ГЕРБ бавно ерозира – по проучване на „Галъп“. Но и видно с просто око.
Третият кабинет на Борисов вероятно ще е последният негов. Този път не става дума за временна криза обаче, която може да се разреши с няколко умели тактически ходове.
Не, всички фокуси по спасяването на властта се оказаха обречени.
Великото народно събрание – патетичен напън да оправдаеш серия от провали със системни грешки, заложени в конституцията. И още: видимата безпомощност въобще да събереш някакви читави депутати в предполагаемото Велико народно събрание, тъй като самата институция е толкова ерозирала от доверие и способни кадри, че ако е имало последно величие, то се е изпарило с участието на Валери Петров преди близо 30 години.
Нататък: публичен шах мат, в който функционира главният прокурор – след акциите в президентството и „Хиполенд“ всеки, който попадне под ударите на прокуратурата моментално ще започне да се счита много повече за неудобен, отколкото за престъпник. И в очите на гражданското общество атаката срещу неудобните ще се разчита като поръчково властово престъпление.
Трето – изчерпването на коалиционния партньор. Нито „Атака“, нито НФСБ, нито ВМРО въобще могат да разчитат на преминаване на парламентарния праг в следващите избори – ако някой въобще има шансове, това е Каракачанов. Но те не са достатъчни, за да крепят ГЕРБ занапред. Не и след влизането на Трифонов в политиката и очакваното преливане на патриотични вотове към него.
Най-голямата грешка на премиера обаче бе в това да нарече протестиращите „Мафия“. Вероятно се очаква, че това ще внесе куп съмнения в протестите; и би внесло ако те се прожектираха като едно време – без социални мрежи, в няколко услужливи меди и нищо повече. Но това отдавна свърши.
Пред Борисов постепенно се затваря един непреодолим статистически фронт. Ерозията на собствената му партия, съчетана с завръщането на БСП и няколкото нови играчи от извънпарламентарната опозиция, които най-вероятно ще се озоват в парламента. В добавка – опоскване на гласове тук-там от Цветанов. И ако през 2013-та номерът с оставката мина („не искам да има кръв на протестите“), през 2016-та мина отново (подавам оставка, защото бях обещал, че ще го направя ако Радев стане президент) сега всички трикове свършиха. Остана да се измисли някакъв архаичен референдум, тип „за казармата“ – и може би натам се отива. Но печеленето на време не печели политическо бъдеще. Както се казва – с лъжи може да стигнеш далеч, но не може да се върнеш обратно.
Автор: Райко Байчев
© Actualno.com
Последвайте ни и в Телеграм
Бавната ерозия на ГЕРБ
ГЕРБ бавно ерозира – по проучване на „Галъп“. Но и видно с просто око.
Третият кабинет на Борисов вероятно ще е последният негов. Този път не става дума за временна криза обаче, която може да се разреши с няколко умели тактически ходове.
Не, всички фокуси по спасяването на властта се оказаха обречени.
Великото народно събрание – патетичен напън да оправдаеш серия от провали със системни грешки, заложени в конституцията. И още: видимата безпомощност въобще да събереш някакви читави депутати в предполагаемото Велико народно събрание, тъй като самата институция е толкова ерозирала от доверие и способни кадри, че ако е имало последно величие, то се е изпарило с участието на Валери Петров преди близо 30 години.
Нататък: публичен шах мат, в който функционира главният прокурор – след акциите в президентството и „Хиполенд“ всеки, който попадне под ударите на прокуратурата моментално ще започне да се счита много повече за неудобен, отколкото за престъпник. И в очите на гражданското общество атаката срещу неудобните ще се разчита като поръчково властово престъпление.
Трето – изчерпването на коалиционния партньор. Нито „Атака“, нито НФСБ, нито ВМРО въобще могат да разчитат на преминаване на парламентарния праг в следващите избори – ако някой въобще има шансове, това е Каракачанов. Но те не са достатъчни, за да крепят ГЕРБ занапред. Не и след влизането на Трифонов в политиката и очакваното преливане на патриотични вотове към него.
Най-голямата грешка на премиера обаче бе в това да нарече протестиращите „Мафия“. Вероятно се очаква, че това ще внесе куп съмнения в протестите; и би внесло ако те се прожектираха като едно време – без социални мрежи, в няколко услужливи меди и нищо повече. Но това отдавна свърши.
Пред Борисов постепенно се затваря един непреодолим статистически фронт. Ерозията на собствената му партия, съчетана с завръщането на БСП и няколкото нови играчи от извънпарламентарната опозиция, които най-вероятно ще се озоват в парламента. В добавка – опоскване на гласове тук-там от Цветанов. И ако през 2013-та номерът с оставката мина („не искам да има кръв на протестите“), през 2016-та мина отново (подавам оставка, защото бях обещал, че ще го направя ако Радев стане президент) сега всички трикове свършиха. Остана да се измисли някакъв архаичен референдум, тип „за казармата“ – и може би натам се отива. Но печеленето на време не печели политическо бъдеще. Както се казва – с лъжи може да стигнеш далеч, но не може да се върнеш обратно.
Автор: Райко Байчев
© Actualno.com
Последвайте ни и в Телеграм