Десислава Петкова:
“Изплюх камъчето, сега можеш да ме замериш с него!“. Беше го написал Радой Ралин.
Когато журналистите днес плюят стаени по-дълго или по-отскоро камъчета, някой непременно следи за падащите отломки.
Следи в медиите, следи в социалните мрежи, следи по кафенета и кръчми.
Съгледвачите са близки до властта, разбира се. Властта им е възложила суперважен ангажимент-да наблюдават и да й донасят кой какво къде е продумал, написал, критикувал, възмутил се. Дребнавия копой е щастлив, произведен е в съгледвач-важна клечка и се старае много.
След него минава властта, навежда се, грабва камъчето и бързешката го набутва в дълбоките си джобове. После тръгва на битка да замеря пишещия брат с неговия камък. Но не го прави от един хвърлей място. Тръгва бойко по заобиколни трасета, опитва се да намери някого, който да изманипулира, бърка заговорнически в джоба и намигва „Ами ако извадя онова дето е вътре, а?“ .
На това му викат шантаж. Донос. Натиск.
Това се случва в Казанлък Точно тук. Днес. Журналисти са шантажирани и заплашвани. Следят ги и опитват да ги блъфират по начини познати отпреди 30 години.
Сигурно властта знае, че „Медиите са едноминутен събеседник, но неудобен свидетел за десетилетия“ /пак Радой Ралин/. Свидетелските пътища във времето напред са постлани изплютите камъчета от журналиста.
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram