Пак е Десети..
Макар малко след 6-ти и навръх 13.
И пак по същия начин щипе слънцето.
И пак са ни нужни визи. За НЯКЪДЕ.
А там, за където не са ни нужни, пак има огради.
И пак сме с якета, кой сгушен в тях, кой раздал го по-нашироко, щото кръвта му кипи.
На някои им привира.
И пак сме сърдити. На нас, на живота ни, който сами си сме си съградили, на Държавата, на Родината, на тези ОТГОРЕ, на онзи до нас.. на шефа, на съседа.
На Бащицата..
На Мама.
Пак гледаме в паничката на съседа, без да ни вълнува кой как и защо я пълни. Важното е, че е по-пълна от нашата.
Ценностите пак са кът, защото никой и пет пари не дава за тях.
Пак кроим планове за Днес.. които в смелостта си стигат до джоба, софрата, къщето.
Само най- вироглавите – и за Утре.
Надеждата пак се продава на всеки ъгъл, но въпросът й вече е в цената.
Повечето отказват да платят.
И преди и сега, всеки очаква кьоравото. Само думата е различна. Заменихме аванта с промоция.
Тези, които нямат идея как да платят за Надеждата, нито толкова пари – плащат лежерно: със свободата си.
Но и тя има различна цена: като преди. Някои може и с пари. Други с повече. Трети – се измъкват по пантофи.
Пак вдигаме поглед към небето.. С надежда или страх..
Някои търсят и дъги. Като преди. Други не ги виждат.
Нищо, че живеем в многополюсен свят.
И преди и сега ни плашат със Студени войни.
Ама ние си знаем, както преди, че никога не сме излизали от тях.
И пак сме отчаяни. И пак съскаме. И пак някой за нещо ни е виновен, отказвайки да признаем, че спасението ни като давещи е в самите нас. А ние все се надяваме на продънени лодки. И жалки сламки, които все се оказват тояги. С морков.
И пак сме с деца. Макар сега повече да са кът. До нас и много далече от нас .
И пак имаме мечти- фризирани.
Само глупаците – големи. И пак се делим: Но не на комунисти, ДС-ари и други. А на с пари или с малко.
Властта пак е опиум. Но не за народите .
А за тези без гръбнак. Онези с гръбнаците дори не са вече Белене. Там ще градят музей.
Заминаха. Няма ги. Не са тук. Малкото глупаци с гръбнаци са сврени някъде. И псуват. Или пасуват. Както преди.
Оти ручахме жабетата ли?
Струвало си е.. Въпреки всичкото дежавю. / вече видяно/
Заради децата .
Ни.
Те тупнаха с юмрук по масата, нахлузиха гуменките, натовариха раниците и ясно ни дадоха да разберем. Че отказват да потретят този филм. На Десети.
И че независимо от нашето безгръбначие и пъзливия ни стремеж да им покажем Небето .. те смело протягат ръце към него и отказват да живеят като нас.
И да ручат вмирисани жабета.
И да търсят Бащицата или Майката, за да им наредят хоризонтите. Те отдавна имат смелост да си измислят и създават свои.
Някой все пак е трябвало тогава да даде курбан. Нашият беше голям.. И мазен.
И въпреки това.
Струвало си е да ручаме жабетата ..
27 години.
Надеждата ми е, че след жабета до повръщане, имаме все пак очи за различим блатото от потока.
Защото до Хоризонта има още много..
Нищо лично:
Деляна Бобева
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram