Насим Талеб е американски публицист, икономист и трейдър. Световната си известност дължи на книгата „Черния лебед“, публикувана през 2007 г. Според тезата на Талеб почти всички събития, които водят до значителни последствия за пазарите, глобалната политика и живота на хората са съвършено непредсказуеми. Така традиционният риск-менаджмент, който прилагат държавните ръководители и компании, се оказва абсолютно безполезен. Тази теория придоби особена популярност на фона на опустошителната финансова криза през 2008 г., която се оказа жива илюстрация на теорията на Талеб. Вестник The Times нарече Талеб най-големия световен мислител. Но той въобще не е теоретик. Когато, през „Черния понеделник“ на 19 октомври 1987 г. индекса Dow Jones се срина с 22.6 процента, Талеб спечели от търговията с акции около 40 млн. долара.
– Тези дни написахте във Фейсбук, че „Прекалено високия темп на промени е смъртоносен“. Това е масово разпространен страх. Хората се страхуват, че напливът на мигранти, промените в културата, разрушаването на предишните джендърни роли и т. н. ще доведат до крах на западната цивилизация. Наистина ли ни очаква колапс?
– Само по себе си развитието е нещо благотворно и неизбежно. Въпроса се състои в това, как ние се адаптираме към него. Ако обществото се приспособява недостатъчно бързо към промените, тогава го очаква колапс. Но пък прекалено бързото приспособяване се превръща в регрес. Обществото започва да губи тези ценности, които е имало преди започване на промените. Преди да започнете да правите нови реформи, вие сте длъжни да се убедите, че предшестващите ги такива са сработили. Но главният проблем, свързан с глобализацията въобщ,е не са мигрантите и разрушаването на привичните устои. Едно от най-големите разочарования на нашата епоха е, че глобализацията не доведе до интелектуално разнообразие, не породи плурализъм на мненията. Напротив, ние виждаме, че целият свят започва да се държи като централизирана система. Обществото се раздели на клъстъри, оформи се деление на „наши“ и „ваши“. Вместо провъзгласената свобода на мненията се създаде ситуация, която напомня живота от епохата на тоталитарната държава. Има официални мнения и ти си длъжен да ги споделяш иначе ставаш аутсайдер.
– С други думи отвореното общество се оказа несбъдната мечта и ние живеем в разделения свят на умните читатели на „Ню Йорк Таймс“ и простоватите зрители на „Фокс Нюз“?
– Това е извън всяко съмнение. Историята е пълна с примери, когато обществото се разделя на враждуващи помежду си групи, причините, за което са абсурдни. Във Византия хората са се делили на политически партии в зависимост от това кой отбор подържат на хиподрума, „сините“ или „зелените“. А партиите редовно са устройвали кървави боеве помежду си. Това, разбира се, не е нито по-лошо, нито по-добро от религиозните групи, които са се унищожавали една-друга, само за това, че са се придържали към различни теологии. Всичко това е дълбоко закодирано в човешката природа. Но ако има такава поляризация и на планетарно ниво, това вече е много опасно. Очевидно е обаче, че това противопоставяне до голяма степен е продукт на средствата за масова информация.
– Словосъчетание на годината стана изразът „фейк нюз“. Даже Тръмп завоюва симпатиите на избирателите си благодарение на това, че избра образа на борец с медиапропагандата. Защо сега много от медиите се възприемат като зло?
– Защото те създават ситуация, при която хората живеят в два различни свята. Например всичко, което CNN излъчва за конфликта в Сирия, е лъжа. Видях това, когато бях в Алепо. Със собствените си очи виждаш едно, а в новините съвършено друго. Кой лъже в този случай, очите ти или телевизията? Бедата е в това, че сега между западните журналисти вече има формирана интелектуална монокултура. Ако се опиташ да покажеш какво се случва в действителност, веднага ще ти лепнат етикета „путинист“, което означава, че никога няма да получиш работа в големите американски телевизионни канали. Това е съвременна инквизиция, която те наказва за това, че имаш мнение, различно от официалното.
– Прието е да се смята, че медиите манипулират основно мнението на низшите слоеве, на „бачкаторите“, обаче на същата тази CNN се доверяват високообразовани хора.
– Аз наричам нейните зрители „интелектуални идиоти“. В същото време е невероятно сложно да успееш да заблудиш „бачкаторите“. Ако все пак искаш да излъжеш някого, най-подходящата кандидатура затова е по-скоро човек, от рода на читателите на „Ню Йоркър“. Този тип хора разсъждават така: ако аз съм интелектуалец, а аз без съмнение съм такъв, значи разбирам какво става в света. Този читател презира „бачкаторите“, приемайки, че са неспособни да мислят критично. При това той не осъзнава простия факт, че всеки човек, който не изкарва прехраната си с интелектуален труд, по подразбиране е експерт, защото неговата професия е свързана непосредствено с реалния свят. Например водопроводчикът е експерт в това как се монтира санитарната арматура. Неговият опит е базиран на взаимодействие с ежедневието и затова той е много критичен към теоретичните догми. Напротив, образованите хора често са необяснимо склонни да се мотивират от безумни идеи, които нямат никакво отношение към действителността. И колкото повече време и сили посвещават за изучаване на макровъпроси, било то макроикономика или глобална политика, толкова по-високи са шансовете в крайна сметка да се окажат в „макролайна“.
– Защо става така?
– Защото образованият човек получава основно информация не от обкръжаващия го свят, а от други хора, от списания, социални мрежи и различни авторитети. Най-страшната патология на нашето време е загубата на връзка с реалността. Когато се прехранвах с търговия на борсата, много често се сблъсквах с един особен тип трейдъри, които симулираха определен борсов сценарий на компютъра си, и след това бяха уверени, че и в реалността ще бъде същото. Най-добрият въпрос, с който им натривах носа беше: „А, колко пари имаш в сметката си“? Защото теоретиците много рядко стават богати. Човек е способен да взема добри решения, само ако живее в реалноста. Днес съществува цяла класа некомпетентни псевдоексперти, които си мислят, че са компетентни.
– Струва ми се, че мнозинството от хората не се стараят да изграждат цялостен мироглед, а улавят само отделни гръмки идеи. Познавам доста хора, които са против намесата на държавата в икономиката и едновременно с това са за разширяване на социалните програми. Като, че ли за тях едното не противоречи на другото.
– Да, хората оперират с лозунги. Например едни от тях казват, че са феминистки, а след това виждаш, че предпочитат да наемат на работа мъже. Други издигат лозунги, че са против расизма и социалното неравенство. Но попитайте ги, кога за последен път са поканили на обяд пакистански шофьор на такси? Честният отговор ще бъде: никога. Това е живот в два различни свята. В разговор с други интелектуалци ние не сме расисти, а в реалния свят се страхуваме от мигрантите. И всичко става още по-зле, когато тази двойственост се налага в политиката.
Защо в наше време политика е толкова безотговорна? Защото политиците не ги заплашва отговорност за последствията от техните решения. В книгата над, която сега работя „Skin In the Game. The Thrills and Logic of Risk Taking“ („Рискувайки кожата си. Страхове и логика от поемането на рискове“), аз отстоявам мнението, че адекватни решения се приемат само тогава, когато човек „рискува кожата си“. Сега политиците управляват страните си и света като цяло така, все едно че играят компютърна игра. Риска е нулев, следователно и решенията са неадекватни. С какъвто и глобален проблем да се занимава бюрократа, той не го взема присърце.
– Какви главни заплахи за човечеството виждате в близко бъдеще? Очаква ли ни нова глобална криза или световна война?
– Не мисля, че в близко време ще стигнем до истинска „гореща“ война. Войната е добро решение само за отделни страни и за някои корпорации, но те не са толкова много. Често пъти държавите, които действително могат да си позволят да водят война, предпочитат да я водят с чужди ръце. Но има други две страшни заплахи за човечеството, които нямат отношение нито към войните, нито към икономическите кризи. Най-големият риск са новите епидемии. Медиите недооценяват тази опасност и рядко вдигат шум около научните публикации, че резистентността на бактериите към антибиотиците расте, или че се появяват нови щамове на вируси. Това пренебрежение превръща епидемиите в един от най-вероятните кандидати за нови „черни лебеди“. Втората заплаха е неолудизма (философия насочена срещу технологиите, технофобия – бел. пр.). Прогресът не носи на хората това, което им се иска, и много от тях стават ултраконсерватори. Те започват да се борят срещу науката и социалните реформи. Този тренд е добре очертан в ислямския свят.
– А каква е най-голямата възможност, която не трябва сега да пропускаме?
– Това е движението „отдолу“, което се противопоставя на тоталитарното, „официално мнение“. Например това, което наблюдавахме в Каталуния. Вярно е, че то не доведе до образуването на отделна държава. Но в примера с Каталония видяхме опит на хората да изкажат мнение, което не им е натрапено от държавата. Трябва да има повече такива движения, защото те водят до децентрализация, до възможност да се изпробват максимално количество различни варианти на административно устройство и да се изберат тези, които устройват хората.
– В публикувания в интернет фрагмент от вашата нова книга сравнявате руския лидер с ръководителите на западните държави и правите следния извод: „Наблюдавайки противопоставянето между Путин и другите лидери, аз разбрах, че домашните, стерилни животни нямат никакъв шанс срещу дивия хищник“. С какво е свързан този извод?
– Аз съм християнин от Ливан и отношението ми към Путин до голяма степен е свързано с този детайл от биографията ми. Ако Русия не беше се намесила в сирийския конфликт, ливанските християни отдавна щяха да бъдат мъртви. Но аз имах предвид друго, разликата в подходите на различните държави към войната в Сирия. Западните държави се отнесоха към нея като бюрократи. С какъвто и глобален проблем да се заеме бюрократът, той не го приема близо до сърцето си. Неговите интереси и рискове лежат в съвсем друга плоскост, кариерна. Той иска да запази работата си и да спечели политически дивиденти. За народите, живеещи в региона, такъв подход е гибелен. Историята ни учи, че на нациите, подписали споразумение с бюрократите, след това им остава единствено да си смучат пръстите. Безсърдечният подход на западните бюрократи към проблемите на ливанските християни е отвратителен. Сравнявайки със Запада, те виждат обаче, че Путин наистина се е ангажирал с проблема. Той се намеси в конфликта, като прекрасно разбираше какво главоболие ще си навлече с това. И тази негова готовност да не бъде послушна овца, а за своя сметка и с риск да реши се хареса на ливанците.
– А как оценявате работата на Доналд Тръмп?
– Тръмп не е президентът, когото избраха заради това, че има конструктивна програма. Него го избраха с надеждата, че ще съкрати прекалено разрасналия се държавен апарат. И той действително отмени някои от програмите и законите, приети от лобистите. Силната му страна е в това, че той е бизнесмен и възприема страната като голяма корпорация. Той вижда къде трябва да се съкратят разходите. Но след това външната политика на Тръмп демонстрира неприятна метаморфоза. До избирането му за президент той открито говореше, че Саудитска Арабия спонсорира тероризма и се заканваше, че политиката му към нея значително ще се втвърди. Сега той стана най-добрия приятел на тази страна. Това, което се случи беше съвсем неочаквано.
– В новата си книга пишете, че постоянната работа е новото робство. Ако това е така, защо служителите се съгласяват? Преди сто години човек е знаел, че ако загуби работата си, може да умре от глад. Днес в развитите страни той може да живее с държавна помощ или да намери по-толерантен работодател.
– Разговарял съм с много икономисти и в заключение стигнах до извода, че колкото повече му плащат на даден човек, толкова повече той се чувства като роб. Това е своего рода начин за манипулация от страна на работодателя. Човекът трябва да чувства, че е надценен и тогава още повече ще се страхува да не загуби работата си. Именно затова колкото по-богата е компанията, толкова по-бързо нейните служители стават роби. Но, без изключение, робството е изгодно за всички компании. Друг въпрос е, че някои от служителите ги „поробват“ много грубо. Например, като им налагат убеждения, които противоречат на етиката им.
– А има ли шанс новите технологии да сложат край на робството? Например, Uber и Airbnb замениха щатните служители с временно наети изпълнители.
– Техният опит е приложим в крайно ограничен брой сфери. Само малък брой компании могат да работят, разчитайки на временен персонал. Ефектът, който новите технологии оказват върху обществото, като цяло е преувеличен. Доведоха ли социалните мрежи до това, че престанахме да общуваме помежду си лице в лице, или спряхме ли да гледаме телевизия? Ще измести ли Uber частния автотранспорт? По време на последното ми посещение в Москва, се сблъсках с чудовищни задръствания макар, че Uber работи навсякъде там. Никакви нови технологии не могат да ни спасят от всички проблеми. Ще направи ли Airbnb така, че хората да престанат да живеят в своите жилища, а постоянно да пътешестват по света и да сменят годишно десетки жилища? Няма естествено. От всички технологии, които обещават да променят света, вярвам само в новата енергетика. Просто, защото сам я използвам. Къщата ми е напълно автономна и използва слънчева енергия, а аз карам Tesla.
– Какви са ви впечатленията от Русия? Какви руски проблеми са видими с невъоръжено око?
– Русия винаги ме е вдъхновявала. Това е едно дълбоко интелектуално място. Често посещавам Русия и всеки път ме поразява една особеност на хората тук. Те понякога работят не за пари, а заради някаква абстрактна идея. Не знам дали затова руският народ е задължен на Съветския съюз, или тази традиция е от дореволюционните времена. Но руската държава и руските корпорации трябва да направят всичко възможно, за да използват този потенциал. В нюйоркските компании работят много руски математици. Защо са били принудени да напуснат родината си? Защо Русия не може да използва своите таланти за себе си? Мисля, че над това руснаците трябва да се замислят най-сериозно.
– А как може да задържиш хората? Руските чиновници в най-добрия случай оперират с икономически категории от типа на: „Ето сега брутния вътрешен продукт ще нарасне и животът ще стане хубав“. Но нали връзката между качеството на живот и формалното състояние на икономиката е лъжлива?
– Политиците и икономистите обичат красивите цифри и лъжливите корелации. Те са като лекарите, които обясняват на хората за вредата от холестерола. В действителност, освен ако не става дума за критични показатели, тогава между състоянието на вашето здраве и холестерола практически няма никаква връзка. Какво прави хората щастливи? Аз мисля, че решение за Русия също може да бъде децентрализацията на управлението. Не говоря за политическа, а за оперативна децентрализация, при която хората трябва да имат възможност да вземат решения, които влияят на живота им и да участват в управлението, макар и по места. Това ще бъде добре и за бизнеса, и за живота в страната като цяло.
– Сега много компании включително и в Русия са обсебени от мисълта за ефективност. Техните ръководители внедряват нови методи на работа. Но служителите продължават да се оплакват, че ги товарят с безсмислени задачи. Защо става така?
– Във всяка компания е валиден принципът на Парето: 80 процента от работата се върши от 20 процента от служителите. Освен това тези 20 процента служители имат също своите 20 процента, които вършат 80 процента от тяхната работа. Аз бих посъветвал компаниите да не се занимават с нови методи, а да намерят правилните служители и да им дават повече възможности.
Превод за „Гласове“: Никола Стефанов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram