Айляк съм.
Гледах новини.
Как един спасител с изподрани ръце подава от капачка вода на 5 годишно момче, извадено живо изпод руините в Адана.
То се усмихва .. уморено.
После масата уморени и смазани хора го понася на ръце, с тъжни усмивки и много болка.
После гледах друго дете, бебе на 18 месеца, как един мъж, целият побелял от срутващата се маса, носи на ръце живото бебе. Оцеляло след 30 часа под тонове бетон. Към линейката и го целува. А отвътре лекарите го завиват с толкова много нежност. И надежда.
Живо е .
После видях кадри от дронове. Над портените турски области. Които един ден може пак да оживеят, но сега дълго ще са мъртви.
И хората в тях, живи мъртви.
Животът е … несправедлив, жесток, непредсказуем.
Има те- няма те.
Та се сетих за едни ведри розови празници тук, дето идват.
И веселби, и рокли.
Животът е … палачинка.
Последвайте ни и в Телеграм
