На 18 март се навършват 90 години от рождението на американския писател Джон Ъпдайк и издателство „Кръг“ отбелязва повода, преиздавайки първите две книги от тетралогията за Хари Енгстръм-Заека, един от най-незабравимите герои в американската литература. Романите са с твърди корици в ревизираните преводи на Юлиана Касабова, Екатерина Мачева и Елка Виденова. Художникът Дамян Дамянов е автор на оформлението им. „Заеко, бягай“ (превод Юлиана Касабова, 1967 г.) ни запознава с младия Хари Енгстръм-Заека. Бивша баскетболна звезда от малък американски град, той се чувства като затворник в свят, към който не принадлежи. В романа си Джон Ъпдайк рисува портрет на обикновения човек от 50-те години в САЩ, но прави и моментна снимка на американското общество. Умението детайлно да навлиза в психологическия свят на героите си и едновременно с това да рисува голямата картина, превръщат „Заеко, бягай“ в световен роман, чиито послания са актуални и днес. Екранизирана през 70-те години, творбата се оказва вдъхновение и за филма с Еминем от 2002 г. „Осмата миля“, чийто сценарий започва с цитат от книгата, а псевдонимът на героя е препратка към Заека на Ъпдайк.
Следващата книга – „Заека се завръща“ (в превод на Екатерина Мачева и Елка Виденова, 2004 г.), придава нов щрих към образа на героя, представяйки живота му десет години по-късно: в края на 60-те, когато светът е парализиран от Студената война, човек стъпва на Луната, САЩ водят война във Виетнам, хипи движението е в пика си, а Америка е залята от расизъм и насилие.
Наградите Пулицър Джон Ъпдайк получава за третата и четвъртата книга от тетралогията – „Заека богат“ и „Заека се укроти“, които „Кръг“ ще преиздаде през есента.
Джон Ъпдайк е автор на романи, сборници с разкази, критика, поезия, есета. През 2020 г. издателство „Кръг“ представи на български и „Книгата на Бек“, която съдържа истории от обиколката му в Източния блок през 60-те години на XX в. и включва разказа „Българската поетеса“, в който е описана срещата му с Блага Димитрова.
„Заеко, бягай“, Джон Ъпдайк, превод Юлиана Касабова, издателство „Кръг“, 2022 г.
Край един телефонен стълб, на който е прикачен баскетболен кош, момчета играят баскетбол. Спечелени точки, викове. Шляпането на кецовете по разбития паваж на уличката сякаш изхвърля гласовете им високо над жиците в синия влажен мартенски въздух.
По уличката се задава Хари Енгстръм, по прякор Заека, в работен костюм. Макар че е вече на двайсет и шест години и висок метър и осемдесет, той се спира да погледа. С неговия ръст той съвсем не прилича на заек, но широкото му бяло лице, светлосините очи и нервното потрепване под късия му нос, когато слага цигарата в уста, обясняват донякъде прякора, който му е даден още от момче. Той се спира замислен, а децата прииждат, заобикалят го.
Присъствието му кара по-големите да се чувстват особено. Измерват го тайно с погледи. Те играят за собствено удоволствие, а не за да създават зрелище на някакъв си възрастен мъж, който се разхожда из града в двуреден костюм с цвят на какао. Изобщо струва им се странно един възрастен човек да върви така по улицата. Къде му е колата? Цигарата му прави тишината още по-зловеща. Не е ли някой от ония типове, които предлагат цигари или пари, за да отидеш с него там, зад фабриката за лед? Бяха чували подобни неща, но не са много изплашени. Та те са шестима, а той – един.
Топката прелетява встрани от обръча, скача над главите на шестимата и тупва в краката на човека. Като отскача леко, той я улавя с бързина, която ги изненадва. Докато го гледат мълчаливо, той ги наблюдава крадешком през синкавия дим на цигарата си. Един тъмен силует, появил се изведнъж като комин на следобедното пролетно небе. Той пристъпва внимателно и върти нервно топката пред гърдите си. Едната му ръка, голяма и бяла, я придържа отгоре, а другата – отдолу. Той я поклаща търпеливо, за да се прицели по-добре. Луните на ноктите му са големи. След това топката като че излетява от десния ревер на сакото му, отдалечава се от рамото му, коленете му се свиват и отпускат надолу, а тя сякаш не отива към таблото. Всъщност тя не е отправена нататък. Топката пада право в обръча и се провира с лек шум през мрежата.
– Е? – извиква гордо той.
– Шанс! – казва едно от момчетата.
– Не, майсторство – усмихва се той и пита: – Искате ли да играя?
Никакъв отговор. Децата само се споглеждат глупаво, страхливо.
Заека сваля сакото си, сгъва го грижливо и го оставя върху чистия капак на една кофа за боклук. Дочените панталонки зад него отново зашумяват. Той се спуска към тях, за да им отнеме топката. Избива я от две слаби бели ръце и я взема в своите. Старото, дълго потискано чувство, пробудило се сега от коженото кълбо, го завладява отново. То изпъва тялото му като струна, придава му сякаш криле. Като че ли се пресяга назад през годините, за да докосне тази струна. Ръцете му се издигат сами и изстреляната над главата топка лети към коша. Премерването е така точно, че той затваря очи, когато топката пада бързо вътре, и за миг се пита дали не е минала през коша, без да спре в мрежата.
– Е, от коя страна съм? – пита Заека.
Момчетата правят мълчаливо смяна и две от тях минават към него. Тримата ще играят срещу останалите четирима.
Макар в началото Заека да е в неизгодна позиция, понеже е застанал на десетина крачки от коша, това все пак не е справедливо. Никой не отчита резултата. Адресираното към него мълчание го смущава. Децата си подвикват помежду си, но на него никой не смее да каже дума. Докато играта продължава, той ги чувства в краката си възбудени и разгорещени, опитвайки се да го спънат. Но пак мълчат. Той не желае такова уважение. Иска да им каже, че няма нищо особено в това, че остаряваш, то не променя нищо. След десетина минути едното от момчетата минава на другата страна. Заека остава само с едно момче срещу пет. Макар и още дребосъче, това момче играе с голяма лекота и е най-добрият играч между шестимата. На главата си то носи плетена шапка със зелен пискюл, която му покрива ушите и пада ниско над веждите, като му придава вид на кретенче. То е истински талант. Достатъчно е да го видиш само как се обръща, без да променя положението си, как изчаква, преди да направи каквото и да е движение, плавно като при ритуал, за да разбереш това. Навярно след време ще стане отличен спортист в гимназията. Заека познава този път. Най-напред минаваш през малките успехи, а след това стигаш върха. Всеки те аплодира. Потта по челото ти пречи да виждаш добре. Шумът те главозамайва и ти се възгордяваш, а после вече си излязъл от отбора. В началото не си забравен, само си излязъл и се чувстваш добре, спокоен и свободен. Ти си излязъл от отбора и вече не си във форма, но все още си горд, докато някой ден станеш за тия деца един от многото възрастни в града. Един възрастен, който по някаква необяснима причина е мрачен и е дошъл при тях. Те не са го забравили. Нещо по-лошо: те никога не са чували за него! А навремето Заека беше известен в цялата област. Като юноша той постави в Б-лигата по баскетбол рекорд, който по-късно, вече по-голям, самият той счупи с нов рекорд. Този рекорд не можа да бъде достигнат цели четири години, по-точно допреди четири години.
Той прави кош с една ръка, с две ръце, с поднасяне с една ръка, от място, с обръщане, с отскок и от разстояние. Топката се издига меко и с ниска парабола. Това, че не е загубил техниката си, го ободрява. Чувства се освободен от някаква потиснатост. Но е натежал и дишането му зачестява. Дразни се, че се задъхва.
Петте деца от другата страна се запъхтяват и отпускат. Едно от тях, което случайно е съборил, става с пламнало лице и си тръгва. Тогава Заека сам се отказва от играта.
– Добре – казва той. – Старият си отива.
А на момчето с пискюла, което игра с него, казва:
– Довиждане, ас!
Той му е признателен, че дори след като другите бяха станали още по-недружелюбни, то запази своето искрено, безпристрастно възхищение от играта му и на няколко пъти възкликна: „Боже! Чудесно! Виж ти!“.
Заека взема сгънатото си сако. Носи го с една ръка като писмо и тича. Нагоре по уличката. Край запустялата фабрика за лед, с прогнилите греди на срутената платформа за товарене. Кофи за боклук, врати на гаражи, огради от тел и преплетени стъбла на изсъхнали цветя. Март е. Любовта прави въздуха лек. Всичко започва отново. През тръпчивия вкус, останал му от изпушената цигара, Заека усеща свежестта на въздуха. Той вади пакетчето с цигари от издутия джоб на ризата си и без да забавя ход, го хвърля в една отворена кофа за боклук.
Доволен от себе си, той прехапва горната си устна. Големите му велурени обувки шляпат шумно върху пръскащата кал и мръсотия от покритата с чакъл уличка.
Тича. В края на тази пресечка завива по Уилбър Стрийт, улица в градчето Маунт Джъдж, предградие на Брюър – пети по големина град в Пенсилвания. Тича нагоре край блок от големи къщи – крепости от цимент и тухли, с врати от цветни триъгълни стъкла и прозорци със саксии. После, някъде по средата на нанагорнището, край друг блок, който беше неочаквано застроен през трийсетте години. Сглобяемите къщи се изкачват нагоре по склона като по някаква стълба. Пространството от около шест стъпки, с колкото всяка от тях се издига над съседната, съдържа два тъмни прозореца, зейнали като очи на животно, и покрив от разноцветни дъски, от синкаво до мръснокафяво. Фасадите им са от специално изработени дъски, които не пропускат вода, понеже краищата им се застъпват един над друг. Целите са боядисани в бяло освен ония части от тях, които собствениците са боядисали в зелено, яркочервено и в цвета на житото. Триетажните къщи са цяла дузина, всяка с по две врати. Седмата врата е неговата. Дървените й стълби са вече разнебитени. Под тях има удобно място за боклук, където една загубена играчка се разваля: един клоун от пластмаса. Гледа го вече цяла зима там, но все си мисли, че някое дете ще се върне, за да си го вземе.
Култура
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram