Прегледи: 808
-Шкумба, запазва ли българинът чувството за хумор в тези тежки времена?
– Уви, все повече го губи. Все повече се смеем на простотии, което не говори добре за всички нас. Хуморът е отдушник по цял свят, той спасява човек поне да се посмее малко с тези все по-измислени политици. Младите ми колеги вкарват цинизми и това не води към добро. Гледат ги деца, младежи и смятат, че грозното е нормално. Аз обикалям от 48 години България и света. Тази есен бяхме в театъра в Антверп, с колегата ви журналист Иван Григоров правим спектакли. Играх „Луд за отвързване“. Хората реагират както трябва. Те са културни. Не обиждам никого тук.
Май трябва да се изнесем всички за 10 години и тогава да се върнем отново в България. За да станем отново хората, които бяхме. Не е само Антверп, по цял свят оставам със същите впечатления. Защо нашите там са по-различни! Същото важи и за лекари, и за архитекти. Като излязат в чужбина и се върнат, стават наистина топ специалисти. Не обиждам образованието ни, но..
– Е, какво да се обиждаме, то е видно, че върви надолу?
– Навремето пуснах шега, че Софийският университет направил съобщение: „Спирката на рейса се намира отпред, който слезе, е добре дошъл да се запише студент“. Дано не ми се обидят.
– Самата истина, то висшите училища станаха повече от мераклиите за студенти?
– Трябва да проверим дали те са повече или политическите партии. Използвам случая да честитя на студентите 8 декември. Не на патерица, защото той се празнува до Нова година. Един виц за тях: „Студент се прибира у дома. И казва “Баща ми, пет години прекъсвах по болест, три по успех, две презаписах. Мисля да спирам“. Родителят отвръща: „Голям си, твое решение. Ние с дядо ти продължаваме“. Така че поздравявам и вечните студенти. И читателите на „Марица“, разбира се. И да почистят Марица.
– Добре, а вашата публика на какво се смее?
– На снощното шоу например, голям смях предизвика въпросът ми „Каква е мечтата на европейската свекърва?“. Отговорът – „Снахата да се окаже жена“.
– Сега пак ли ви цензурират политиците, когато ги осмивате?
– Сега цензурата е по-страшна, казвам го сериозно. Има си начини, не директно. Управляващите са без чувство за хумор. Може да ти вдигнат наема, да ти свалят рекламата, че уж имало сигнал от граждани. Може да те нацелят и през сайтове. Повиках професор Ефрем Ефремов, прочутия преподавател по журналистика в СУ, да го питам, че на едно място такива неща бяха писани за мен, направо косите ми настръхнаха. Той разкри схемата. Отваря се сайт, който бълва лъжи. Други свързани сайтове го преписват и цитират. След три дни първият затваря. И няма кого да осъдиш, защото останалите си измиват ръцете – ние само цитираме. Аз все пак съм открил собственика. Отивам му в офиса, но се оказва погребално бюро. Да е жив и здрав, тепърва ще се „носим“ с него. Много се паля, чак ми се чудят. Евгени Димитров-Маестрото всеки път ми казва: „За мен какви неща се пишат, просто не им обръщай внимание“. Е, не мога. Дразнят ме! Има и смешни истории.
– Разкажете една.
– Не съм го разказвал. Звъни майка ми преди години, светла й памет. Започва – „Мите, не е честно, върни парите на човека“. Питам кой е този човек. Тя обаче продължава: „Пее човекът, изкарва ги честно. Не са твои“. Пак питам кой е този. Оказва се Веско Маринов. Комшийката Люба донесла вестник и там го пишело, имало и моя снимка с Веско. Маринов казвал – Не се ловете на басове с Шкумбата на тема тенис, защото изглежда дебел, но играе много добре. И се разказва от автора как сме се басирали на 5000 марки тогава кой ще бие в три сета. Аз съм го разбил 6:0, 6:0 и 6:0. Звъня на Веско и му казвам – Дай си ми парите. Той се стресна. После му разказах и дадох телефона на майка. Веско се обади лично да и каже, че всичко е лъжа. Жената пък ми направи забележка защо притеснявам човека.
Има и друг случай. Прибирам се, а синът ме пита как съм след ухапването от кучето. Така пишело във вестник, показали му го в училище. То си е за смях. Е, веднъж ме и погребаха.
– Е, това е грозно. А преди 10 ноември имаше ли перипетии?
– Тогава арестуваха. На един 8 декември гостувахме с Тодор Колев в зала „Христо Ботев“. Дойдоха при нас едни еднакво облечени младежи и казаха – „Пращат ни от Симеоново. Внимавайте какво говорите. Фенове сме ви, затова предупреждаваме“. Иначе ни арестуваха с Тодор Колев в Приморско. Пеехме „Бяхме много, много зле“. Дойде обаче Стефан Данаилов и ни освободи. Ето, няма ги и двамата, страхотни хора. Правех жестоки неща. Започнах още 1978 година по общежитията. През 1983 година идва един приятел от Пловдив и ми казва – Дай да направим нещо за бай Тошо. Седнахме и записахме касета с гласа на Живков.
– Легендарна беше!
– Да, ръсех простотии като бай Тошо: „Ние ще построим във вашето село мост“. Бабите отговарят, ама ние нямаме река. Аз продължавам: „И река ще ви направим, и китно училище до нея“. Бабите пак отговарят – ама тук няма деца. Аз пак с гласа на Живков – „И деца ще ви направим“. Оказа се, че касетата не е доказателство, защото не съм се представил на записа. Минах между капките. По-късно един от милиционерите ми призна, че тръгнали веднъж да ме арестуват, но било вече близо до 10 ноември. Скъсали касетата и я хвърлили. Казали си – Какво лошо говори човекът, нали и ние се смеем.
– А Тодор Живков не ви ли търси лично?
– Спаси ме директната среща с него. Идват една сутрин у нас, тогава работех в „Кремиковци“ и тръгвах рано за работа. Звънят към 6,00 часа двама мъже с еднакви чорапи и наредиха – Обличай се. Аз приемам всичко на шега – протегнах ръце напред и попитах да си вземам ли четката за зъби. Отговориха – не, вземи китарата. Жена ми много се уплаши, но те я успокоиха – „Другарко, довечера ви го връщаме“. Натовариха ни в един рейс – Орлин Горанов, част от един фолклорен ансамбъл, балерини от Японския, Тоника СВ. Карат ни в Шатрата (б.а. – легендарното заведение на езерото в Правец). Стоварват ни в една зала, а там беше и Миодраг Иванов. Тогава видях за първи път евксиноградско вино. Полковникът ни казва – яжте, пийте, но подредете програмата, ще празнуваме рождения ден на Живков – 7 септември. Лесна работа. Започвам аз, после песен, Миодраг, песен, накрая ансамбълът. Излизам, а отпред наредени на една маса членовете на Политбюро начело с Тодор Живков. Признавам, аз вече леко подпийнал. И директно с блендата на Бай Тошо подкарвам – „Честит рожден ден, другарю Живков“. Полковникът пребледня зад една колона и ми прави знак да приключвам. Аз обаче продължавам с гласа на бай Тошо – „Искам да ви попитам нещо, защо се родихте на 7 септември, а ни освободихте на 9-и? Сега с държавни средства през ден ли ще правим маси!“.
Настана гробна тишина. Само Живков се разсмя – „Еее, баща ми и майка ми грешно са изчислили нещата“. Всички присъстващи избухнаха в смях, имаше и аплодисменти. Двамата от службите обаче ме извикаха след края, че Живков иска да говори нещо с мен. Предупредиха ме да отговарям, а не да питам. Започва Живков – „Младежо, вярно ли си инженер в Кремиковци“. Отговарям – „Да“. „И работиш като такъв?“. Пак отговарям – „Да“. Живков се обръща към Политбюро – „Другари, отново се доказва, че никой в България не си върши работата. Върви и ги весели“. Това беше моята свобода. Звезделин Минков, тогава студент във ВИТИЗ, учеше моите неща от касетата. Живееше на квартира до НДК. И ме пита – „Какво си говори с Живков?“. Отговарям – „Наши си работи“.
– Най-известната петричанка е баба Ванга, с която ставате близки, разкажете за нея.
– Ние сме съседи. От дете ме знае, родовете ни са бежанци от един край. Аз никога не съм ходил при Ванга с личен проблем, винаги водех приятели. Но не пречеше да се обърне и към мен – „Внимавай, тази година те чака катастрофа“. Сега ми липсват разговорите с нея за обикновените, житейски неща. Ванга мразеше парите. Когато й даваха от благодарност, тя ги буташе с лакът в кошчето. Не ги докосваше. Винеше финикийците. Тя е феномен. Антон Дончев, и той си отиде, ме караше да напиша книга за разговорите с нея, защото малцина имаха личен контакт. Обаче, за да видят читателите, че говоря истината, трябва историите да потвърдят хора, които са живи. Не мога да влизам в личното им пространство без съгласие.
– Все пак нещо за нея специално за читателите ни?
– Баба Ванга беше вярваща, иконите бяха накачени по стените й. Не е врачка. На 29 години бях, когато ме накара да се кръстя, защото иначе съм бил антихрист. Аз не вярвах, питах къде е Господ, когато някой го сполетява катастрофа. Отговаряше, че той ни праща изпитания, за да види на чия страна сме – тъмната или светлата. Има научно обяснение за феномена. Знае се защо гледаше на хората, като ги караше да спят със захар. Но ще разкажа разговора си с нея по темата. Каза ми – „Захарта кристал ли е? Кристал. Ти си инженер, от какво правите компютрите“. Ами от силиций и германий. Тоест, кристал, там се събира най-много информация. Тя не ги беше учила тези неща, но ги знаеше. Доказано ли е, че човек има енергийно поле. Доказано е. Енергията ти не изчезва, когато умреш. Тя преминава в пространството. Когато спиш върху захар, част от биоенергията ти остава в кристала.
Казваше: „На мен ми е дадено, и аз не знам как, защото съм кьорава, да виждам тези неща. Виждам и дядо ти, и баба ти, защото там е и твоето ДНК“. Тя просто дешифрираше информация, която ние не виждаме. Караше ме да затворя очи. И питаше дали виждам нещо. Отговарях „Не“. И тя тогава питаше пак – „А означава ли, че то не съществува“. Дава пример с животните, които усещат неща, които ние хората не можем. За нея нямаше тайни. Пред мен е казвала за находището в Рупите – „Знаеш ли колко загинали има, когато там е изригнал вулканът Кожух. Колко душИ! Едва след години откриха Хераклея Синтика, древното селище. Казваше, че там е имало много църкви. И огромен златен кръст. Сега, ще помоля, който го чете, да не копае. И аз се пошегувах с нея да ми каже къде е златото. Тя отговори, че имане не излиза, когато искат хората. Ей, ще напиша книга.
– Задължително е! Последно, да завършим с нещо оптимистично, което Ванга ви е казала за България?
– Каза – „Върви по света, но се връщай тук“. Не искаше да ми каже кога ще стане хубаво в България, за да не го разпространя. Но явно е имала предвид, че ще го видя с очите си. Аз пък казвам друго – важното е нашите деца и внуци да го видят.
„Марица“
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
Шкумбата: Политиците нямат чувство за хумор, сега цензурата е по-страшна
-Шкумба, запазва ли българинът чувството за хумор в тези тежки времена?
– Уви, все повече го губи. Все повече се смеем на простотии, което не говори добре за всички нас. Хуморът е отдушник по цял свят, той спасява човек поне да се посмее малко с тези все по-измислени политици. Младите ми колеги вкарват цинизми и това не води към добро. Гледат ги деца, младежи и смятат, че грозното е нормално. Аз обикалям от 48 години България и света. Тази есен бяхме в театъра в Антверп, с колегата ви журналист Иван Григоров правим спектакли. Играх „Луд за отвързване“. Хората реагират както трябва. Те са културни. Не обиждам никого тук.
Май трябва да се изнесем всички за 10 години и тогава да се върнем отново в България. За да станем отново хората, които бяхме. Не е само Антверп, по цял свят оставам със същите впечатления. Защо нашите там са по-различни! Същото важи и за лекари, и за архитекти. Като излязат в чужбина и се върнат, стават наистина топ специалисти. Не обиждам образованието ни, но..
– Е, какво да се обиждаме, то е видно, че върви надолу?
– Навремето пуснах шега, че Софийският университет направил съобщение: „Спирката на рейса се намира отпред, който слезе, е добре дошъл да се запише студент“. Дано не ми се обидят.
– Самата истина, то висшите училища станаха повече от мераклиите за студенти?
– Трябва да проверим дали те са повече или политическите партии. Използвам случая да честитя на студентите 8 декември. Не на патерица, защото той се празнува до Нова година. Един виц за тях: „Студент се прибира у дома. И казва “Баща ми, пет години прекъсвах по болест, три по успех, две презаписах. Мисля да спирам“. Родителят отвръща: „Голям си, твое решение. Ние с дядо ти продължаваме“. Така че поздравявам и вечните студенти. И читателите на „Марица“, разбира се. И да почистят Марица.
– Добре, а вашата публика на какво се смее?
– На снощното шоу например, голям смях предизвика въпросът ми „Каква е мечтата на европейската свекърва?“. Отговорът – „Снахата да се окаже жена“.
– Сега пак ли ви цензурират политиците, когато ги осмивате?
– Сега цензурата е по-страшна, казвам го сериозно. Има си начини, не директно. Управляващите са без чувство за хумор. Може да ти вдигнат наема, да ти свалят рекламата, че уж имало сигнал от граждани. Може да те нацелят и през сайтове. Повиках професор Ефрем Ефремов, прочутия преподавател по журналистика в СУ, да го питам, че на едно място такива неща бяха писани за мен, направо косите ми настръхнаха. Той разкри схемата. Отваря се сайт, който бълва лъжи. Други свързани сайтове го преписват и цитират. След три дни първият затваря. И няма кого да осъдиш, защото останалите си измиват ръцете – ние само цитираме. Аз все пак съм открил собственика. Отивам му в офиса, но се оказва погребално бюро. Да е жив и здрав, тепърва ще се „носим“ с него. Много се паля, чак ми се чудят. Евгени Димитров-Маестрото всеки път ми казва: „За мен какви неща се пишат, просто не им обръщай внимание“. Е, не мога. Дразнят ме! Има и смешни истории.
– Разкажете една.
– Не съм го разказвал. Звъни майка ми преди години, светла й памет. Започва – „Мите, не е честно, върни парите на човека“. Питам кой е този човек. Тя обаче продължава: „Пее човекът, изкарва ги честно. Не са твои“. Пак питам кой е този. Оказва се Веско Маринов. Комшийката Люба донесла вестник и там го пишело, имало и моя снимка с Веско. Маринов казвал – Не се ловете на басове с Шкумбата на тема тенис, защото изглежда дебел, но играе много добре. И се разказва от автора как сме се басирали на 5000 марки тогава кой ще бие в три сета. Аз съм го разбил 6:0, 6:0 и 6:0. Звъня на Веско и му казвам – Дай си ми парите. Той се стресна. После му разказах и дадох телефона на майка. Веско се обади лично да и каже, че всичко е лъжа. Жената пък ми направи забележка защо притеснявам човека.
Има и друг случай. Прибирам се, а синът ме пита как съм след ухапването от кучето. Така пишело във вестник, показали му го в училище. То си е за смях. Е, веднъж ме и погребаха.
– Е, това е грозно. А преди 10 ноември имаше ли перипетии?
– Тогава арестуваха. На един 8 декември гостувахме с Тодор Колев в зала „Христо Ботев“. Дойдоха при нас едни еднакво облечени младежи и казаха – „Пращат ни от Симеоново. Внимавайте какво говорите. Фенове сме ви, затова предупреждаваме“. Иначе ни арестуваха с Тодор Колев в Приморско. Пеехме „Бяхме много, много зле“. Дойде обаче Стефан Данаилов и ни освободи. Ето, няма ги и двамата, страхотни хора. Правех жестоки неща. Започнах още 1978 година по общежитията. През 1983 година идва един приятел от Пловдив и ми казва – Дай да направим нещо за бай Тошо. Седнахме и записахме касета с гласа на Живков.
– Легендарна беше!
– Да, ръсех простотии като бай Тошо: „Ние ще построим във вашето село мост“. Бабите отговарят, ама ние нямаме река. Аз продължавам: „И река ще ви направим, и китно училище до нея“. Бабите пак отговарят – ама тук няма деца. Аз пак с гласа на Живков – „И деца ще ви направим“. Оказа се, че касетата не е доказателство, защото не съм се представил на записа. Минах между капките. По-късно един от милиционерите ми призна, че тръгнали веднъж да ме арестуват, но било вече близо до 10 ноември. Скъсали касетата и я хвърлили. Казали си – Какво лошо говори човекът, нали и ние се смеем.
– А Тодор Живков не ви ли търси лично?
– Спаси ме директната среща с него. Идват една сутрин у нас, тогава работех в „Кремиковци“ и тръгвах рано за работа. Звънят към 6,00 часа двама мъже с еднакви чорапи и наредиха – Обличай се. Аз приемам всичко на шега – протегнах ръце напред и попитах да си вземам ли четката за зъби. Отговориха – не, вземи китарата. Жена ми много се уплаши, но те я успокоиха – „Другарко, довечера ви го връщаме“. Натовариха ни в един рейс – Орлин Горанов, част от един фолклорен ансамбъл, балерини от Японския, Тоника СВ. Карат ни в Шатрата (б.а. – легендарното заведение на езерото в Правец). Стоварват ни в една зала, а там беше и Миодраг Иванов. Тогава видях за първи път евксиноградско вино. Полковникът ни казва – яжте, пийте, но подредете програмата, ще празнуваме рождения ден на Живков – 7 септември. Лесна работа. Започвам аз, после песен, Миодраг, песен, накрая ансамбълът. Излизам, а отпред наредени на една маса членовете на Политбюро начело с Тодор Живков. Признавам, аз вече леко подпийнал. И директно с блендата на Бай Тошо подкарвам – „Честит рожден ден, другарю Живков“. Полковникът пребледня зад една колона и ми прави знак да приключвам. Аз обаче продължавам с гласа на бай Тошо – „Искам да ви попитам нещо, защо се родихте на 7 септември, а ни освободихте на 9-и? Сега с държавни средства през ден ли ще правим маси!“.
Настана гробна тишина. Само Живков се разсмя – „Еее, баща ми и майка ми грешно са изчислили нещата“. Всички присъстващи избухнаха в смях, имаше и аплодисменти. Двамата от службите обаче ме извикаха след края, че Живков иска да говори нещо с мен. Предупредиха ме да отговарям, а не да питам. Започва Живков – „Младежо, вярно ли си инженер в Кремиковци“. Отговарям – „Да“. „И работиш като такъв?“. Пак отговарям – „Да“. Живков се обръща към Политбюро – „Другари, отново се доказва, че никой в България не си върши работата. Върви и ги весели“. Това беше моята свобода. Звезделин Минков, тогава студент във ВИТИЗ, учеше моите неща от касетата. Живееше на квартира до НДК. И ме пита – „Какво си говори с Живков?“. Отговарям – „Наши си работи“.
– Най-известната петричанка е баба Ванга, с която ставате близки, разкажете за нея.
– Ние сме съседи. От дете ме знае, родовете ни са бежанци от един край. Аз никога не съм ходил при Ванга с личен проблем, винаги водех приятели. Но не пречеше да се обърне и към мен – „Внимавай, тази година те чака катастрофа“. Сега ми липсват разговорите с нея за обикновените, житейски неща. Ванга мразеше парите. Когато й даваха от благодарност, тя ги буташе с лакът в кошчето. Не ги докосваше. Винеше финикийците. Тя е феномен. Антон Дончев, и той си отиде, ме караше да напиша книга за разговорите с нея, защото малцина имаха личен контакт. Обаче, за да видят читателите, че говоря истината, трябва историите да потвърдят хора, които са живи. Не мога да влизам в личното им пространство без съгласие.
– Все пак нещо за нея специално за читателите ни?
– Баба Ванга беше вярваща, иконите бяха накачени по стените й. Не е врачка. На 29 години бях, когато ме накара да се кръстя, защото иначе съм бил антихрист. Аз не вярвах, питах къде е Господ, когато някой го сполетява катастрофа. Отговаряше, че той ни праща изпитания, за да види на чия страна сме – тъмната или светлата. Има научно обяснение за феномена. Знае се защо гледаше на хората, като ги караше да спят със захар. Но ще разкажа разговора си с нея по темата. Каза ми – „Захарта кристал ли е? Кристал. Ти си инженер, от какво правите компютрите“. Ами от силиций и германий. Тоест, кристал, там се събира най-много информация. Тя не ги беше учила тези неща, но ги знаеше. Доказано ли е, че човек има енергийно поле. Доказано е. Енергията ти не изчезва, когато умреш. Тя преминава в пространството. Когато спиш върху захар, част от биоенергията ти остава в кристала.
Казваше: „На мен ми е дадено, и аз не знам как, защото съм кьорава, да виждам тези неща. Виждам и дядо ти, и баба ти, защото там е и твоето ДНК“. Тя просто дешифрираше информация, която ние не виждаме. Караше ме да затворя очи. И питаше дали виждам нещо. Отговарях „Не“. И тя тогава питаше пак – „А означава ли, че то не съществува“. Дава пример с животните, които усещат неща, които ние хората не можем. За нея нямаше тайни. Пред мен е казвала за находището в Рупите – „Знаеш ли колко загинали има, когато там е изригнал вулканът Кожух. Колко душИ! Едва след години откриха Хераклея Синтика, древното селище. Казваше, че там е имало много църкви. И огромен златен кръст. Сега, ще помоля, който го чете, да не копае. И аз се пошегувах с нея да ми каже къде е златото. Тя отговори, че имане не излиза, когато искат хората. Ей, ще напиша книга.
– Задължително е! Последно, да завършим с нещо оптимистично, което Ванга ви е казала за България?
– Каза – „Върви по света, но се връщай тук“. Не искаше да ми каже кога ще стане хубаво в България, за да не го разпространя. Но явно е имала предвид, че ще го видя с очите си. Аз пък казвам друго – важното е нашите деца и внуци да го видят.
„Марица“
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram