Президентката на “Дисни”, Кари Бърк, заяви, че най-малко 50 на сто от героите на “Дисни” принадлежат към ЛГБТКИА общността и расовите малцинства.
“Дисни” обещава да окуражи героите от ЛГБТ общността и расовите малцинтства. Големи компании в сферата на културата участват в популяризирането на транс идеологията, пренебрегвайки интересите на детето, обясняват практикуващите лекари Каролин Елиашеф и Селин Масон. Каролин Елиашеф е детски психиатър, психоаналитик, а Селин Масон е психоаналитик, университетски професор. Двете публикуваха книгата “Фабриката за детето-трансджендър” (La Fabrique de l’enfant-transgenre) и координират Обсерваторията на идеологическите дискурси за детето и юношата – малката сирена (Observatoirepetitesirene.org/).
– Президентката на “Дисни” Кари Бърк заяви, че “като майка на дете трансджендър и на пансексуално дете”, подкрепя факта, че “в нашите истории има герои ЛГБТКИА” и иска поне 50% от героите на “Дисни” да принадлежат към ЛГБТКИА общността и расовите малцинства. Как гледате на това?
Каролин Елиашеф и Селин Масон: Това е майсторски удар на ЛГБТ агресивността! Малко жени са толкова могъщи като Кари Бърк. Филмите на “Дисни”, които имат универсално призвание, налагат по целия свят идеологията – защото тя е такава – на ЛГБТ. Няма съмнение, че много хора ще се присъединят към тази общност, за да се възползват от тези квоти! Това не пречи, в името на многообразието, Кати Бърк да преоткрива сегрегацията с нейното следствие: нарастване на напрежението и озлоблението между общностите. Да се надяваме, че поне едно от петте ѝ деца е хетеросексуално: когато ЛГБТ завладеят света на киното, хетеросексуалните ще бъдат малцинство и мама ще се заеме с тяхната защита.
Кати Бърк се ангажира също да се бори за отменянето на един закон в щата Флорида (Don’t say gay – Не казвай гей), насочен към забраната на преподаването на сексуална ориентация и джендър идентичност в държавните училища. Това обучение е проблематично и във Франция. Професионалистите се питат за травматичния ефект, който може да има оголването на сексуалната активност и банализирането на половете още в детската градина и по време на цялото училищно обучение. Под егидата на Министерството на националното образование, наред с други, има видеоклипове, в които се обяснява на учениците от 5 клас (12-годишни): “Какво променя фактът с кого спиш?” (1).
– В зависимост от страната, в период от десет до петнадесет години, диагнозата “полова дисфория”, която изразява чувството на неадекватност между пола по рождение и “усещания”, се е увеличила от 1000 до 4000%. Как си обяснявате тази експлозия?
– Няма просто обяснение, но когато една величина променя мащаба, тя променя и картината. Споменаването на “свободата на словото”, както правят някои, ми се струва неуместно. Днес главно млади момичета изразяват желание да сменят пола си, което не беше така преди. Тази омраза към женското поставя под въпрос както отношението им към техните майки, така и представата за жените в обществото. Юношеското безпокойство винаги е намирало начин на изразяване, вкоренен в обществото на своето време.
Отвъд страданието, става дума за шокиране, за това да бъдат в челните редици на новаторството. Това, което се промени в либералната система в служба на стремежа към автономия и щастие, е ентусиазираният отговор на обществото, на медиите и на част от медицинското съсловие, за да отговорят положително на тези искания, без да си задават въпроси за нейните основи и дългосрочните последствия. Именно този отговор трябва да бъде поставен под въпрос. Той е тревожен, защото повечето претенции на подрастващите, включително тези за смяна на пола, са склонни да изчезват с възрастта. Единадесет скорошни проучвания показват, че от 67 до 93% от младите хора, които са чакали без медицинско лечение, се отказват от смяната на пола (2).
Детският психиатър Каролин Елиашеф и психоаналитикът Селин Масон, автори на книгата “Фабриката за детето-трансджендър” (La Fabrique de l’enfant-transgenre)
– Каква роля играят социалните мрежи в този феномен на “трансидентичност”?
– Една американска изследователка, Лиза Литман, е първата, която през 2018 г. показа решаващата роля на социалните мрежи (3). Именно там те сами си поставят диагноза, срещайки се с инфлуенсъри, които ги насърчават да мислят, че техните усещания имат име: те са транс. Ако се присъединят, те са героизирани, одобрявани заради решимостта им да не променят мнението си. Следват съветите в активистките сайтове, за да убедят родителите (трансфоби и малтретиращи, ако проявят сдържаност), училищната институция и лекарите със списък на “трансфрендли” професионалисти. Те отиват на консултация със стереотипна реч и речник, заучени в социалните мрежи.
– Говорите дори за “завладяване”, защо?
– Именно родителите на тези младежи ни насочиха натам, описвайки пътя на своите деца. И наистина откриваме някои характеристики на сектантско завладяване, като набирането на членове онлайн, обръщайки се към често уязвими младежи, търсещи идентичност; инфлуенсърите трансджендъри подтикват младия човек да отхвърли родителите си, неминуемо трансфоби, за сметка на “новото си семейство”, което му обещава щастие и благополучие. Трансфобията е мощен аргумент, за да отстояват своята виктимизация в обществото. Излизането от тази общност се преживява с ужас и чувство за вина: “предателите” продължават да понасят натиска на групата. Мощно лоби позволява на трансактивистите да проникнат на всички нива на обществото, за да отстояват исканията си. И накрая фармацевтичната индустрия потрива ръце: малко заболявания изискват медикаментозно лечение през целия живот… заплащано от общественото осигуряване.
– Като практикуващи лекари, как гледате на подкрепата на лекарското съсловие при прехода на деца и юноши?
– За щастие, във Франция тази подкрепа не е еднозначна. Но в консултантските центрове, създадени за тези младежи, исканията за преход се разглеждат като “социален факт, който трябва да се придружава”, ако е необходимо чрез оказване на натиск върху родителите. Много свидетелства на родители и младежи, които съжаляват за прехода си, потвърждават това. Съществуват професионалисти, които имат по-предпазлив подход, но са по-дискретни. Те се грижат за психиатричните патологии, от които страдат над 70% от младежите, които се обявяват за транс (депресия, аутистични разстройства, психоза, сексуално насилие, семейни смущения). Тяхната цел е да им позволяват да размислят, без да бързат, да се самонаблюдават за влиянията на обкръжаващата среда, без обаче да пречат или да се противопоставят на проекта за преход. Франция изостава от страни като Швеция, Финландия или Англия, които ограничиха предписването на лекарства на непълнолетни в полза на психотерапевтичен подход. Те направиха това, имайки предвид, че рисковете от блокерите на пубертета, антагонистичните хормони и хирургичните операции при лица под 18 години надвишават очакваните ползи. Ясно е, че тези лечения понастоящем са експерименти, а не грижи, основани на доказателства.
– По-конкретно, какви са етапите на прехода?
– Преходът е първо социален, в семейството и след това в училище. Младежът прави “признание”, облича се или си прави съответната прическа, иска от родителите си, а след това в училище да сменят името му (което действащите закони не позволяват, но окръжното “Бланке” препоръчва). Безрезервното приемане на социалния преход има последствия, тъй като води до медицински преход.
В зависимост от възрасттта, младежът получава блокери на пубертета, които да забавят неговата поява. Това “лечение”, което продължава една до две години, се представя като временно решение. Всъщност то предразполага младежа да упорства в дългосрочен план и да стигне до предписването на антагонистични хормони: тестостерон за момичетата, прогестерон и естроген за момчетата. Не всички стигат до погрешно наречената операция за “смяна на пола”: мастектомията, дори хистероктомията при момичетата и отстраняване на тестисите при момчетата са сексуални осакатявания, тъй като премахват, без медицинска причина, органи, предназначени за удоволствие и възпрозводство. Изисква се разрешение от родителите, но тези интервенции могат да се извършат (и се извършват) при непълнолетни. Най-младото момиче, на което бе направена мастектомия във Франция, беше на 14 години.
– Възможно ли е връщане назад в случай на прием на хормони или операция?
– Кари Бърк, за да се върнем към нея, заяви “няма връщане назад”. Тя е опровергана от онези все по-многобройни момичета (малко достоверни статистики, но вероятна оценка от 10 до 20%), които просто искат да се върнат назад. Те се наричат “депреходници”. Най-известната, Кийра Бер, осъзна след няколко години на тестостерон и мастектомия, че не е мъж и никога няма да бъде, но е лесбийка. Тя подаде жалба срещу клиниката “Тависток” в Лондон и завърши свидетелските си показания с думите: “Бях нещастно момиче, което имаше нужда от помощ. Вместо това ме третираха като експеримент”.
Малко или много, всички млади момичета, които съжаляват за прехода си, казват същото нещо. Една от тях си спомни, че когато хирургът я попитал дали е съгласна с мастектомията, тя му отговорила “да”, като поклатила отрицателно глава. Всички онези, родители, лекари, обкръжението, които безрезервно подкрепят един подрастващ, който иска, понякога ожесточено, да смени пола си, са заслепени до такава степен, че не виждат двусмислените знаци. По дефиниция юношеството е период на преход, който не завършва непременно на 18 години. До пълнолетието и независимо от това, което казват младежите, родителите и обществото имат дълг да ги защитават: не бива да се разрешава нито един необратим акт. Както казва един австралийски психолог в една много хубава статия: “детството не е обратимо” (4).
Гласове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
