Истинската опасност от демонизирането на Китай е, че то подвежда дори мислещите американци да вярват, че отворено общество като американското има множество естествени предимства пред затворена автократична система като китайската. Рамкирайки го по този начин, американците не могат дори да си представят възможността да загубят от Китай.
Кишоре Махбубани, изтъкнат член на Института за изследвания на Азия към Националния Университет на Сингапур, е автор на книгата „Спечели ли Китай? Китайското предизвикателство към първенството на Америка“. Автор е на редица публикации по темата за отношенията Изток-Запад. Статията е публикувана в The National Interest.
Демонизирането на Китай получи силен импулс в основната американска политика. Не минава и ден без някоя от големите фигури да предупреди за китайската заплаха. През април закон от 281 страници, озаглавен „Акт за Стратегическа конкуренция 2021“ беше внесен в американския Конгрес. Цялата тази какoфония около Китай може да създаде у обикновения наблюдател впечатлението, че Америка не подценява заплахата от Китай. Но в действителност тя го прави. Реалната опасност от демонизирането на Китай е, че това подвежда дори мислещите американци да вярват, че отворено общество като американското има множество естествени предимства пред затворена автократична система като китайската. Рамкирайки го по този начин, американците не могат дори да си представят възможността да загубят от Китай.
Тази ментална неспособност да се помисли, дори само за възможността от загуба, означава, че американците сериозно подценяват предизвикателството от Китай. Наскоро преживяли най-болезненото столетие в китайската история, столетие на унижение, отприщено върху Китай от страна на Запада и Япония, китайците смятат, че американската атака е последното усилие на Западните сили да държат Китай слаб и да му попречат да заеме полагащото му се място в света. Най-голямата концептуална грешка, която американските политици правят, е проста. Те смятат, че стратегическият им конкурент е китайската Комунистическа партия. Това обяснява тяхната убеденост, че американската демокрация ще триумфира. Но реалният стратегически конкурент на младата Американска република е четирихилядолетна цивилизация. Като приятел на Америка мога само да се удивлявам на невероятното стратегическо самодоволство, с което тя безразсъдно скача в съревнование, което може като нищо да загуби.
Най-старото правило в геополитиката, изповядвано както от Сун Дзъ, така и от Карл фон Клаузевиц, е „познавай своя противник“. Америка за жалост игнорира това основно правило. Ето един добър пример. Аврил Хейнс, директор на Националното разузнаване в администрацията на Байдън, каза: „Китай е предизвикателство за нашата сигурност, за нашия просперитет, за нашите ценности по редица въпроси.“ Много американци я аплодираха за това прямо заявяване на истината. Всъщност, всяка част от нейното изказване е фактологически некоректна.
На първо място, Китай не заплашва американския просперитет. Китайците не са толкова глупави. Те виждат американския просперитет като актив, който е помогнал и ще продължи да помага на китайската икономика да просперира. Американската икономика е основният двигател, позволил на китайската икономика да стане от една десета на американската (като покупателна способност) през 1980-та, до задминаваща я към 2014 година. Така че ето един прост факт, който може да шокира Аврил Хейнс. Ако президентът Байдън предложи на Китай икономическа сделка, която ще бъде от полза за американската икономика (и американските работници) и която също би облагодетелствала Китай, Китай с ентусиазъм ще прегърне такава сделка. Американският просперитет е актив за Китай, а не е заплаха.
Второ, Китай не е заплаха за американската сигурност. Китай не заплашва с военна инвазия Америка (и неговите военни сили са на един океан разстояние). Нито с ядрен удар по Америка (с ядрените си бойни глави, които са една петнайста от американските). Китай също така не заплашва военното господство в регионите от Близкия Изток. На практика Китай не е дори враг на американския военен бюджет. Секретарят по отбраната Лойд Остин каза наскоро, че за последните двайсет години Америка е била фокусирана върху Близкия Изток, докато Китай е модернизирал армията си. „Ние трябва да поддържаме преднината си“, отбеляза той, „и ние ще увеличим преднината си и ще отидем още по-напред“. Фарид Закария забеляза правилно:
„Това, което Остин нарича преднина спрямо Китай е по-скоро пропаст. САЩ имат около двайсет пъти повече ядрени бойни глави от Китай. Имат два пъти по-голям тонаж бойни кораби в морето, включително единайсет ядрени самолетоносача, в сравнение с двата, които имат Китай (и които са много по-остарели). Вашингтон има повече от две хиляди модерни бойни самолети, в сравнение с около 600 на Пекин, по данни на анализатора по национална сигурност Себастиан Роблин. И Съединените Щати са разположили тази мощ в широката мрежа от 800 бази извън страната. Китай има три. Военният бюджет на Китай е около 200 милиарда долара, няма и една трета от размера на американския. Майкъл О‘Ханлън от Брукингс Инститюшън отбелязва, че „ако Китай беше в НАТО, щяхме да ги оценим като неадекватен партньор, защото военните им разходи са много под минималните за НАТО два процента.“
Ако Хейнс е прав, казвайки че Китай е заплаха за националната сигурност на Америка, логичният извод би бил, че Китай ще е щастлив да види намаляване на военния бюджет на Америка, на американските самолетоносачи, изтребители, военноморски бази. Всъщност, Китай ще е нещастен. Китайските стратези са абсолютно въодушевени от факта, че Америка пилее толкова много пари за водене на ненужни войни, както и от това, че поддържа огромен, раздут бюджет за отбрана, който отслабва конкурентната мощ в по-критични области като образование, научни разработки и развитие. Американците са запознати с метафората за динозавъра. Огромният военен бюджет дава на Америка предимството, което динозавърът има от това, че е голям. Не е много!
Накрая, Хейнс казва, че Китай е заплаха за американските „ценности по множество въпроси“. Това изявление щеше да е истина, ако Китай заплашваше да изнася своята идеология в Америка, или се опитваше да подкопае изборния процес в Америка. Нито едно от двете неща не се случва. Обаче впечатляващ брой американци, дори мислещи и добре информирани американци, вярват, че Китай има за цел да подкопае американските ценности. Тази вяра може да е резултат от две погрешни представи за Китай, които са проникнали в подсъзнателните пластове на американското съзнание. Първата погрешна представа е, че щом Китай се управлява от комунистическа партия, той задължително, подобно на бившия Съветски съюз, трябва да води кампания за налагането на комунизма над демокрацията.
Американците обаче вярват и в емпиричните доказателства. Тези доказателства сочат, че Китай от десетилетия вече не поддържа братските комунистически партии. Истинската мисия на Китай е да обнови китайската цивилизация, а не да губи време в експорт на комунистическа идеология. Втората погрешна представа е, че когато Китай стане икономическа сила номер едно в света, заменяйки на тази позиция Америка, той, също както Америка, ще тръгне на универсализираща мисия и ще изнася китайския „модел“, точно както Америка изнасяше американския „модел“. Това е първият пример за тоталното непознаване на противника. Основните факти, които Америка би трябвало да знае за китайския народ, са че те не вярват, че някой друг може да бъде китаец, за разлика от американската убеденост, че всеки може да бъде американец. Китайците простичко вярват, че само китаецът може да бъде китаец. И ще бъдат много озадачени, ако някой друг опита да стане китаец.
Друга често срещана фраза в американския дискурс е, че целта на Китай е да направи света безопасен за автократите. Байдън каза:
„Ясно е, абсолютно е ясно… това е битка между стойността на демокрациите и автокрациите в 21 век. Това е залогът тук. Ние трябва да докажем, че демокрацията работи… [Китайският президент Си Дзинпин] няма и грам демокрация в себе си, но той е умен, умен е. Той един от онези като Путин, които мислят, че автокрацията е бъдещето.“
Всъщност, ако трябва да сме честни, Пекин пет пари не дава дали една страна е демокрация или автокрация. Интересува се единствено дали може да работи ефективно с дадена страна. Следователно, ако Гърция, рожденото място на Западната демокрация, реши да се присъедини към инициативата „Пояс и път“, и посрещне китайски инвеститори в Порт Пирея, Китай няма да се интересува дали Гърция е демократична или не. Той ще сътрудничи с всяка страна при взаимна изгода. Но нека бъдем честни: същото прави и Америка. Тя ще сътрудничи със Саудитска Арабия, въпреки че е толкова далеч от демокрацията.
Докато китайската икономика продължава да расте и да расте, тя ще бъде заплаха за статута на Америка като икономическа сила номер едно в света. Байдън беше прав, когато каза: „Китай има върховна цел и аз не ги критикувам за целта, но те имат върховната цел да станат водещата страна в света, най-богатата страна в света и най-могъщата страна в света.“ Всъщност, истинската цел на Китай е да подобри живота на китайския народ. В момента доходът на глава от 1,4-милиардния китайски народ е около 10 000 долара, в сравнение с 65 000 долара за 380-милионния американски народ. Ако китайците успеят да подобрят дохода си на глава от населението на 17 000 долара, което е една четвърт от американския, тяхната икономика ще стане по-голяма, тъй като населението им е четири пъти по-голямо.
Истинската конкуренция е по неизбежност икономическа. Ако това е вярно, има няколко логични стъпки, които Америка трябва да предприеме, за да засили своята икономическа конкурентност. Стъпка едно трябва да бъде намаляване на раздутия военен бюджет наполовина и реинвестиция на спестените пари в изследвания и развитие. Стъпка две трябва да бъде пълното изтегляне на всичките й отбранителни сили от Близкия Изток и спиране на ненужните войни, които костват на американския данъкоплатец 5 трилиона долара от началото на войните след 9/11. Стъпка три трябва да бъде отменянето на всички стъпки, които администрацията на Тръмп направи в търговската война с Китай. Защо да ги отменят? Защото не отслабиха китайската икономика. Вместо това навредиха на американската.
Ето една статистика за размисъл. През 2009-а размерът на китайския пазар на стоки е бил 1,8 трилиона долара, а американският е бил 4 трилиона, повече от двойно на китайския. През 2019-а, след три години на икономически атаки от страна на бившия президент Тръмп срещу Китай, пазарът на стоки на Китай е нараснал до 6 трилиона, ставайки по-голям от американския, който е нараснал само до 5,5 трилиона.
Основно правило на стратегията е, че е безсмислено да продължаваш да се биеш на фронт, на който губиш. Стъпка четири ще бъде присъединяване отново към споразумението за Транс-тихоокеанско Партньорство за свободна търговия, което бившият президент Барак Обама мъдро инициира, за да гарантира, че Източно-азиатската икономическа екосистема, най-голямата в света, няма да бъде съсредоточена около Китай. Стъпка пета ще бъде да се посрещнат китайските крошета като се подпишат споразумения за свободна търговия с всяка страна или регион, с които Китай е подписал такива. Например, една важна арена за съревнованието САЩ-Китай ще бъде Югоизточна Азия, където сред 700-милионното население все още има големи запаси от добронамереност спрямо Америка. Асоциацията на Югоизточните Азиатски Нации (АСЕАН) има значение.
През 2000-а съвкупният брутен национален продукт на Япония беше осем пъти по-голям от общия БВП на АСЕАН. Към 2019-а той беше само 1,6 пъти по-голям. Към 2030-а икономиката на АСЕАН ще бъде по-голяма от японската. Следователно, Америка би трябвало незабавно да подпише споразумение за свободна търговия с АСЕАН.
Тези пет стъпки биха ужасили китайците. Неочаквано на Китай ще се наложи да се изправи срещу внимателен и сериозен геополитически съперник. Китайците обаче няма нужда да се тревожат. Неприятната истина е, че нито една от тези разумни и рационални пет стъпки не е политически постижима за Америка. Китай следва внимателно обмислена, дългосрочна стратегия, която е едновременно подобряваща жизнения стандарт на 1,4 милиарда китайци и интегрираща китайската икономика с повечето страни в света, което дава на света дялове в просперитета на Китай. Америка няма подобаваща цялостна стратегия.
Ето още една статистика за размисъл. Бразилия е географски по-близка до Америка, отколкото до Китай. През 2000-а на Бразилия е отнемало година, за да направи износ на стойност 1 милиард долара за Китай. Сега това се случва на всеки 72 часа. В контраст с най-ниските 50% от китайския народ, който преживя най-добрите си 40 години на човешко развитие в четирихилядолетната история на Китай, най-ниските 50% от американското население преживяха три декади на икономическа стагнация, която създаде, както Нобеловият лауреат Ангъс Дийтън документира „море от отчаяние“ сред бялата работническа класа на Америка и доведе до по-ниска продължителност на живота, повишаване на детската смъртност, по-висока опиумна зависимост, по-висок процент самоубийства и така нататък.
Това може би е най-важната точка, върху която американските стратези трябва да размислят: в края на краищата, изходът от състезанието между Америка и Китай няма да бъде определен от броя самолетоносачи или ядрени оръжия. Ще бъде определен от това, кое общество се грижи по-добре за своите 50% на дъното. Засега Китай води с една обиколка, точно както Америка водеше по време на Студената война пред Съветския съюз. Действително, първата индикация, че Съветският съюз губи, дойде от статистиката за човешкото развитие: по-ниска продължителност на живота, по-висока детска смъртност, по-голяма зависимост от алкохол, по-високи нива на самоубийствата! Днес, обратното, както психологът Жан Фан от Станфордския университет докуметира: „В контраст с американската стагнация, културата на Китай, самосъзнанието и моралът се трансформират с бърза скорост, предимно в по-добра посока.“
Има още една важна причина, поради която Америка спечели Студената война срещу Съветския съюз. Тя взе под внимание съвета на един от най-великите си стратегически мислители, Джордж Ф. Кенан. Въпреки че Кенан е известен най-вече със своята „ограничителна“ политика (която не би проработила срещу глобално интегрирана сила като Китай), той всъщност даде много мъдър съвет на своите братя. Той подчерта, че оцеляването на Америка в света ще зависи от „способността й да създаде сред хората по света като цяло впечатлението на страна, която знае какво иска, която се справя успешно с проблемите на вътрешния си живот и с отговорностите на световна сила и която има духовна виталност, способна да удържи идеологията й сред множеството течения на времето.“
Този важен съвет се състои от четири основни части: страна, която знае какво иска (1), справя се успешно с вътрешните си проблеми (2) и световни отговорности (3) и която има духовна виталност (4). По отношение на Съветския Съюз Америка беше напред по всички четири точки. Днес по отношение на Китай, Америка е назад по всички четири точки. Светът се зарадва да чуе от Джо Байдън, че „Америка се завърна“. Но за колко време? Една грешка, която много американски стратези и мислители направиха, е че подцениха останалата част от света. Повечето наблюдатели на Америка смятат, че Тръмп има поне равни шансове да стане президент през 2024 година. Действително, ако Тръмп трябва да се състезава с Камала Харис през 2024-а, шансовете му да стане президент са повече от равни. Ако Тръмп стане президент отново, той отново ще се оттегли от всестранните споразумения и институции (като Парижкото климатично споразумение и Световната Здравна Организация), ще пренебрегне съюзници (като Франция и Германия), или ще поиска да плащат повече (като Южна Корея и Япония), ще отмени Н1В визите за приятелски страни като Индия. Може ли някой американец да се изправи и с чисто сърце да каже, че това няма никога да се повтори? И ако американците не могат да заявят това с чисто сърце, не е ли по-разумно за повечето страни в света внимателно да хеджират своите залози за двубоя между Америка и Китай?
Истинското състезание между Америка и Китай, следователно, няма да се проведе на никаква външна арена. Ще се проведе във вътрешността на Америка. Основният приоритет на Байдън би трябвало да бъде изкореняването на тридесетгодишната стагнация, създала „море от отчаяние“ сред бялата работническа класа. Само това би предотвратило завръщането на Тръмп или на някоя тръмпоподобна фигура. И само това би възстановило дългосрочното доверие в твърдението на Байдън, че „Америка се завърна“. Всичко това води до финалния парадокс: най-добрият начин за рестартиране на американската икономика е да се работи тясно с други силни и динамични икономики по света, особено от страните с преобладаваща средна класа на населението, а именно Китай. Ако американската политика се правеше от трезви, рационално мислещи практици, това щеше да е логичното, истински разумно решение на американското сериозно вътрешно разделение.
Това разумно решение обаче изглежда не означава нищо и не съществува в настоящото политическо състезание в Америка. По време на предизборната кампания, Байдън ясно заяви, че търговската война с Китай не свърши работа. Той каза, че търговската война на Тръмп с Китай е била „безкрайно бедствие“, което струва на Америка пари и работни места! Фарид Закария казва, че Байдън е прав в това твърдение. Байдън обаче може да бъде разпънат на кръст политически, ако реши да вдига търговските санкции спрямо Китай, които са навредили на американския бизнес и фермерите. Администрацията на Байдън ще има нужда от силно политическо оправдание, ако иска да ребалансира отношенията с Китай и се опита да ги направи по-нормални, освободени от саморазрушителни санкции и тарифи. Има един ресурс, който администрацията на Байдън може да използва – мнението на останалия свят. В действителност, Декларацията за независимост на Съединените Щати казва ясно, че Съединените американски щати трябва да покажат „достойно уважение към мнението на човечеството“. Мъдрият съвет на Кенан, цитиран по-горе, също подчертава, че Америка трябва да бъде внимателна за впечатлението, което създава „сред народите по света“.
Наистина ключова причина за спечелването на Студената война срещу Съветския Съюз от Америка е, че каузите, които поддържаше, особено каузите на международната сцена се радваха на широката подкрепа на хората по света. Самият аз бях свидетел на това. След подкрепената от Съветския съюз виетнамска инвазия в Камбоджа през декември 1978-а и след съветската инвазия в Афганистан през декември 1979-а, Генералната асамблея на ООН, която е единственият орган в света, представляващ всичките 7,8 милиарда души по света, последователно гласува осъждането и отхвърлянето на тези инвазии. Като посланик на Сингапур в ООН от 1984-1989 аз работех тясно с изтъкнати американски посланици като Върнан Уолтърс и Джийн Къркпатрик, за да подсигурим, че от 193 държави-членки на ООН почти 150 ще подкрепят вдъхновената от Америка резолюция срещу Съветския съюз. Това доказа емпирично, че повечето „хора по света“ подкрепяха Америка срещу СССР.
Америка може сега да използва същия емпиричен тест, за да види дали „хората по света“ подкрепят Америка срещу Китай. За нещастие, за разлика от Съветския Съюз, Китай не е нападнал или окупирал никоя съседна държава. Всъщност, от всички велики сили Китай е единствената, която не е водила голяма война от повече от четиресет години. Въпреки това Америка обвини Китай, че се държи „агресивно“ в три територии: Хонг Конг, Синдзян и Тайван. Проблемите, замесени при всяка от трите страни, са различни. Наистина сложни. Но повечето американски коментари представят ситуацията като черно-бяла и заявяват, че действията на Китай в тези територии са погрешни и в резултат „светът“ не одобрява действията на Китай в тези райони. Говорителят на Камарата на представителите Нанси Пелоси каза: „Конгресът на Съединените Щати винаги е говорил с гласа на защитник на всички, потиснати от Пекин и в подкрепа на свободата, справедливостта и реалната автономия на хората от Хонг Конг. Ние призоваваме всички хора от целия свят, които обичат свободата, да се присъединят към нас в отхвърлянето на това несправедливо осъждане и на повсеместните атаки на Китай спрямо гражданите на Хонг Конг.“
Държавният секретар Антъни Блинкен каза в изявление, че действията на Китай, отнасящи се до Синдзян „само допринасят за растящата международна проверка за случващия се геноцид и престъпленията срещу човечеството в Синдзян. Ние сме солидарни с Канада, Великобритания, ЕС и други партньори и съюзници по света в призива към Китай да спре нарушаването на човешките права и насилието.“ И Пелоси, и Блинкен използват думата „свят“, за да внушат, че международната общност също осъжда действията на Китай в Хонг Конг и Синдзян.
Винаги, когато някой американец използва фраза, която означава „светът не одобрява Китай“, той трябва да каже наум в себе си изречението: „1,5 милиарда мюсюлмани, 1 милиард индуси, 1,4 милиарда африканци, 600 милиона латиноамериканци, 500 милиона будисти (или по-голямата част от населението на света) не одобрява действията на Китай.“ Използвайки това изречение вместо „света“, той ще види ясно, че е направил емпирично невярно твърдение. Повечето страни по света не поддържат критичното отношение на Америка спрямо Китай нито в Хонг Конг, нито в Синдзян. Както беше посочено по-горе, има емпирично доказуем начин, дали светът подкрепя критиките на Америка към Китай за Хонг Конг или Тайван. Америка може да внесе резолюция по всеки от трите проблема пред Генералната асамблея на ООН. Ако направи това, Америка би се озовала в същата ситуация като Съветския Съюз по времето на Студената война. Ще бъде битка, за да се спечелят 30 до 40 държави, от общо 193, които да подкрепят нейната гледна точка.
Всъщност Америка проведе този емпиричен опит за Синдзян. Заедно с група от 23 основно западни страни, тя направи изявление, което осъжда нарушаването на човешките права в Синдзян. В изявлението се казваше, че „е имало масови задържания, усилия да се ограничат културните и религиозните практики, масово наблюдение основно таргетирано върху етническите уйгури, както и други потъпквания на човешките права и насилие в региона.“ Накратко, Китай беше обвинен, че потиска мюсюлманите си. На теория, ако Китай потискаше мюсюлманите си, най-потресеното общество биха били петдесет и седемте страни, които са членове на Организацията за Ислямско сътрудничество. Нито една мюсюлманска страна обаче не подкрепя Америка или Запада за Синдзян. В отговор на изявлението на двадесет и трите страни, осъждащи Китай, петдесет и четири страни подкрепиха контра-изявление в защита на действията на Китай в Синдзян.
Много американци могат да се утешават с факта, че това е било благородно състезание между „свободолюбивите демокрации“ и „автократичните мюсюлмански държави“. Обаче двете най-големи демокрации в света, извън Америка, са Индия (1,3 милиарда души) и Индонезия (280 милиона души). Нито една от тях не подкрепи Америка за Синдзян. 1,6 милиона души, живеещи в Индия и Индонезия, правят два пъти населението на всички Западни страни, взети заедно.
Истинският проблем тук не са случаите в Синдзян, или Хонг Конг, или Тайван. Истинският проблем е поразителната разлика в начина, по който Америка стоеше пред света в нейното съперничество със Съветския съюз през Студената война, и по който стои сега с Китай. По време на Студената война повечето страни, наистина повечето хора в света, подкрепяха Америка срещу Съветския съюз. Днес, обратното, повечето искат да останат неутрални в това мащабно геополитическо съперничество между Америка и Китай. Повечето страни искат да имат добри отношения с Америка. Но повечето страни искат да имат добри отношения и с Китай. Следователно, ако някоя американска администрация, водена от вътрешен политически натиск, засили геополитическото си съперничество с Китай, ще се намери в сериозна международна изолация. Малко страни биха подкрепили Америка с ентусиазъм в това съперничество.
Европейските страни, особено Франция и Германия, са сред най-близките съюзници на Америка. Но дори и те биха били амбивалентни относно присъединяване към Америка в кръстоносен поход срещу Китай, въпреки че споделят някои американски притеснения спрямо поведението на Китай. В крайна сметка, страните трябва да внимават за националните си интереси. Китай сега е по-голям търговски партньори за Европа, отколкото е Америка. През 2020-а общата търговия на ЕС с Китай е на стойност 709 милиарда долара, а с Америка е 671 милиарда долара. След десет години тази разлика ще се е увеличила. Също толкова важно е, че реалният дългосрочно-стратегически кошмар на Европа вече не са руските танкове. Това е демографската експлозия в Африка, особено предвид че населението на Африка ще бъде 10 пъти повече от това на Европа през 2100 година. Ако геополитиката касае и географията, инвестицията на Китай в Африка е геополитически подарък за Европа, защото намалява африканската миграция към Европа. Старата максима гласи, че на харизан кон не се гледат зъбите.
Европейските и американските интереси се разминават и относно Иран. Поради тази причина европейците не напуснаха Всеобхватния план за действие, когато Тръмп го направи. Иран също е пример за дългата партия шах, която Китай играе (или по-точно китайската игра Го), докато Америка играе на дама. Защо Китай подписа 25-годишно споразумение за Всеобхватно стратегическо партньорство с Иран през март 2021 година? Един вероятен отговор е, че Китай си отмъщава на Америка, защото е преминала „червената линия“ в китайско-американските отношения. Америка тихо се оттегля от „политиката за единен Китай“ (има се предвид отделянето на Тайван, който Китай разбира като изконна собствена територия – б.пр.), която укрепваше отношенията в продължение на почти петдесет години. Всъщност, точно преди петдесет години тогавашния държавен секретар Хенри Кисинджър посети Китай. Той повдигна много въпроси с китайския премиер Джоу Енлай. Джоу Енлай повдигна само един: Тайван. Защо? Американците бяха забравили цял век на унижение, което Китай преживя от 1842 до 1949 година. Китайците не бяха. Сепарацията на Тайван от родината представлява последното живо наследство от този век на унижение. Всеки китайски лидер, дори Си Дзинпин, който се покаже мек за Тайван, ще бъде отстранен.
Следователно, ще бъде глупаво който и да е китайски лидер да не използва всички крайности, ако Америка се опита да се оттегли от позицията за единен Китай. Китай ще се оглежда за подходяща „ахилесова пета“ в Америка. Както писах в книгата си „Спечели ли Китай? Китайското предизвикателство срещу първенството на Америка“, ролята на щатския долар като глобална резервна валута е една зона на уязвимост. Този въпрос е сложен. Но няма съмнение, че американската позиция в света ще се срине рязко, ако щатския долар загуби позицията си на единна резервна валута.
Много американци няма да бъдат стреснати от тази перспектива. Понеже повечето американци имат склонност към черно-бял поглед към света, при който вярват, че те представляват правилното срещу грешното или доброто срещу злото, те ще се утешат, че Америка има благородна всеобхватна мисия да защитава свободата, демокрацията и човешките права срещу злия, авторитарен и деспотичен режим, който потиска собствения си народ. Дори и ако Америка трябва да се изправи сама в тази битка, тя няма да се откаже. В крайна сметка, Америка ще триумфира в благородната си мисия да победи още една комунистическа империя на злото.
Това кратко изложение може да изглежда като карикатура на американските възгледи. Няма да е нечестно обаче ако предположим, че много американци, в това число мислещи американци, имат черно-бял поглед върху отношенията между Америка и Китай. Бившият президент Роналд Рейгън улови добре американските чувства, когато описа Съветския съюз като „империя на злото“. Няма да мине много време, когато и Китай ще бъде стигматизиран като още една „империя на злото“.
Ако американците изпаднат в режим на контрастно виждане в черно и бяло към отношенията Америка-Китай те ще открият, че за разлика от Студената война, не Китай, а Америка ще се окаже в изолация. Това не означава, че останалата част от света има преобладаващо положително отношение към Китай. Всички глобални проучвания, които показват покачване на одобрението към възхода на Китай, са точни. Винаги, когато нова сила избликне в международната общност, е напълно разумно международната общност да бъде одобрително настроена. В действителност, някои действия, предприети от Китай, включително неговите напористи движения в Южнокитайско море, породиха сериозна загриженост.
Но повечето страни в света виждат в Китай това, което той е – нормална страна. Работи усърдно за подобряване стандарта на живот на народа си и постига забележителни успехи в това отношение. Сътрудничи нормално с повечето страни в света. Международната търговия е напълно доброволна. Нито една страна не може да бъде насилена да внася или изнася стоки. Следователно, когато над 130 държави в света изберат да търгуват повече с Китай, отколкото с Америка, те изпращат най-силния възможен сигнал, че за тях Китай е просто нормална страна, нито добра, нито лоша.
В същото време е вярно и че уважението към Китай расте в много страни по света. Американците може и да омаловажават тези сигнали за нарастващо уважение към Китай просто като опортюнистични ходове на страните, които искат да се облагодетелстват от китайската икономика. Преди да изпадне в самодоволната позиция на морално превъзходство обаче, Америка трябва да вземе предвид възможността останалата част от света да се обедини около софистицирано и нюансирано разбиране за Китай. Иначе казано те могат да осъзнаят, че Китай доставя много глобални обществени блага, които са от полза за международната общност. Първото глобално обществено благо е ограничаването на мощния националистичен дракон в тялото на китайската политика. Това е причината Китай през 2021-а да не се държи като Теодор Рузвелт през 1899 година (има се предвид тласъка на американския империализъм, който Рузвелт дава по онова време – б.пр.) Второто важно глобално благо е, че е рационален и отговорен участник в отговора на световните предизвикателства, като климатичните промени и Ковид-19. Ето един малък факт, с който повечето американци не са запознати: Ковид-19 значително издигна статута на Китай в света и в същото време понижи американския. Третото, е че Китай се държи като сила от „статуквото“, а не като „революционна сила“. Блинкен беше абсолютно прав, когато каза, че „Китай е единствената страна с икономическа, дипломатическа, военна и технологична сила, която може сериозно да предизвика стабилната и отворена международна система.“ Но дори и при положение, че Китай стана още по-мощен, той продължава да зачита западния, базиран на правилата ред, разписан от хартата на ООН и от семейството от институции на ООН. Всеки, който се съмнява в това, трябва отново да прочете хартата на ООН. Нейните принципи подкрепят Китай.
Също толкова важно е, че Китай създава стабилно и добре организирано общество, което значително подобрява живота на 1,4 милиарда души. Политическите закони, които управляват китайското общество, не са западни. Социалният договор, изработен между китайския народ и китайското правителство, е различен от западните модели. Но той работи за китайския народ. Рецензирано и надеждно академично проучване, направено от Харвардския университет Кенеди, документира и обяснява как подкрепата за китайското правителство се е увеличила от 86% през 2003 до 93% през 2016 година. Подкрепата нарасна дори още повече, след като китайското правителство се справи добре с Ковид кризата. Повечето китайци са удивени от лошия начин, по който Америка и Европа се справиха. Поради това те реагират с недоверие, когато западни лидери поучават Китай как да създаде по-добро общество за тях.
Президентът Си Дзинпин е човек на малкото думи. Когато посети Мексико в качеството си на вицепрезидент през 2009, той каза: „Китай, първо, не изнася революция. Второ, не изнася бедност и глад. Трето, не създава проблеми за вас.“ Повечето страни по света ще се съгласят с духа на казаното от Си. Докато Китай се грижи за своя народ и не нарушава световния ред, останалата част от света ще може да се разбира добре с Китай. А Америка ще се окаже в изолация, ако се опита да изолира Китай.
Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова
Източник: The National Interest
Автор: Кишоре Махбубани, The National Interest
Последвайте ни и в Телеграм
