военното командване и Държавния департамент. Сенаторите и ръководителите на изборни длъжности знаят малко неща за войната. Те разчитат на съветите на специалистите. Вестник „Вашингтон пост“ писа в рубриката си „Афганистански документи“, че военното командване е излъгало: „Получените във „Вашингтон пост“ секретни документи сочат, че високопоставени американски ръководители по време на цялата военна кампания, която продължи 18 години, не са казвали истината за войната в Афганистан. Те са правели оптимистични прогнози знаейки, че това са лъжи, и са криели неопровержими доказателства за това, че в тази война е невъзможно да победим“.
През 2015 г., тризвездният армейски генерал Дъглас Лют, работещ при президентството на Буш и Обама и известен в Белия дом като „царя на войната в Афганистан“, каза: „Нямахме елементарна представа за Афганистан. Не знаехме какво да правим? Питахме се какво се опитваме да направим там? Нямахме ни най-малко понятие какво сме замислили“. „Само ако американският народ знаеше мащаба на тази недееспособност… 2400 загубени живота“, добави Лют, обяснявайки гибелта на американските военнослужещи с бюрократичната липса на съгласуваност между Конгреса, Държавния департамент и Пентагона.
Тази сутрин мой познат, който беше военен в Афганистан, ми каза: „Кой ще се осмели да каже сега, че всичко това е било напразно?“. Гласът му трепереше от вълнение, когато си спомни падналите в боевете си другари. „Загинаха за нищо“, каза той. Това е вина на елитите. Такива, като Картър Малкасян, който от 2015 г. до 2019 г. беше старши съветник на председателя на Обединения комитет на началник щабовете. Миналата седмица той призна на страниците на „Политико“, че на тези американски гении и през ум не им минава, че мотивация на талибаните им дава реално тяхната религия. Ето какво каза той: „Талибаните имаха преимущество. Те вдъхновяваха афганистанците да се борят. Техният призив да воюват с чуждестранните окупатори позовавайки се на ислямското учение намираха отзвук в самобитното афганско общество. В САЩ думата „джихад“ придоби карикатурно-сатирично значение. Но в представите на афганистанците джихадът е съпротива, борба, средство за защита от гнета на чужденците. Джихадът е това, което още от преди много години им е давало сила и твърдост в борбата им с многобройните завоеватели. Макар че ислямът учи на единство, справедливост и мир, талибаните съумяха да превърнат в оръжие религията и афганистанската идентичност и да направят така, че нито едно правителство, влязло в единодействие с чуждите неверници окупанти, да няма никаква стойност. Самото присъствие на американците на афганистанска земя е посегателство върху самосъзнанието на афганистанците, неотменима част от което са националната гордост, дългата история на борбата с чужденците и решимостта да защитават родината си. Това чуждо присъствие заставя мъжете и жените да защитават своята чест, религия и дом. То призовава младежите към борба. То отслабва волята на афганистанските войници и полицаи. Важна причина за американското поражение стана фактът, че талибаните успяха да обвържат борбата си с чувството за афганистанска идентичност. Американските ръководители и експерти, включително и аз, недооценихме това, което обяснявам. Ние мислехме, че ще можем да направим много неща в Афганистан, ще успеем да разгромим талибаните, ще помогнем на афганистанското правителство самостоятелно да устои на нападенията. Но не успяхме, не съумяхме, не помогнахме“.
По дяволите, ще си помислите вие. Какво са си мислели тези „яйцеглави“ за талибаните? По това те много приличат на един високопоставен американски експерт, който през 1945 г. неочаквано и за себе си направи откритието, че нацистите придават голямо значение на расовата принадлежност. Ето какво става когато нашият елит е изцяло и напълно нерелигиозен, когато мисли само в своите тесни категории. Защо направиха Гани президент? Защото той беше най-нерелигиозният, най-технократичният афганистански политик, когото американските експерти можеха да разбират, но който не беше в състояние да спечели доверието и предаността на афганистанците.
Искам да ви припомня една статия, която писах за страниците на това издание. Един мой европейски приятел ми разказа как преди няколко години е карал магистратура в Харвард. Той бил шокиран от това, че много от студентите молели преподавателите да не говорят нищо по такива въпроси и теми, които предизвикват у тях безпокойство, а преподавателите се съобразявали с тези безумни молби. Приятелят ми казваше, че това се случвало постоянно и предизвиквало възмущението му. По думите му, нито един от неговите колеги студенти не се съмнявал, че са определени от съдбата да попаднат в управляващия елит. Това направо потресло моя приятел. Той ми каза, че неговата страна разчита на силна Америка, но следващото поколение от управляващия елит в САЩ ще бъде по-слабо и по-упорстващо в своите заблуди, отколкото сегашното.
Намираме се в голяма беда. Сержантът от армейското командване по бойна подготовка Александр Акиластрата пише: „Силата на нашата армия е в многообразието. Сухопътните войски на САЩ са фокусирани върху подготовката за широкомащабни бойни действия. Нивото на подготовка, военната техника, бойният опит и качеството на нашите войници правят армията ни ефективна и страшна. Многообразието в редиците на въоръжените сили на САЩ трябва да нараства, като се адаптира към многообразието на Съединените щати. Културните и етническите различия мужди войниците са уникална придобивка за армията ни, от което са лишени нашите врагове. Многообразието в сухопътните войски на САЩ е тяхната сила и фактор за боевата им мощ“.
Дали това е истина? Несъмнено нашата армия е многообразна в етническо отношение. Това, че тя е боеспособна, въпреки присъствието в нея на представители от различни „племена“, е чудесно. Но се отнасям много скептично към мисълта, че нашето разнообразие, разбирано като присъствие в армията на всякакви странни малцинства, е показател за силата на армията и фактор за нейната боева мощ. Макар и младите офицери да издърдорят всичко, което е необходимо на членовете на атестационната комисия, тези комисари на новата идеология, управляваща в САЩ, имат за цел да покажат, че младите офицери са лоялни и надеждни.
Погледнете брадатите младежи от „Талибан“. На тях със сигурност им липсва многообразие на малцинствата. Но знаете ли в какво е силата им? В Аллах, Господ, племенният строй и национализма. Така работи нашият свят. А сега вижте с какво се занимаваше нашето посолство в Кабул, когато талибаните се готвеха за настъпление към афганистанската столица.
„Юни ще бъде месец на гордост за ЛГБТ. Съединените щати се отнасят с уважение към достойнството и равенството на хората от ЛГБТ общността и отбелязват техния принос в американското общество. Ние и занапред ще подкрепяме гражданските права на малцинствата, включително и правата на ЛГБТ. „#Pride 2021 #Pride Month“.
На тези идиоти им е по-интересно да водят културни войни, отколкото реална война. Ако говорим сериозно, то каква полза за националните интереси на Америка може да донесе тази показна добродетел, предназначена за вътрешна употреба в Туитър? Ние сме толкова несериозна страна. Аз съм вярващ християнин и ненавиждам начина, по-който мюсюлманите се отнасят към християните в много мюсюлмански държави. Но аз съм достатъчно здравомислещ човек и разбирам, че не е в национален интерес на Америка да демонстрира публично в мюсюлманска страна символите на християнството, като знак за пренебрежение към нейните местни норми и обичай. Един мой познат тази сутрин ме попита колко заседания по подготовката и организацията на евакуацията е пропуснало нашето военно командване, за да присъства на занятия по многообразие на малцинствата? Ще повторя пак: Ние сме несериозна страна, и целия свят знае това.
Мой познат, чийто син постъпва в „Уест Пойнт“ ми разказа, че синът му получил пакет с информация за постъпване в академията, на който имало лепенка със многоцветната дъга на ЛГБТ общността, символизираща многообразието. Америка не знае как да побеждава във войните, които води, но намира време и пари по подходящ начин културно да въоръжава армията си, за да може тя да побеждава в културните войни срещу традиционната нравственост и старите американски ценности. Един читател на този материал, служил като морски пехотинец в Афганистан, написа тази сутрин, че ще убеждава сина си да не постъпва в армията. Друг човек, който също е воювал, ми изпрати туит на един от своите приятели във военно-въздушните сили, който като видял събитията от последните дни, също заявил, че ще убеди сина си да не тръгва по неговия път. Можем ли да виним тези хора? Кой може да изпитва доверие в командването на американската армия? Или доверие във висшето държавно ръководство? Със сигурност, не и хората от страните от третия свят, на които им предложиха да сътрудничат на американските окупатори, като им обещаха, че Америка ще се погрижи за тях. А още повече, не и след последните събития.
Всичко това можеше да бъде избегнато. Вярно е, че идването на талибаните на власт беше неизбежно и ние трябваше да се махнем оттам. Но ние на 1 юли предадохме летището в Баграм на афганистанците, затруднявайки по този начин собствената си евакуация. Изглежда, че никой от вашингтонските експерти не е мислел, че талибаните ще действат толкова бързо. И ето докъде стигнахме. Даниел Маккарти пише за лъжите на нашите генерали, за лъжите, които елитът разправяше на самия себе си и на нас за либералната демокрация и неотразимостта на американските ценности. Ето и един мой откъс от материал по повод на тези лъжи:
„Докато продължаваше войната в Афганистан, Америка не можеше да избегне епохата на провали. Мрачен урок е това, че нашата концепция за добър живот не можа да вземе връх над тази алтернатива, която предлагат талибаните, макар че нашата страна имаше огромно преимущество в техника и богатство. Религиозният фанатизъм и страхът да не загубят живота си се оказаха много по-силен мотив, отколкото западният култ към удоволствията и правото да гласуват за хора от типа на Карзай, Гани, Буш или Байдън. Талибаните нямат намерение да нападат Америка. Но ние вече прекалено дълго живеем в лъжа, както у дома, така и в чужбина (тук Дреер прави препратка към книгата си „Не живейте в лъжа“, чието заглавие е взаимствано от лозунга на Солженицин, „Жить не по лжи – б. пр.). Ако не отстраним тази пустота, която израства в душата на нашата нация, не намерим по-благородна свобода на избор на земята си, много скоро ще ни стане ясно, че Афганистан не е единственото наше „Потьомкинско село“.
Тъй като споменах книгата ми, там има исторически паралел с катастрофата в Афганистан, който няма да бъде излишно да отбележим. Ето един откъс от тази книга: „По време на вечеря в апартамента на едно руско православно семейство в покрайнините на Москва останах потресен от разговора за съветския гнет, който бяха преживяли майката и бащата в това семейство. „Не разбирам как е било възможно да повярвате в това, което са обещавали болшевиките“, казах необмислено аз. „Не разбирате? – каза бащата. -Тогава позволете ми да обясня“. След това той се впусна в исторически екскурс с продължителност 300 години, завършвайки с революцията през 1917 г. Това беше безжалостен разказ за богатия властови елит, включително църковната бюрокрация, които са се отнасяли със селяните не по-добре, отколкото с животните. „Болшевиките бяха зло – каза човекът. – Но сега вие разбирате откъде се появиха те“. Този руснак беше прав. Той ме вразуми. Жестокост, несправедливост, неумолимост, а понякога и огромната глупост на властта и общественият строй в Руската империя в никакъв случай не оправдават това, което се случи след това. Но това казва много за причината, поради която революционното поколение на Русия с такава готовност възложи надеждите си на комунизма. Комунистите обещаваха да извадят потъпкания руски селянин от калта и нищетата, в която той тъне от незапомнени времена.
Историята на Русия в навечерието на революцията е много по-актуална за съвременна Америка, отколкото можем да си представим. Русия, в която възниква комунизмът при династията на Романови, стана световна държава, но когато новата империя се оказа на границата между 19-ти и 20-ти век, тя се разпадна на части. Нейните съперници стремително провеждаха индустриализация, а аграрната икономика на Русия и нейното селячество, както и преди, страдаха от изостаналост. Голямата суша през 1891 г. разтърси страната из основи, демонстрирайки слабостта на царизма, който реагира на кризата по най-жалък начин. През 1894 г. на власт дойде младият монарх Николай II, но се оказа, че той не е в състояние да реши трудните проблеми, с които се сблъска неговото правителство. Предишните опити за радикализиране на селячеството не доведоха до нищо, поради неговия дълбок консерватизъм. Но в края на столетието в Русия, благодарение на индустриализацията в градовете, се появи крупна работническа класа, която беше откъсната от своите родни села, а следователно и от обединяващите руски традиции и религиозни вярвания. Работниците живееха в градовете в нищета. Те бяха експлоатирани от собствениците на заводите и фабриките, а царят не разрешаваше никакви свободи. Призивите да се реформира структурата на империята, включително и консервативната Православна църква били игнорирани…. Да види това, което се задава не успял единствено царизмът. Не успели да го предвидят и водещите либерални умове на Русия. Те просто не са могли да си представят това“.
Така започва моята книга за нашето „до-тоталитарно общество.“ Но има и още един цитат от книгата на Надин Гордимър: „Всички млади стават кандидати за комунисти и фашисти, когато няма алтернатива на отчаянието и упадъка“. Както пиша в цитираната глава от моята книга, гладът в Русия през 1891-1892 г. г. станал ключово събитие, отворило вратата на болшевишката революция. В продължение на десетилетия на руските марксисти не им се удавало да получат доверието на средната класа, която се държала по-близо до властта. Но жалкото безсилие на царското правителство да се справи с глада, принудило средната класа да се усъмни в жизнеспособността на системата. А когато доверието към системата започнало да отслабва, радикалите получили шанса, който им бил необходим. Същото може да се случи и у нас. Ние не можем да изличим от паметта си случилото се в Афганистан. Ние няма как да не знаем мащабите на интелектуалната и нравствена несъстоятелност на американския елит. Ние не можем да си даваме вид, че вярваме в съжденията на тези хора, просто по силата на това, че не виждаме друга, приемлива алтернатива. Тези хора разкъсват страната ни на части, прокарвайки концепцията за неорасизма и дивашките джендърни теории. Тези хора не са в състояние да контролират южната ни граница. Тези хора разрушават американското образование, заради глупавата марксистка теория за „равенството“. Тези хора не са в състояние да обезпечат достойно бъдеще на мнозинството американци, но за собствените си деца несъмнено ще се погрижат. На тях им е все едно. Те живеят в света на клоуните.
Коментаторът на левичарите Фреди де Бур написа днес забележителна статия във връзка с това, че нашият забележителен вестник „Ню Йорк Таймс“ вече няма стимули да говори със своите състоятелни бели абонати, които са нашата управляваща класа, за това, което те не желаят да слушат. Консервативни читатели, не се оставяйте да ви правят на глупаци. Вас също ви ръководят дейците от клоунския свят. Коментаторът консерватор Марк Штейн днес пише: „Размахът на глобалното унижение на Америка е толкова огромен, че аз виждам как моите приятели от Fox News коментират всичко това с отвращение. Днес, когато пиша тези редове, всички световни медии, като BBC, Deutshe Welle, France 24 и останалите, спряха да говорят за китайците и предават краха на американския режим в реално време. А Fox, между другото, дискутира и разходната част на бюджета, за третата ваксина от Ковид-19, мъртвите хаитяни… като че ли пълната съвкупност на поражението е толкова голяма, че е невъзможно да я вместиш в привичните утешения на американските десни. Нито един от елитите, нито демократическият, нито републиканският може да се измъкне от тази каша с чисти ръце. Министърът на отбраната и председателят на Обединения комитет на началник щабовете би трябвало да подадат оставка, ако все още им е останало някакво поняние за чест. През юни, когато талибаните подготвяха своето завършващо настъпление, генерал Марк Мили, оглавяващ Обединения комитет на началник щабовете, обясняваше пред Конгреса, че американските войници са длъжни да четат книги по критична расова теория, така че да могат по-добре да разберат „бялата ярост“. И този разпасан декадент от клоунския свят е висш военачалник в американската армия.
Ще завърша с поредното позоваване на Пат Бюканън. През 2001 и 2002 г. г. той беше повсеместно осъждан от всички консерватори от десницата. Те го наричаха „крайнодесен еретик“. А коментаторът Девид Фрум го наричаше „непатриотичен консерватор“. Бюканън обаче беше прав, а всички те сгрешиха. Всички. Казвам „те“, но отнасям и себе си към тях. Не си спомням да съм осъждал Бюканън, но аз наистина мислех, че неговите възгледи са погрешни. Много от нас, макар и не всички, научихме нещо за последните 20 години. Мнозина от онези, които осъждаха Бюканън като опасен крайнодесен екстремист, сега точно по същия начин се опитват да заклеймят демократично избрания лидер на Унгария Виктор Орбан. Те казват: „Ние не можем на нищо да се научим от него, нито от политическите му възгледи, нито от стратегиите му. Той е крайнодесен диктатор, на който не му е по вкуса нашето многообразие“. Драги читателю, трябва да се замислиш, че този елит лъже и себе си, и теб за това, как е устроен света. И продължава отново и отново да лъже.
Автор: Род Дреер, The American Conservative
Превод от английски: Никола Стефанов
Източник: Гласове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram