Странно, това заглавие бе готово още на дузпите. Идеята покълна на полувремето, разцъфна в продълженията и избуя, увивайки филизите си около гредата на бразилската врата. Който и да вкараше последната дузпа, заглавието ми щеше да е същото. Това заглавие е едно от онези вълшебни съчетания на думи, които ти хрумват далеч преди последния съдийски сигнал, но продължават да вършат работа, независимо какво ще отсъди съдбата.
Да, Бразилия заслужаваше да загуби, въпреки милионите си фенове у дома и по света, въпреки милиардите евро, потрошени по стадионите, за да избутат Селесао до купата. Защото Бразилия е колкото велик, толкова и късметлийски отбор. Късметът на бразилците работи почти безотказно от световно на световно, разперил криле като Христос над Рио, и може да се мери кръст само с късмета на италианците. Независимо дали срещу бразилците на дузпите е лукавият Баджо пред 94-та, или коравият като стената на Андите цял един отбор на Чили през 2014-та.
Бразилският футбол е като българският туризъм. Бразилските стадиони напомнят български хотели. Построени набързо, някак вечно недовършени, прибързани, сякаш по Черноморието предстои световно по туризъм.
Ще попитате, защо са тия екзотични паралели? За новия стадион в Порто Алегре например, който властите отчаяно се опитали да завършат до мондиала, са броени около 97 млн. евро, а в същото време поставянето на метални кофи за смет във един от фавелите, хълма Моро да Крус, едно от най-мизерните бразилски гета, сметосъбирането ще струва едва 1,33 млн. евро.
Кой да ти мисли за бедните, нали ФИФА ще прибере 2,3 млрд. паунда от този мондиал. А Бразилия (в по-голямата си част) е нещо като циганската махала на света. Сбирщина от дървени бараки, някои с покрив, други без, разхвърляни по хълмовете под безучастната брадичка на Спасителя. Жегата е непоносима, вонята още повече. Шахти няма, четох, че голият охлюв на „канализацията” пълзи право на улицата, бълвайки мизерия, разлагащи се плодове, плесенясал хляб и зеленчуци. Съвсем като в района на столичен общински пазар в неделя сутрин, когато от „Чистотата” почиват. Уличните кучета тук кормят със зъби и нокти черните найлонови торби, за да поръфат още топлите им вътрешности…
Въпреки че домакините упорито крият крайните си квартали, средно 8 453 души живеят на квадратен километър във фавелите на Рио, нямат пари за мачове, а някои нямат и телевизори и гледат срещите от пластмасови столове на улицата през витрините на заведенията. 70% от хората тук са дошли от село, идеята им е била да успеят в големия град. Но как да успееш днес в Бразилия, когато тук няма дори интернет, единственият шанс на момчетата е да станат футболисти или бандити, а момичетата – проститутки. Които да обслужват богатия свят в почивките между полувремената.
Именно затова тук се чувстват прекарани. Като след дълго надуване на вувузела, от което ти остава само парещата болка в бузите. В Моро да Крус местната власт не помислила дори за библиотека и хората си я организирали сами. Сега разчитат на дарения. А ФИФА можеше да отдели малко пари за канализации, здравеопазване и образование покрай печалбите. Или поне колкото за една обществена библиотека.
В света на богатите обаче нещата не стоят така и бедните често удрят на греда. Футболът е велика игра заради всичките си достойнства, но най-ценното му качество сякаш е да прави зрителите равни. Бедни и богати гледат случващото се на терена по един и същ начин, нищо че богатите ги подпира съдията.
Бразилия заслужаваше да загуби, за да бъде наказана ФИФА. Заради отношението й към бедните. Навсякъде по света. В света на богатите обаче загубите са изчислени до минимум и печалбата е гарантирана. От отпадането на собствения отбор плачат най-вече бедните му фенове. Нищо, че по принцип бедните са свикнали да губят. Тях най ги боли, защото преживяват победата на терена като своя собствена. Един вид компенсация заради живота.
И в двата случая обаче, от радост или мъка, сълзите на бедните са гарантирани. Съвсем като парите на богатите.
Светлозар Стоянов
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram