Хени Лорер, бабата на политика Даниел Лорер, е родена през 1928 г. в Казанлък. Дъщеря е на Йосиф Челибон. Тя е професор по биотехнологии. До смъртта й през ноември миналата година, когато се оттегля от този свят на 92 г., бе най-възрастната еврейка в България, уважавана и ценена в страната и чужбина.
Завършила е химия в Софийския университет през 1950 година, специализирала в Института по биохимия в Прага и Раковия институт в Париж. Доктор на науките, старши научен сътрудник в Института по сравнителна патология на животните, преподавател във Висшия ветеринарномедицински институт. Удостоена с медал „100 години БАН”.
Тя е на 12, когато в България влиза в сила Закон за защита на нацията.
„Семейството ни живееше много спокойно в родния ни град до момента, когато през 1942-а в Народното събрание беше гласуван закон за защита на нацията. Според него гражданските, политическите и социалните права на евреите бяха силно дискриминирани. Както всички евреи бях задължена на лявата страна на дрехата да нося жълта звезда. В началото съседите и дори непознати хора се отнасяха с неодобрение към това задължение. Бях ученичка. Сутрин, като влизах в класната стая, болшинството от моите съученици идваха да ме прегърнат в знак на подкрепа и казваха, че знакът не ме е променил, не съм по-различна от тях! За голямо огорчение мои съученички, членки на фашистката организация „Бранник” се провикнаха: „Вън от стаята! Нямаш място между нас!” В същия момент в класната стая влезе нашата класна ръководителка. Тя дойде при мен, прегърна ме и ми каза: „Не се страхувай! Ние сме с теб!” Класната ни ръководителка беше преподавателка по химия. Сигурна съм, че нейната прегръдка беше знак за съдбата ми в бъдеще – ще се посветя на химията… Не мога да забравя и това, че на входните врати на еврейските жилища бяха поставени табели „Еврейско жилище”, а на обществените сгради: „Вход за кучета и евреи – забранен!”, разказва приживе Хени Лорер.
Настъпва ден, в който изселени от София евреи пристигат в Казанлък. В дома на Хени е настанено семейство с шестгодишно момченце. Хени се привързва към детето, грижи се за него и му връзва люлка в клоните на дърветата в двора. Само след две седмици баща й се връща вкъщи с голям пощенски плик. В него има съобщение, че в срок до 48 часа всички евреи трябва да бъдат изселени и от Казанлък. Така през май 1943 г. евреите принудително напускат родните си домове.
В изпълнение на новата заповед семейството Челибон с още много евреи тръгват за казанлъшката гара, където ги чакат конски вагони. До там ги изпращат съседи, приготвили за тях вързопчета с храна и стомнички с вода и даващи им кураж. Хени помни и до днес, че по пътя към гарата видели афиш за прожекция на филм с показателно заглавие – „Бунт на съвестта”. Евреите не знаят точно къде отиват, но знаят, че ще е близо до Дунава, където чакат шлеповете. А те водят до лагерите на смъртта… Крайната спирка за Хени и семейството й е Враца. Там ги настаняват в училище „Христо Ботев”, от което са извадени чиновете. Трябва да спят на пода, да си застелят каквото могат от малкото багаж, който им е разрешено да вземат. Вода се взима от единствената чешма в двора. Единственото добро е, че веднъж на ден от някаква социална кухня им носят храна. Точно във Враца Хени за пръв път се среща с любовта. Помни цигуларят, който полудял от любов отправя мелодията си към звездите; помни и другият, полудял от омраза, който не допуска възможност в трагедията да има и искрица светлина…
Животът във Враца преминава със същите ограничения – оскъдна стая под наем, излизане по два часа дневно, със задължителните жълти звезди, без право еврейските деца да посещават учебни занятия, без радио… Откъслечни новини все пак пристигат. Така научават, че войната взема друг ход. Междувременно за двата разрешени часа Хени помага на хора, които се нуждаят и така припечелва по нещо в помощ на семейството. Зараждат се приятелства между децата на другите еврейски семейства, които образуват малка общност. Един малък светъл лъч в мрачното ежедневие…
След края на Втората световна война Законът за защита на нацията е отменен. Така идва и денят, когато връщането в Казанлък става възможно. Домът ги посреща опразнен, няма ги и любимите картини от казанлъшки художници, красели стените. Но все пак е техният дом.
Източник: Алеф бг
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram