Вече е ясно, че многоочакваната контраофанзива на Украйна е колосален провал. За три месеца украинската армия има малък напредък в отблъскването на руснаците. Всъщност тя още не е излязла отвъд така наречената „сива зона“ – силно оспорваната ивица земя, която се намира пред първата основна линия на руската отбрана. The New York Times съобщава, че „през първите две седмици на контраофанзивата най-малко 20% от оръжието, което Украйна е изпратила на фронта, е повредено или унищожено, по думите на представители на европейските и американските власти. Това включва някои от най-великолепните западни бойни машини – танкове и военни бронирани коли – на които украинците разчитаха, за да отблъснат руснаците. Според буквално всички оценки на боевете, украинските войски са претърпели огромни жертви. И деветте прехвалени бригади, които НАТО въоръжи и обучи за контраофанзивата, бяха сериозно премазани на бойното поле.
Украинската контраофанзива беше обречена на провал от самото си начало. Един поглед върху подреждането на силите от двете страни, наред с това, което украинската армия се опитваше да направи, и съчетано с разбиране на историята на конвенционалната сухопътна война, дава да се разбере, че нямаше буквално никакъв шанс атакуващите украински сили да победят отбранителните сили на Русия и да постигнат политическите си цели.
Украйна и нейните западни поддръжници се надяваха, че украинската армия може да изпълни класическа блицкриг стратегия, за да избегне войната на изтощение, която я смила. Този план изискваше пробив на голяма дупка в руските отбранителни линии и след това дълбоко навлизане в контролираните от Русия територии, не само завладявайки територии по пътя си, но и нанасяйки унищожителни удари на руската армия. Както показват историческите данни, това е изключително трудна операция, когато атакуващите сили са ангажирани в равна битка, която включва две приблизително равностойни армии. Украинците не бяха просто участници в равна битка, те бяха зле подготвени да извършат блицкриг и бяха изправени пред противник, който е добре позициониран, за да осуети подобен ход. Накратко, от самото начало сцената беше подредена в ущърб на украинската контраофанзива.
Независимо от това, сред западните политически лидери, експерти и медийни редактори от официалните медии, пенсионирани генерали и други експерти от американското и европейското външнополитическо съсловие, преобладаваше оптимизъм по отношение на перспективите на Украйна на бойното поле. Пенсионираният генерал Дейвид Петреъс направи коментар в навечерието на контраофанзивата, който отразяваше преобладаващия дух на епохата: „Мисля, че тази контраофанзива ще бъде много впечатляваща.“ След което ефектно описа как украинците ще извършат блицкриг с успех срещу руските сили.
На практика западните лидери и официалните медии упражниха значителен натиск върху Киев да започне контраофанзива в месеците преди началото ѝ на 4 юни. По онова време украинските лидери влачеха крака и показваха слаб ентусиазъм за започване на планирания блицкриг, може би защото поне някои от тях разбираха, че отиват на заколение. Украинският президент Володимир Зеленски каза на 21 юли, „Ние имахме планове да я започнем през пролетта, но не го направихме, защото честно казано нямахме достатъчно боеприпаси и въоръжение и нямахме достатъчно добре обучени бригади.“ Освен това, след като контраофанзивата започна, генерал Валерий Залужни, главнокомандващият на украинската армия, гневно каза на Washington Post, че според него Западът не е предоставил на Украйна адекватно оръжие и че „без да са напълно обезпечени, тези планове изобщо не са постижими. Но те се провеждат.“
Дори и след като контраофанзивата затъна, което се случи скоро след като започна, мнозина оптимисти продължиха да хранят надеждата, че тя в крайна сметка ще успее, макар че с времето броят им намаля. Пенсионираният американски генерал Бен Ходжис, един от най-ентусиазираните привърженици на започването на блицкриг, твърдеше на 15 юни: „Аз мисля, че украинците могат и ще спечелят тази битка.“ Дара Масикот, изтъкнат и често цитиран в официалните медии експерт, заяви на 19 юли: „Засега руските фронтови линии удържат, независимо от дисфункционалните решения на Кремъл. Но натрупаното от лошите решения напрежение расте. Руските фронтови линии могат да се пропукат, така както Хемингуей някога описа разоряването си: „постепенно, а после внезапно““.
Майкъл Кофман, друг често цитиран от официалните медии експерт, заяви на 2 август, че „самата контраофанзива не се е провалила“, а The Economist пусна материал на 16 август, в който се оповестяваше: „Украинската контраофанзива напредва, бавно: Десет седмици след началото армията започва да разбира какво върши работа.“
Седмица по-късно, на 22 август, когато беше трудно да се отрече, че контраофанзивата е в сериозно затруднение и нямаше почти никакъв шанс за поправяне на ситуацията, Джейк Съливан, съветникът по Национална сигурност на САЩ, декларира: „Ние не оценяваме конфликта като патов. Ние виждаме, че Украйна продължава да взима територия по методичен и систематичен начин.“
Независимо от коментарите на Съливан, мнозина на Запад вече признават, че контраофанзивата се е провалила и Украйна е обречена да води война на изтощение, която няма вероятност да спечели, главно защото конфликтът бавно се превръща от равна битка в неравна битка. Но трябваше да е предварително очевидно за украинските западни мажоретки, че блицкригът, който те подкрепиха, беше обречен на провал и че няма много смисъл да притискат Украйна да го започне.
Украинската теория за победа
Руската и украинската армии са въвлечени в равна битка от началото на войната през февруари 2022 година. Руските нападателни сили, които се състояха най-много от 190 хиляди бойци, завладяха значително количество украинска територия, но скоро се оказа, че са се надскочили. С други думи, те нямаха достатъчна армия да защитят цялата украинска територия, която контролираха. Поради това руснаците изтеглиха повечето си сили от Харковска област, което позволи на украинската армия да надделее малкото останали. Вследствие на това, пренатоварената руска армия беше принудена да се изтегли от парчето в Херсонска област, което се намира на западния бряг на река Днепър, което след това беше окупирано от украинската армия без бой. Преди руснаците да се изтеглят обаче, те нанесоха масивни поражения на украинските сили, които се изпитваха да ги изтласкат от Херсон. Един командир на батальон съобщи, че неговите жертви са толкова много, че е трябвало „да заменя членовете на подразделението си три пъти“. Тези две тактически поражения се случиха в края на лятото и есента на 2022 година.
В отговор на събитията в Харков и Херсон Путин мобилизира 300-хилядна армия през септември 2022 г.; тя се нуждаеше от неколкомесечно обучение, преди да бъде напълно готова за бой. Руснаците също така увеличиха продължаващото си усилие да завземат Бахмут през ноември 2022 година. Украинците отговориха на предизвикателството в Бахмут и двете страни се въвлякоха в дълга и смилаща битка за контрол на този град, която накрая завърши с руска победа в края на май 2023 година.
Бахмут беше сериозно поражение за Украйна, отчасти защото Зеленски публично каза, че той и неговите генерали са решени да удържат града, както и защото той прати много от най-добрите украински части в тази битка. По-важното е, че Украйна понесе огромни загуби в неколкомесечните боеве. И за да е още по-лоша картината, изглеждаше, че войната ще се превърне в неравна битка през идните месеци, защото руснаците бяха спечелили предимство 5:1 по брой население след началото на боевете, което означава, че те могат да мобилизират много по-голяма армия от украинците, което представлява много сериозно предимство във войната на изтощение. Освен това руснаците вече се радваха на значително предимство в артилерията – най-важното оръжие във война на изтощение, каквато се води в Украйна. Нито Киев, нито Западът имаха способността да поправят това неравенство, което се оценява в порядъка на 5:1 и 10:1 в полза на Русия.
Наистина имаше причина да се смята, че Западът може и да не остане изцяло обвързан да доставя на Украйна оръжието, от което тя отчаяно се нуждае и което освен артилерията включваше други видове оръжие, като танкове, бронирани машини, дронове и самолети. Имаше нарастващи белези на умора от войната у Запада, плюс заплахата от Китай, пред която се изправиха САЩ в Източна Азия, и която беше по-голяма опасност за американските интереси от руската заплаха. Накратко, беше много вероятно Украйна да загуби в продължителна война на изтощение, защото това щеше да е неравна битка.
Поради това както Украйна, така и Западът имаха мощен стимул да намерят умна стратегия, която бързо да произведе военна победа, и която да приключи войната при изгодни за тях условия. Това означаваше, че Украйна трябва да прибегне до стратегията на блицкриг, която беше единственият начин да се предотврати или избегне войната на изтощение в спора между две равностойни сухопътни армии, изправени една срещу друга на протяжен фронт.
Азбука на блицкриг
Една блиц война разчита на мобилността и скоростта, характерни за бронираните ударни сили, за да разгроми противника, без да включва серия от кървави и продължителни сражения. Тази стратегия е изградена на предположението, че армията на противника е голяма и сложна машина, оборудвана да се бие по протежение на добре организирана защитна линия. В тила на машината стои една уязвима мрежа, изградена от множество комуникационни линии, по които се движат информацията и доставките, както и ключови възлови точки, в които различните линии се пресичат. Унищожаването на тази централна нервна система е равносилно на унищожаване на отбраняващата се армия.
Една блиц война включва две големи операции: спечелване на пробив и извършване на дълбоко стратегическо проникване. За да сме по-конкретни, атакуващият цели тайно да концентрира бронираните си сили на определена локация или две по протежение на фронтовата линия, където съотношението между сили и разстояние на защитаващия се е слабо, и където атакуващият може да постигне числено превъзходство над защитаващия се. Защита, която е слабо разпръсната и числено надделяна, е сравнително лесно да бъде пробита. След отварянето на един или два пробива в линията на отбраната, атакуващият цели бързо да се придвижи дълбоко в защитата, преди целевите сили да могат да се придвижат и да пресекат проникването. Въпреки че може да се наложи влизането в битка на парче, за да се осъществи първият пробив, избягването на последващи битки от този вид се цени много високо. Вместо да влиза в такива битки, нападателят следва пътя на най-малкото съпротивление дълбоко в тила на защитника.
Танкът, с присъщата му издръжливост, е идеалното оръжие за успешен блицкриг. Артилерията обаче не играе голяма роля при блицкриг, отчасти защото тя изисква значителна логистична поддръжка, което пречи на бързото придвижване на силите от втория ешелон в разширяващия се пробив, както и понеже затруднява мобилността в по-общ план. Освен това, ангажирането с широкомащабен артилерийски обмен би загубило ценно време и забавило напредването на бронираните сили. Близка въздушна подкрепа от друга страна, не представлява никакъв подобен проблем. Предвид присъщата гъвкавост на самолетите, дроновете и хеликоптерите, подобна летяща артилерия е отличен партньор за бързо придвижващите се бронирани сили.
Би трябвало да е очевидно, че блицкригът изисква гъвкава командна структура, състояща се отгоре до долу от войници, способни да поемат инициатива в бойни ситуации, при които димът на войната е понякога гъст. Блиц войната не се основава на строг план, който командирите да следват плътно. Всъщност е точно обратното. Преди предприемане на атаката се поставя обща цел и се изготвят подробни планове за пробив. Но няма стриктни насоки, които командирите да следват, докато извършват дълбокото стратегическо проникване. Основното предположение е, че никой не може да предскаже с някаква степен на сигурност как ще се развие битката.
Въвеждане на Защитника
Дотук фокусът беше върху начина, по който нападателят осъществява блицкриг. Но за да се разбере напълно как функционира блицкриг и вероятността му да е успешен, е от основно значение да се разгледат способностите на защитника, както и неговата стратегия за осуетяване на блицкриг.
Ключовият въпрос относно способностите е как изглежда балансът на силите на нападателя и защитника. Има ли приблизително равенство по качество и количество на войските и въоръжението им? Ако е така, предстои честна битка. Ако едната страна обаче има явно превъзходство в бойните сили, независимо дали по качество, количество или и двете, битката ще бъде неравна. Разликата между равна и неравна битка има огромно значение за определяне на шансовете за успех на блиц войната.
Като начало, много по-трудно е да направиш една блиц война успешна при равна битка, защото защитникът не е превъзхождан от самото начало. Това е ситуация на преплитане между две отлични бойни сили, а не несъответствие, и това пречи на нападателя да бъде сигурен в успеха. В допълнение, последиците от неуспешен блицкриг са значително различни при двата вида битка. Ако блицкриг се провали при равна битка, резултатът вероятно ще бъде продължителна война на изтощение, от която е трудно да се предвиди изходът. Все пак, конфликтът се води между равни противници. Но ако блицкриг е неуспешен в неравна битка, нападателят почти сигурно ще спечели последващата война по-скоро бързо и лесно, просто защото се радва на значително материално предимство пред противника.
Стратегията на защитника за предотвратяване на блицкриг също има дълбоко влияние върху резултата. На най-базово ниво нападната страна може да разположи силите си по три различни начина: предна защита, защита в дълбочина и подвижна защита.
При предната защита повечето от силите на защитника са разположени по линията, разделяща противостоящите армии, за да попречат на нападателя да направи пробив. Защитникът също така разполага приемлив брой от бойните си сили зад фронтовата линия в мобилни резерви, които могат да се придвижат бързо и да затворят потенциален пробив. Акцентът обаче е поставен върху силовата отбрана по първоначалната линия на съприкосновение. Това обаче не отнема възможността на защитника да бъде тактически гъвкав в начина, по който се справя с атакуващите сили по протежение на фронтовата линия. Той може например да се опита да ги привлече в контролирани зони, където да бъдат обстрелвани от артилерията.
Защитата в дълбочина се състои от поредици от добре защитени линии – всяка една на достатъчно разстояние зад другата – чието предназначение е да изтощят атакуващата армия, докато си проправя път през всеки от защитните пояси. За атакуващите сили не само е трудно да пробият първата линия на защитата, но дори и ако успеят, те нямат възможност да прехвърлят резервите на защитата и да извършат дълбоко стратегическо проникване. Вместо това атакуващият трябва да влезе в серия от битки на парче в опита си да пробие поредицата от дефанзивни линии на защитника.
Защитата в дълбочина е много подходяща за осуетяване на блицкриг. Това може би е най-добрата от трите стратегии за тази цел. Нейният голям недостатък е, че обикновено изисква особено голям брой войски. Тя също така предполага защитникът да не увеличава броя на войниците и препятствията, които поставя на фронтовата линия, а по-скоро да се увери, че всяка от отбранителните линии е гъсто наситена с препятствия и войници. Разбира се, защитните войски по протежение на линията на съприкосновение могат да се оттеглят до защитните линии зад гърба си. Много от командирите обаче са склонни да защитават предния ръб на бойното поле с колкото е възможно повече войски.
И накрая, съществува и подвижната защита, която е най-смелата от трите стратегии. Защитникът разполага малка част от войските си на предни позиции, където те могат донякъде да затруднят процеса на атака, но като цяло да позволят на нападателя да проникне дълбоко в задната част. В подходящото време защитникът използва мощен удар – голяма част от собствените си подвижни сили – за да удари по фланговете на пробива и да отреже атакуващите сили от базата им. В резултат нахлуващите сили са обкръжени и изолирани, което ги превръща в лесна цел за унищожение. Подвижната защита е много сложна и рискована стратегия, особено в сравнение с другите две защитни стратегии, които просто целят да изтощят атакуващите бронирани сили, принуждавайки ги да си проправят пътя с битка през добре укрепените защитни позиции.
История на блицкриг
Нека сега разгледаме как историческите данни се отнасят към тази аналитична рамка, която описахме с азбуката на блицкриг. След появата на танковете, на бойното поле са провеждани 11 блицкрига, четири от които са били равна битка, а седем от тях са били неравна битка. Нападателят е успявал в една от четири равни битки и във всичките седем неравни битки.
Германия предприема четири големи офанзиви през Втората световна война – срещу Полша през 1939 г., Франция в 1940 г., Съветския съюз в 1941 г. и след това отново през 1942 г., както и срещу Съюзническите войски през 1944 година. Вермахтът не използва блицкриг стратегия срещу Полша, въпреки че в операцията са ангажирани значителни танкови сили. Той просто прегази полската армия в очевидно неравна битка. Една година по-късно, през пролетта на 1940 г., германците предприемат блицкриг във Франция и печелят решителна победа. Това е първият случай на блицкриг, в който битката е равна. На следващата година силите на Хитлер нападат Съветския съюз, ангажирайки се в още една равна битка. Те прилагат блицкриг, който цели да нанесе решително поражение на Червената армия западно от река Днепър. Но те не успяват да постигнат тази цел и в началото на декември 1941 г. офанзивата в крайна сметка изпада в патова ситуация край Москва. Опитвайки се да избегне война на изтощение, Вермахтът предприема втора офанзива срещу Червената армия в края на юни 1942 г., този път навлизайки дълбоко по посока на богатите нефтени райони в Кавказ и Южна Русия, с надеждата, че ако ги завладее, ще нанесе фатален удар на Съветския съюз. Въпреки впечатляващите победи през първите месеци на кампанията, блицкригът от 1942 г. не успява и Вермахтът е въвлечен във война на изтощение на Източния фронт. И последно, германците започват блицкриг в Арденската гора през декември 1944 г., надявайки се да разцепят и сериозно да отслабят американската и британската армии, да завземат важното пристанище в Антверпен и по възможност да принудят съюзниците да капитулират. Въпреки първоначалния пробив, германската офанзива се проваля.
Израелските отбранителни сили започват блицкриг кампания срещу Египетската армия през 1956 г. и 1966 година. И в двата случая израелците решително побеждават египтяните, но нито една от двете битки не е равна, тъй като Израелските отбранителни сили имат бойно превъзходство. Има още четири блицкрига, освен четирите германски и двата израелски случая: Съветската офанзива срещу японската Квантунска армия в Манджурия през 1945 г. ; инвазията на Северна Корея срещу Южна Корея през 1950 г.; Индийската офанзива срещу Източен Пакистан през 1971 г.; Виетнамския удар срещу Камбоджа през 1979 г.; и водената от САЩ атака срещу армията на Ирак в Кувейт през 1991 година. Тези случаи, както и двата израелски случая, бяха неравни битки.
Тази кратка история сочи, че падането на Франция през 1940 г. е единственият случай, в който блицкриг е успешен в равна битка. И макар тази германска победа да е една от най-впечатляващите кампании във военната история, тя е на косъм от провал. Вермахтът вероятно нямаше да успее да постигне бърза и решителна победа, ако френските сили бяха разположени по друг начин, или ако защитните сили бяха реагирали по-бързо и ефективно на критично важния пробив при Седан. Останалите три равни битки също са с участието на Вермахта. Във всеки от тези случаи или Червената армия, или Съюзниците осуетяват германските блицкригове. Останалите седем случая са неравни битки, в които нападателят очаквано отбелязва решителна победа. В нито един случай блицкриг не е употребяван за спечелване на ограничена победа. Целта във всички единайсет случая е решителен разгром над армията на атакуваната държава.
По отношение на стратегията на защитника – във всичките единайсет случая е използвана стратегията на предната защита. Не е изненадващо, че няма случай атакуваната държава да е използвала подвижна защита, тъй като тази стратегия е най-сложната и рискованата. Няма също и случай, в който защитникът да е разчитал на дълбоката защита за предотвратяване на блицкриг, което е изненадващо, тъй като тя е напълно подходяща за тази цел. Изглежда разбираемо, че предвид наличните източници командирите предпочитат да поставят основната тежест на силите си много напред и да не се безпокоят много за гъстото насищане на следващите линии на защитата.
В единайсетте случая на блицкриг, всеки от които включва удар срещу противник, избрал стратегията на предната защита, атакуващите сили пробиват всеки път през основната линия на защитата. В осем от единайсетте случая последвалото дълбоко стратегическо проникване довежда до решителна победа. Трите изключения са германският блицкриг срещу Червената армия в 1941 г. и 1942 г., и срещу Съюзниците в 1944 година. И в трите случая защитникът е успял да създаде нови дефанзивни линии в своя тил и да изтощи Вермахта. В резултат предната защитна стратегия и на Червената армия, и на Съюзниците преминава в дълбока защита, което, както беше изтъкнато, е идеалната стратегия за победа в блицкриг.
Обречената украинска офанзива
Тази кратка история на блицкриг, съчетана с разбиране на начина на работа на тази стратегия, хвърля много светлина върху изгледите за успех на украинската контраофанзива. На практика доказателствата сочат, че блицкригът на Киев няма буквално никакви шансове за успех. Като начало, Украйна беше ангажирана в равна битка, което означаваше, че почти всичко трябваше да протече правилно, за да проработи стратегията по план. Украинската армия обаче беше слабо пригодна за започване на блицкриг и, което беше още по-лошо, тя нанасяше удари срещу внушителна дълбока защита. Единствената надежда на Украйна беше, че руската армия ще се срине след започването на контраофанзивата. Но имаше множество белези, които сочеха, че руснаците стават по-добри бойци, които най-вероятно ще дадат яростен отпор. Но дори и украинците да бяха успели да постигнат чудо и да направят успешен блицкриг, войната пак би продължила, защото блицкригът на Киев нямаше за цел решителна победа срещу руснаците, които биха издържали на битките още един ден. Казано с прости думи, нямаше начин Украйна да избегне продължаването на война на изтощение с Русия.
Равна битка
За да определим дали Украйна е била ангажирана в равна или в неравна битка, влизайки в контраофанзивата, е необходимо да сравним количеството и качеството на войските, както и въоръжението на противостоящите армии.
Относно броят войници, които всяка от армиите имаше готови за бой, е невъзможно да имаме точни цифри. Въпреки това, наличните доказателства сочат, че размерът на двете сили, влезли в контраофанзивата, е бил почти равен. Моята оценка е, че двете страни са имали грубо по 250 хиляди войници, които са били подготвени за бой. Откровено, не намирам никого, който да е твърдял, че която и да е от страните има числено превъзходство в навечерието на контраофанзивата. Истинският проблем на Украйна е бъдещето, а не настоящето, тъй като балансът на войниците ще се промени срещу нея с времето. Русия има много по-голямо население, от което да черпи – предимство от 5:1 – и нейната армия става все по голяма с всеки изминал ден. В допълнение към 300 хилядите резерви, които бяха мобилизирани през октомври 2022 г., руското Министерство на отбраната съобщава, че 231 хиляди души са се записали в армията през първите седем месеца на 2023 година.
Относно качеството на двете сражаващи се сили – включително тяхната решителност – изглежда между двете страни няма голяма разлика. На Запад често се чува твърдението, че руснаците „страдат от сериозни морални и други системни проблеми“, и поради това има сериозен шанс те да се пропукат пред лицето на контраофанзивата. Но това мнение не се среща сред украинските военни (които участват в битката), които всеобщо съзнават, че руската армия се превърна във внушителна бойна сила, откакто започна войната и няма изгледи да се срине в скоро време. Всъщност, фактът, че руските сили успяха да изтощят украинците, които се сражаваха храбро и упорито в жестоко оспорваната битка за Бахмут в месеците преди началото на контраофанзивата, показва, че украинците не са имали значително качествено предимство на бойното поле до края на пролетта на 2023 година.
Ако погледнем наличното въоръжение на двете армии, Русия със сигурност имаше предимство, просто защото тя имаше много повече артилерия от Украйна. Въпреки че някои от доставените на Украйна от Запада артилерии бяха качествено превъзхождащи руските, това не беше достатъчно да стопи количествения дисбаланс. Независимо от това, Украйна имаш достатъчно артилерия да започне битка за пробив. За целите на дълбокото стратегическо проникване артилерията е по-маловажна, заради важната роля, която въздушната подкрепа отблизо се очаква да играе в тази фаза на кампанията. По отношение на танковете, бронираните бойни средства, и други оръжия в съперничещите армии, имаше приблизително съответствие в тяхното качество и количество. Подобно на броя на войските, тази ситуация с времето ще се променя в полза на Русия.
Накратко, предвид руското предимство в артилерията, не е категорично ясно, че това беше равна битка. Но предвид приблизителния баланс на войниците и другите видове оръжие, и фактът, че артилерията не е толкова важна за нападащата сила в блицкриг, колкото е във войната на изтощение, изглежда основателно да наречем тази битка равна. Но ако някой държи да гради теория, че това е била неравна битка, не украинците, а руснаците бяха тези, които имаха предимство, когато контраофанзивата започна на 4 юни.
Както беше подчертано, победата на Вермахта във Франция през 1940 г. е единственият случай на успешен блицкриг в равна битка. Колко голяма беше вероятността украинската контраофанзива да създаде втори такъв случай в историческите анали? За да отговорим на този въпрос е много важно да оценим способността на украинската армия да проведе блицкриг и степента на подготовка на руснаците да предотвратят подобно развитие.
Украинските способности за провеждане на блицкриг
Няма спор, че блицкриг, за да цитирам Бари Поузен, е „една от най-тежките военни задачи“. Атакуващите украински сили, както отбелязва той, трябваше да „пробият през плътни, добре подготвени дефанзивни позиции, да намерят пространство за бягство и след това или да се насочат бързо към важна географска цел, като Азовско море, надявайки се да разкъсат остатъка от отбранителната руска армия по пътя, или бързо да се опитат да обкръжат значителна част от руските сили с надеждата да ги унищожат.“ Дълбокото стратегическо проникване, иначе казано, трябваше да бъде извършено бързо, докато руските отбранителни сили са по петите им. Това означава, че битката за пробив трябваше да бъде спечелена бързо, за да нямат руснаците време да придвижат резервите си и да запечатат всички пробиви във фронтовата си линия.
Тази трудна задача естествено изисква много добре обучени и тренирани войници, организирани в големи бронирани части – бригади или дивизии – които да оперират заедно на бойното поле. Основните части от украинската армия, които бяха натоварени с осъществяването на блицкриг, бяха зле обучени и без боен опит, особено що се отнася до бронираните бойни средства. Основната ударна сила се състоеше от 12 бригади, девет от които бяха въоръжени и обучени от НАТО зa 4-6 седмици. Много от 36 хилядите войници в тези девет бригади бяха нови попълнения. Струва си да отбележим, че само 11% от 20 хилядите украински войници, които Великобритания обучи от началото на войната, имаха някакъв военен опит.
Просто няма начин един новобранец да бъде превърнат във високо компетентен войник с 4-6 седмици обучение. Невъзможно е да се направи нещо повече от усвояване на основите на войнишките умения за толкова кратък период. Проблемът се усложнява и предвид факта, че акцентът в обучението беше поставен върху превръщането на новобранците във войници, които могат да се бият заедно в малки части, а не върху обучаването им и оформянето на 9 или 12 бригади в основните ударни сили, които да действат заедно на бойното поле. Освен това, има доказателства, че в някои от случаите трите батальона, които бяха в тези бригади, са били обучени в различни държави. Не е учудващо, че двама западни военни анализатори, които посетиха военната зона след началото на контраофанзивата, отбелязаха: „ние сме убедени, че макар украинските войници да могат да се сражават с комбинирани оръжия, те все още не могат да го правят в голям мащаб.“
Голямо внимание се отдели на факта, че САЩ и в по-общ план НАТО се ангажираха с обучението на украинците за участие в „операции с комбинирани оръжия“, което се очакваше да допринесе за подготовката им за контраофанзивата. Истината е, че западните армии през 2023 г. имат малко опит във воюване с бронирана техника – войната в Ирак беше преди 20 години, през 2003 г., а иракската армия се разпадна бързо. И те нямат опит във воденето на война, в която битката е равна. Както каза пенсионираният генерал Бен Ходжис, който някога командваше американската армия в Европа, „Аз никога не съм участвал в толкова големи, жестоки и дезориентиращи боеве, каквито са тези в Украйна.“ Или както отбеляза един украински командир на батальон за своите американски треньори: „Те са се били в Афганистан и Ирак, а врагът там не е като руснаците.“
И още по-лошото е, че украинският брониран юмрук беше не само зле обучен за трудната задача, с която бе натоварен, но и беше пълен с войници с много малко боен опит. Този проблем е свързан с две причини. Първо, много украински войници бяха убити или тежко ранени през първите 15 месеца от войната, което ограничи броя на наличните бойни ветерани за контраофанзивата. Второ, Украйна трябваше да запази повечето от най-добрите си бойци, оцелели на фронтовата линия, за да може да води продължаващата война. Битката за Бахмут, която се проведе в месеците преди контраофанзивата, и която Киев беше решен да спечели, беше особено важна в това отношение, тъй като тя подобно на вихрушка засмука много от най-добрите украински бойци.
Едва ли е изненадващо, че след началото на контраофанзивата The New York Times съобщи, че украинските „войници по протежение на фронтовата линия обвиняват командирите, че вкарват новобранци в битките и използват неизпитани части начело на контраофанзивата. Други критикуват неадекватността на няколкото седмици основно обучение в различни страни от НАТО.“
Украинската контраофанзива се срещна и с друг огромен проблем: липсата на въздушна подкрепа отблизо за атакуващите сили. Почти невъзможно е една блиц война да бъде успешна без въздушна подкрепа отблизо, особено за дълбокото стратегическо проникване, но също и в голяма степен за спечелването на битката за пробив. Както се изрази пенсионираният полковнк Джон Нейгъл, който преподава водене на война във Военния колеж на американската армия: „Америка никога не би се опитала да победи подготвена защита без въздушно превъзходство, но те [украинците] нямат въздушно превъзходство. Невъзможно е да се преувеличи значението на въздушното превъзходство, ако трябва да се води сухопътна битка на разумна цена по отношение на жертвите.“ Генерал Ходжис каза в същия дух, „Тези украински войски са изпратени да направят нещо, което ние никога не бихме направили – да започнат контраофанзива без тотално въздушно превъзходство.“
И накрая, въпреки че Украйна беше получила значителен брой танкове и бронирани бойни машини от Запада, те не получиха толкова, колкото бяха поискали, и им бяха доставени най-различни видове, което доведе до проблеми с тяхната интероперативност и поддръжка. Украинците имаха също недостатъчно оборудване за прочистване на мини, което е основна необходимост в голяма сухопътна конвенционална война. Не е учудващо предвид всички тези недостатъци, че The Wall Street Journal съобщи след като контраофанзивата беше започнала, че „Западните военни представители знаеха, че Киев няма нужните обучение и въоръжение – от снаряди до военни самолети – от които се нуждаеше, за да изтласка руските сили. Но се надяваха украинските кураж и находчивост да спасят ситуацията.“ В добавка към това пожелателно мислене има сериозно доказателство, че мнозина на Запад глупаво вярваха, че руската армия ще се представи лошо, и дори ще се срине, пред лицето на контраофанзивата.
Руските способности да предотвратят блицкриг
Украинските перспективи за успешна контраофанзива изглеждат още по-зле, когато руските способности да се защитят от това се включат в уравнението.
Първо, нямаше никаква възможност украинците да изненадат руските отбранители относно локацията на основната атака – това, което Вермахтът успя да направи срещу Франция и Британия през май 1940 година. Беше ясно от съобщенията на медиите, коментарите на украинските и на западните власти и един поглед върху картата, че основната атака ще дойде в района на Запорожието, и че украинските бронирани сили ще се опитат да преминат от района на Орихив към Азовско море, завладявайки град Токмак и град Мелитопол по пътя. В резултат голямата част територия, която Русия държи в източна и южна Украйна, щеше да бъде отрязана наполовина, което щеше да означава, че Русия вече няма да има сухопътен мост към Крим.
Очакваше се Украйна да опита още един или два пробива по фронтовата линия, също предназначени да стигнат до Азовско море. Една от възможностите беше да се пробие руската защита южно от Велика Новосилка и да се продължи до Мариупол. Друга такава беше да се пробие близо до Гуляполе и да се натисне към Бердянск на Азовско море. Но все пак основната атака се очакваше да дойде в района на Орихив и да се насочи към Мелитопол. Независимо от това, руснаците бяха наясно с всички тези възможни линии на атаката и бяха добре подготвени за всяка от тях.
Освен това руската армия имаше изобилие от дронове и други ISR (разузнавателни, наблюдателни и разпознаващи) средства, които направиха почти невъзможно за Украйна да събере голяма ударна сила, без тя да бъде открита. Всичко това означава, че едва ли имаше някакъв шанс Украйна да използва изненада, за да добие значително предимство на силите в основната точка на атаката. Вместо това руската армия ги очакваше със смъртоносен набор от високоточни оръжия.
Второ, Русия използва защита в дълбочина, което е идеалната стратегия за спиране на блицкриг. Тя се състоеше от множество отбранителни линии, които имаха пехотни окопи, танкови ровове, минни полета, бетонни бариери и подготвени стрелкови позиции. Освен това тези дефанзивни укрепления бяха издигнати така, че да насочат атакуващите сили в смъртоносни зони, където руснаците са добре позиционирани да ги унищожат. В допълнение украинците вероятно щеше да се наложи да се бият в градски райони като Токмак и Мелитопол, в които напредването щеше да е слабо, а жертвите да са големи.
Руската отбрана беше очевидно по-силна в някои точки на линията, отколкото в други, но тя беше особено силна в региона на Запорожието, където се очакваше украинците да опитат да направят основния си пробив. Руската армия също така имаше мобилни сили в резерв, които можеха да бъдат преместени бързо като подкрепление на всяка от укрепените линии, която е била отслабена.
И накрая, руските сили бяха готови да влязат в сериозна схватка с атакуващите сили в така наречената „сива зона“ – отворен район пред техните първи подготвени дефанзивни линии. Основната идея беше да се изтощят украинските бригади още преди да са достигнали първоначалната линия на укрепленията, или дори може би да им се попречи да стигнат до нея. Генерал Мик Райан, пенсиониран австралийски генерал, се изрази добре, описвайки руската дефанзивна архитектура като „много по-сложна и смъртоносна от всичко, което който и да и военен е преживял през последните 80 години“.
Трето, и още по-лошо, руснаците разполагаха с множество възможности, които правеха придвижването на открито на украинските сили изключително опасно – нещо, което те трябваше да правят почти през цялото време, тъй като бяха в офанзива и трябваше непрестанно да се движат напред. За начало, руснаците имаха значително оборудване от ISR, което им позволяваше да откриват украинските подвижни бригади. Имаха и изобилие от системи, с които можеха да удрят по атакуващите сили. Руснаците имаха огромен артилерийски арсенал и множество ракетни установки, които показаха, че могат да изпозлват със смъртоносен ефект още през първите 15 месеца от войната. Те имаха и способност бързо да разполагат голямо количество мини, създавайки незабавно смъртоносни минни полета пред атакуващите сили. И накрая, руснаците контролираха небето, което означава, че можеха да използват арсенала си от хеликоптери, бойни дронове и тактически самолети, за да се прицелват в уркаинските сухопътни сили.
Както един от висококвалифицираните блогъри във военни дела („Big Serge“) каза: „Западните наблюдатели не изглеждат отворени за възможността точните съвременни далекобойни оръжия (било то безпилотни самолети Lancet, управляеми артилерийски снаряди или ракети GMLRS), съчетани с гъстотата на системите за IRS, да направят просто невъзможно провеждането на мащабни мобилни операции, освен при много специфични обстоятелства. Когато врагът има възможността да наблюдава зоните за престой, да удря инфраструктурата в тиловите зони с крилати ракети и дронове, да насища подхождащите линии с прецизен артилерийски огън и да потопи земята в противопехотни мини, как точно е възможно да се маневрира?“
Накратко, няма голямо съмнение, че руснаците са били добре позиционирани за спиране на блицкриг в движение. Поради това, при положение, че контраофанзивата би била равна битка, а украинците са били зле подготвени да започнат блицкриг, е трудно да се разбере как биха могли да успеят. Единствената надежда е била руската армия да се разпадне щом започне стрелбата, но не е имало сериозни основания да се мисли, че това ще се случи.
Нека предположим, че греша и че е имало сериозни шансове блицкригът да успее, както почти всички политически лидери, експерти и стратези на Запада твърдяха. Дори и да е така, войната нямаше да свърши, а Украйна щеше да продължи да се намира във война на изтощение, която не може да спечели. Да си припомним, че целта на този блицкриг не беше решителна победа над руската армия в Украйна, възвръщането на всички изгубени украински територии и приключване на войната. Целта беше сериозно да се поразят руските сили в Украйна, да се върнат някои територии и да се повика Москва на масата за преговори, където Украйна и Западът да бъдат във водеща позиция.
Руснаците обаче едва ли щяха да отидат да се пазарят на масата и да се огънат пред исканията на Уркайна и Запада. Все пак Путин и другите руски лидери смятат, че са изправени пред екзистенциална заплаха, което със сигурност би ги накарало да удвоят залозите и да направят всичко необходимо, за да победят врага пред портите. Накратко, украинският блицкриг беше обречен на провал, но дори и да беше успял в постигането на ограничените си цели, нямаше да успее да приключи войната при благоприятни за Украйна и Запада условия.
Резултатите дотук
Контраофанзивата беше ужасен провал, противно на очакванията на почти всички на Запад. Украйна претърпя огромни жертви и загуби големи количества въоръжение за трите месеца боеве. В този процес нейната армия още не е успяла да достигне първата линия на русксата защита в дълбочина; тя остава затънала в битки в сивата зона, намираща се пред основната защитна линия на Русия, където, по думите на един украински войник, „Те просто ни чакаха… с подготвени позиции навсякъде. Това беше стена от стомана. Беше ужасяващо.“ Както отбелязахме, западните власти съобщават, че Украйна е загубила 20% от оръжията, използвани на бойното поле, през първите две седмици на контраофанзивата, което включва сериозен брой танкове и бронирани бойни машини, предоставени от Запада.
Украинската армия бързо смени тактиката след първоначалното отстъпление и вместо да се опитва да се бие в сивата зона с бронирани сили, те решиха да опитат да изтощят руските сили, атакувайки ги с малки пехотни части, подкрепени от масирани артилерийски обстрели. На Запад понякога наричат това „тактика на комара“. И макар този нов подход донякъде да намали украинските загуби, атакуващите сили не напреднаха много и често бяха мишена на унищожителен огън. В края на юли Украйна започна нов голям удар с танкове и бронирани бойни машини. Атакуващите сили отново напреднаха слабо и загубиха голям брой хора и оборудване. След това се върнаха обратно към тактиката на комара. Както писа The Wall Street Journal след двумесечни боеве, украинската контраофанзива е „бавно и кръвопролитно придвижване пеша.“
В резултат Украйна се отказа от блицкриг, какъвто може да бъде извършен само с голяма част от бронирани сили, а не с пехотинци, придвижващи се пеша и подкрепяни от артилерия. Разбира се, няма голям смисъл да се разглежда блицкриг като сериозна възможност, при положение че украинските сили не успяха да достигнат до първата укрепена линия на защита на Русия, а още по-малко да я пробият. Просто казано, нямаше шанс Украйна да повтори победата, която Вермахтът изтръгна от френските и британските сили през 1940 година. Вместо това Украйна беше обречена да води война на изтощение като през Първата световна война на Западния фронт, където тежките ѝ загуби в контраофанзивата ще я поставят в огромно затруднение да се движи напред.
Струва си да се отбележи, че докато украинската армия започваше неуспешна контраофанзива в източните и южните части по линията на съприкосновение, руската армия беше в офанзива на север, проправяйки си път към контролирания от украинците град Купянск. Руснаците напредваха бавно, но сигурно, по начин, който накара командващия Украйна генерал да обяви на 25 август, че „Ние трябва спешно да вземем всички мерки и да засилим защитата си в застрашените линии.“
В момента е всеизвестно, че контраофанзивата се провали и че няма сериозни изгледи Украйна внезапно да постигне успех преди есенните дъждове или преди украинските лидери да я прекратят. Kyiv Independent наскоро пусна материал със заглавието „Напредвайки със сантиметри в контраофанзивата за Бахмут, укрепналите части на Украйна гледат напред към дълга и мрачна война“. В същата връзка The Washington Post публикува статия на 10 август, която подчертава мрачното настроение в Украйна: „Два месеца след като Украйна тръгна в атака, с незабележим напредък на фронта и безкрайно, кърваво лято в цялата страна, наративът за единството и неизчерпаемата решителност започна да се къса. Броят на загиналите – неизброими хиляди – нараства ежедневно. Милиони са разселени и не виждат изгледи да се завърнат у дома. Във всяко кътче на страната цивилното население е изтощено от серията неотдавнашни руски атаки… Украинците иамт голяма нужда от добри новини, но просто не получават такива.“
Западните елити в момента се блъскат да намерят начин да спасят влошилата се ситуация. Някои все още хранят надежда, че давайки на Украйна едно или друго ново оръжие, нещата на бойното поле ще се преобърнат магически. F-16 и ATACMS са споменавани най-често в тази посока. Но, както се изрази генерал Мили, когато поля със студена вода идеята, че шепа F-16 ще обърнат шансовете на Украйна, „Във войната няма сребърен куршум. Изходите от битките и войните са функция от много, много променливи.“
Други се фокусират върху това как се бие Украйна. Има поддръжници на мнението, че Украйна трябва да се специализира в провеждането на „операции с комбинирано оръжие“. Но никога не стана ясно как това може да бъде направено, при положение че западните обучители опитаха да преподадат това умение и очевидно се провалиха. Освен това, никога не беше формулирано как операциите с комбинирано оръжие, които не са стратегия, ще извадят Украйна от сегашната война на изтощение. По-нататък, има твърдения, че Украйна трябва да наблегне повече на маневрите, които често са в контраст с изтощението. Но маневрите са полева бойна тактика, а не стратегия за победа над противника. Със сигурност маневрите имат огромно значение за осъществяването на дълбоко стратегическо проникване, макар че са с ограничена полезност в спечелването на битка за пробив. Може да имаме война на изтощение, в която и двете страни редовно се ангажират в мобилни битки, при които маневреността е от голямо значение. Но ключовият въпрос, на който привържениците на великите маневри никога не отговориха, е как това работи на стратегическо ниво, за да позволи на Украйна да избегне смилащата война на изтощение, пред която сега е изправена?
Изглежда по-голямата част от западните елити и повечето украинци отчитат факта, че няма изход от кървавата война на изтощение с Русия. Също така изглежда, че мнозина се съмняват, че Украйна може да победи в тази война, което, разбира се, е една от основните причини чуждите външнополитически елити и политическите лидери на Запад да настояват толкова силно за контраофанзивата. Те разбраха, че Украйна ще има голям проблем при продължителна война. В крайна сметка, Русия има 5:1 предимство в човешка сила, както и способност – поне в кратки до средни срокове – да произведе повече артилерия и други ключови оръжия, отколкото Украйна и Запада взети заедно. Освен това, не е ясно, дали Западът, най-вече САЩ, ще останат изцяло ангажирани да подкрепят Украйна, когато надеждата за победа е слаба. И така, Украйна, със Запада, който я притиска отзад, заложи, че този блицкриг ще осигури начини за избягване на войната на изтощение и в крайна сметка ще надделее над Русия. Но тази стратегия се доказа като мрачен провал. Сега е трудно да се разкаже история за бъдещето на Украйна, която да има хепи енд.
Тъмнината напред
Какво следва оттук нататък? Две точки са наред.
Първо, в следващите месеци ще има игра на обвинения относно това кой носи отговорността за катастрофалната контраофанзива. В действителност тази игра вече започна. Малцина ще си признаят, че са сгрешили, мислейки, че контраофанзивата има реални шансове за успех, или че със сигурност ще успее. Това със сигурност ще важи за Съединените щати, където отговорността е мъгляво понятие. Мнозина украинци ще обвинят Запада, затова че ги е притискал да започнат блицкриг, при положение, че Западът не е успял да осигури оръжията, които те са поискали. Разбира се, Западът ще бъде виновен по това обвинение, но украинските лидери са имали правомощия и са могли да се противопоставят на американския натиск. В крайна сметка, заложено е оцеляването на тяхната страна и щеше да е много по-добре, ако те бяха останали в защита, където щяха да понесат по-малко жертви и да увеличат шансовете си да запазят териториите, които сега контролират.
Надигащите се обвинения ще бъдат грозни и ще попречат на усилията на Украйна да остане в битката срещу Русия.
Второ, мнозина на Запад ще твърдят, че вече е узряло времето за дипломация. Провалилата се контраофанзива показва, че Украйна не може да надделее на бойното поле, ще твърдят те, и поради това си струва да се постигне мирно споразумение с Русия, дори ако Киев и Западът трябва да направят отстъпки. В крайна сметка, ситуацията ще става само по-лоша за Украйна, ако войната продължи.
За съжаление, дипломатическо решение не се вижда. Има непримирими разлики между двете страни относно гаранциите за сигурност за Украйна и относно териториите, които стоят на пътя на значимо мирно споразумение. По разбираеми причини Украйна е силно решена да си върне земята, която изгуби от Русия, което включва Крим, както и областите Донецк, Херсон, Луганск и Запорожие. Но Москва вече анексира тези територии и даде да се разбере ясно, че няма намерение да ги върне на Киев.
Другият неразрешим проблем засяга отношенията на Украйна със Запада. По разбираеми причини Украйна настоява, че се нуждае от гаранции за сигурност, които могат да дойдат само от САЩ и НАТО. Русия, от друга страна, настоява Украйна да бъде неутрална и да приключи отношенията си за сигурността със Запада. Всъщност, този проблем беше основната причина за настоящата война, дори американските и европейските външнополитически елити да отказват да повярват в това. Москва не желаеше да толерира присъединяване на Украйна към НАТО. Крайно трудно е, ако не и невъзможно, да се разбере как могат двете страни да бъдат удовлетворени както по териториалния, така и по въпроса с неутралитета.
В допъление към тези препятствия, и двете страни гледат една на друга като на екзистенциална заплаха, което е огромно препятствие за всякакъв значителен компромис. Трудно е да си представим, например, Съединените щати да вдигнат мерника си от Русия в обозримото бъдеще. Най-вероятният резултат е войната да продължи и накрая да завърши в замразен конфликт, като Русия владее значителен дял украинска територия. Но този резултат няма да сложи край на съперничеството и на конфликта между Русия и Украйна, или между Русия и Запада.
Използваме бисквитки, за да гарантираме, че Ви предоставяме най-доброто изживяване на нашия уебсайт. Ако продължите да използвате този сайт, ще приемем, че сте съгласни.
We use cookies to ensure that we give you the best experience on our website. If you continue to use this site we will assume that you are happy with it.OkПолитика на поверителност
Джон Миършаймър: Обречени на загуба – контраофанзивата на Украйна
Автор: Джон Миършаймър, mearsheimer.substack.com
Вече е ясно, че многоочакваната контраофанзива на Украйна е колосален провал. За три месеца украинската армия има малък напредък в отблъскването на руснаците. Всъщност тя още не е излязла отвъд така наречената „сива зона“ – силно оспорваната ивица земя, която се намира пред първата основна линия на руската отбрана. The New York Times съобщава, че „през първите две седмици на контраофанзивата най-малко 20% от оръжието, което Украйна е изпратила на фронта, е повредено или унищожено, по думите на представители на европейските и американските власти. Това включва някои от най-великолепните западни бойни машини – танкове и военни бронирани коли – на които украинците разчитаха, за да отблъснат руснаците. Според буквално всички оценки на боевете, украинските войски са претърпели огромни жертви. И деветте прехвалени бригади, които НАТО въоръжи и обучи за контраофанзивата, бяха сериозно премазани на бойното поле.
Украинската контраофанзива беше обречена на провал от самото си начало. Един поглед върху подреждането на силите от двете страни, наред с това, което украинската армия се опитваше да направи, и съчетано с разбиране на историята на конвенционалната сухопътна война, дава да се разбере, че нямаше буквално никакъв шанс атакуващите украински сили да победят отбранителните сили на Русия и да постигнат политическите си цели.
Украйна и нейните западни поддръжници се надяваха, че украинската армия може да изпълни класическа блицкриг стратегия, за да избегне войната на изтощение, която я смила. Този план изискваше пробив на голяма дупка в руските отбранителни линии и след това дълбоко навлизане в контролираните от Русия територии, не само завладявайки територии по пътя си, но и нанасяйки унищожителни удари на руската армия. Както показват историческите данни, това е изключително трудна операция, когато атакуващите сили са ангажирани в равна битка, която включва две приблизително равностойни армии. Украинците не бяха просто участници в равна битка, те бяха зле подготвени да извършат блицкриг и бяха изправени пред противник, който е добре позициониран, за да осуети подобен ход. Накратко, от самото начало сцената беше подредена в ущърб на украинската контраофанзива.
Независимо от това, сред западните политически лидери, експерти и медийни редактори от официалните медии, пенсионирани генерали и други експерти от американското и европейското външнополитическо съсловие, преобладаваше оптимизъм по отношение на перспективите на Украйна на бойното поле. Пенсионираният генерал Дейвид Петреъс направи коментар в навечерието на контраофанзивата, който отразяваше преобладаващия дух на епохата: „Мисля, че тази контраофанзива ще бъде много впечатляваща.“ След което ефектно описа как украинците ще извършат блицкриг с успех срещу руските сили.
На практика западните лидери и официалните медии упражниха значителен натиск върху Киев да започне контраофанзива в месеците преди началото ѝ на 4 юни. По онова време украинските лидери влачеха крака и показваха слаб ентусиазъм за започване на планирания блицкриг, може би защото поне някои от тях разбираха, че отиват на заколение. Украинският президент Володимир Зеленски каза на 21 юли, „Ние имахме планове да я започнем през пролетта, но не го направихме, защото честно казано нямахме достатъчно боеприпаси и въоръжение и нямахме достатъчно добре обучени бригади.“ Освен това, след като контраофанзивата започна, генерал Валерий Залужни, главнокомандващият на украинската армия, гневно каза на Washington Post, че според него Западът не е предоставил на Украйна адекватно оръжие и че „без да са напълно обезпечени, тези планове изобщо не са постижими. Но те се провеждат.“
Дори и след като контраофанзивата затъна, което се случи скоро след като започна, мнозина оптимисти продължиха да хранят надеждата, че тя в крайна сметка ще успее, макар че с времето броят им намаля. Пенсионираният американски генерал Бен Ходжис, един от най-ентусиазираните привърженици на започването на блицкриг, твърдеше на 15 юни: „Аз мисля, че украинците могат и ще спечелят тази битка.“ Дара Масикот, изтъкнат и често цитиран в официалните медии експерт, заяви на 19 юли: „Засега руските фронтови линии удържат, независимо от дисфункционалните решения на Кремъл. Но натрупаното от лошите решения напрежение расте. Руските фронтови линии могат да се пропукат, така както Хемингуей някога описа разоряването си: „постепенно, а после внезапно““.
Майкъл Кофман, друг често цитиран от официалните медии експерт, заяви на 2 август, че „самата контраофанзива не се е провалила“, а The Economist пусна материал на 16 август, в който се оповестяваше: „Украинската контраофанзива напредва, бавно: Десет седмици след началото армията започва да разбира какво върши работа.“
Седмица по-късно, на 22 август, когато беше трудно да се отрече, че контраофанзивата е в сериозно затруднение и нямаше почти никакъв шанс за поправяне на ситуацията, Джейк Съливан, съветникът по Национална сигурност на САЩ, декларира: „Ние не оценяваме конфликта като патов. Ние виждаме, че Украйна продължава да взима територия по методичен и систематичен начин.“
Независимо от коментарите на Съливан, мнозина на Запад вече признават, че контраофанзивата се е провалила и Украйна е обречена да води война на изтощение, която няма вероятност да спечели, главно защото конфликтът бавно се превръща от равна битка в неравна битка. Но трябваше да е предварително очевидно за украинските западни мажоретки, че блицкригът, който те подкрепиха, беше обречен на провал и че няма много смисъл да притискат Украйна да го започне.
Украинската теория за победа
Руската и украинската армии са въвлечени в равна битка от началото на войната през февруари 2022 година. Руските нападателни сили, които се състояха най-много от 190 хиляди бойци, завладяха значително количество украинска територия, но скоро се оказа, че са се надскочили. С други думи, те нямаха достатъчна армия да защитят цялата украинска територия, която контролираха. Поради това руснаците изтеглиха повечето си сили от Харковска област, което позволи на украинската армия да надделее малкото останали. Вследствие на това, пренатоварената руска армия беше принудена да се изтегли от парчето в Херсонска област, което се намира на западния бряг на река Днепър, което след това беше окупирано от украинската армия без бой. Преди руснаците да се изтеглят обаче, те нанесоха масивни поражения на украинските сили, които се изпитваха да ги изтласкат от Херсон. Един командир на батальон съобщи, че неговите жертви са толкова много, че е трябвало „да заменя членовете на подразделението си три пъти“. Тези две тактически поражения се случиха в края на лятото и есента на 2022 година.
В отговор на събитията в Харков и Херсон Путин мобилизира 300-хилядна армия през септември 2022 г.; тя се нуждаеше от неколкомесечно обучение, преди да бъде напълно готова за бой. Руснаците също така увеличиха продължаващото си усилие да завземат Бахмут през ноември 2022 година. Украинците отговориха на предизвикателството в Бахмут и двете страни се въвлякоха в дълга и смилаща битка за контрол на този град, която накрая завърши с руска победа в края на май 2023 година.
Бахмут беше сериозно поражение за Украйна, отчасти защото Зеленски публично каза, че той и неговите генерали са решени да удържат града, както и защото той прати много от най-добрите украински части в тази битка. По-важното е, че Украйна понесе огромни загуби в неколкомесечните боеве. И за да е още по-лоша картината, изглеждаше, че войната ще се превърне в неравна битка през идните месеци, защото руснаците бяха спечелили предимство 5:1 по брой население след началото на боевете, което означава, че те могат да мобилизират много по-голяма армия от украинците, което представлява много сериозно предимство във войната на изтощение. Освен това руснаците вече се радваха на значително предимство в артилерията – най-важното оръжие във война на изтощение, каквато се води в Украйна. Нито Киев, нито Западът имаха способността да поправят това неравенство, което се оценява в порядъка на 5:1 и 10:1 в полза на Русия.
Наистина имаше причина да се смята, че Западът може и да не остане изцяло обвързан да доставя на Украйна оръжието, от което тя отчаяно се нуждае и което освен артилерията включваше други видове оръжие, като танкове, бронирани машини, дронове и самолети. Имаше нарастващи белези на умора от войната у Запада, плюс заплахата от Китай, пред която се изправиха САЩ в Източна Азия, и която беше по-голяма опасност за американските интереси от руската заплаха. Накратко, беше много вероятно Украйна да загуби в продължителна война на изтощение, защото това щеше да е неравна битка.
Поради това както Украйна, така и Западът имаха мощен стимул да намерят умна стратегия, която бързо да произведе военна победа, и която да приключи войната при изгодни за тях условия. Това означаваше, че Украйна трябва да прибегне до стратегията на блицкриг, която беше единственият начин да се предотврати или избегне войната на изтощение в спора между две равностойни сухопътни армии, изправени една срещу друга на протяжен фронт.
Азбука на блицкриг
Една блиц война разчита на мобилността и скоростта, характерни за бронираните ударни сили, за да разгроми противника, без да включва серия от кървави и продължителни сражения. Тази стратегия е изградена на предположението, че армията на противника е голяма и сложна машина, оборудвана да се бие по протежение на добре организирана защитна линия. В тила на машината стои една уязвима мрежа, изградена от множество комуникационни линии, по които се движат информацията и доставките, както и ключови възлови точки, в които различните линии се пресичат. Унищожаването на тази централна нервна система е равносилно на унищожаване на отбраняващата се армия.
Една блиц война включва две големи операции: спечелване на пробив и извършване на дълбоко стратегическо проникване. За да сме по-конкретни, атакуващият цели тайно да концентрира бронираните си сили на определена локация или две по протежение на фронтовата линия, където съотношението между сили и разстояние на защитаващия се е слабо, и където атакуващият може да постигне числено превъзходство над защитаващия се. Защита, която е слабо разпръсната и числено надделяна, е сравнително лесно да бъде пробита. След отварянето на един или два пробива в линията на отбраната, атакуващият цели бързо да се придвижи дълбоко в защитата, преди целевите сили да могат да се придвижат и да пресекат проникването. Въпреки че може да се наложи влизането в битка на парче, за да се осъществи първият пробив, избягването на последващи битки от този вид се цени много високо. Вместо да влиза в такива битки, нападателят следва пътя на най-малкото съпротивление дълбоко в тила на защитника.
Танкът, с присъщата му издръжливост, е идеалното оръжие за успешен блицкриг. Артилерията обаче не играе голяма роля при блицкриг, отчасти защото тя изисква значителна логистична поддръжка, което пречи на бързото придвижване на силите от втория ешелон в разширяващия се пробив, както и понеже затруднява мобилността в по-общ план. Освен това, ангажирането с широкомащабен артилерийски обмен би загубило ценно време и забавило напредването на бронираните сили. Близка въздушна подкрепа от друга страна, не представлява никакъв подобен проблем. Предвид присъщата гъвкавост на самолетите, дроновете и хеликоптерите, подобна летяща артилерия е отличен партньор за бързо придвижващите се бронирани сили.
Би трябвало да е очевидно, че блицкригът изисква гъвкава командна структура, състояща се отгоре до долу от войници, способни да поемат инициатива в бойни ситуации, при които димът на войната е понякога гъст. Блиц войната не се основава на строг план, който командирите да следват плътно. Всъщност е точно обратното. Преди предприемане на атаката се поставя обща цел и се изготвят подробни планове за пробив. Но няма стриктни насоки, които командирите да следват, докато извършват дълбокото стратегическо проникване. Основното предположение е, че никой не може да предскаже с някаква степен на сигурност как ще се развие битката.
Въвеждане на Защитника
Дотук фокусът беше върху начина, по който нападателят осъществява блицкриг. Но за да се разбере напълно как функционира блицкриг и вероятността му да е успешен, е от основно значение да се разгледат способностите на защитника, както и неговата стратегия за осуетяване на блицкриг.
Ключовият въпрос относно способностите е как изглежда балансът на силите на нападателя и защитника. Има ли приблизително равенство по качество и количество на войските и въоръжението им? Ако е така, предстои честна битка. Ако едната страна обаче има явно превъзходство в бойните сили, независимо дали по качество, количество или и двете, битката ще бъде неравна. Разликата между равна и неравна битка има огромно значение за определяне на шансовете за успех на блиц войната.
Като начало, много по-трудно е да направиш една блиц война успешна при равна битка, защото защитникът не е превъзхождан от самото начало. Това е ситуация на преплитане между две отлични бойни сили, а не несъответствие, и това пречи на нападателя да бъде сигурен в успеха. В допълнение, последиците от неуспешен блицкриг са значително различни при двата вида битка. Ако блицкриг се провали при равна битка, резултатът вероятно ще бъде продължителна война на изтощение, от която е трудно да се предвиди изходът. Все пак, конфликтът се води между равни противници. Но ако блицкриг е неуспешен в неравна битка, нападателят почти сигурно ще спечели последващата война по-скоро бързо и лесно, просто защото се радва на значително материално предимство пред противника.
Стратегията на защитника за предотвратяване на блицкриг също има дълбоко влияние върху резултата. На най-базово ниво нападната страна може да разположи силите си по три различни начина: предна защита, защита в дълбочина и подвижна защита.
При предната защита повечето от силите на защитника са разположени по линията, разделяща противостоящите армии, за да попречат на нападателя да направи пробив. Защитникът също така разполага приемлив брой от бойните си сили зад фронтовата линия в мобилни резерви, които могат да се придвижат бързо и да затворят потенциален пробив. Акцентът обаче е поставен върху силовата отбрана по първоначалната линия на съприкосновение. Това обаче не отнема възможността на защитника да бъде тактически гъвкав в начина, по който се справя с атакуващите сили по протежение на фронтовата линия. Той може например да се опита да ги привлече в контролирани зони, където да бъдат обстрелвани от артилерията.
Защитата в дълбочина се състои от поредици от добре защитени линии – всяка една на достатъчно разстояние зад другата – чието предназначение е да изтощят атакуващата армия, докато си проправя път през всеки от защитните пояси. За атакуващите сили не само е трудно да пробият първата линия на защитата, но дори и ако успеят, те нямат възможност да прехвърлят резервите на защитата и да извършат дълбоко стратегическо проникване. Вместо това атакуващият трябва да влезе в серия от битки на парче в опита си да пробие поредицата от дефанзивни линии на защитника.
Защитата в дълбочина е много подходяща за осуетяване на блицкриг. Това може би е най-добрата от трите стратегии за тази цел. Нейният голям недостатък е, че обикновено изисква особено голям брой войски. Тя също така предполага защитникът да не увеличава броя на войниците и препятствията, които поставя на фронтовата линия, а по-скоро да се увери, че всяка от отбранителните линии е гъсто наситена с препятствия и войници. Разбира се, защитните войски по протежение на линията на съприкосновение могат да се оттеглят до защитните линии зад гърба си. Много от командирите обаче са склонни да защитават предния ръб на бойното поле с колкото е възможно повече войски.
И накрая, съществува и подвижната защита, която е най-смелата от трите стратегии. Защитникът разполага малка част от войските си на предни позиции, където те могат донякъде да затруднят процеса на атака, но като цяло да позволят на нападателя да проникне дълбоко в задната част. В подходящото време защитникът използва мощен удар – голяма част от собствените си подвижни сили – за да удари по фланговете на пробива и да отреже атакуващите сили от базата им. В резултат нахлуващите сили са обкръжени и изолирани, което ги превръща в лесна цел за унищожение. Подвижната защита е много сложна и рискована стратегия, особено в сравнение с другите две защитни стратегии, които просто целят да изтощят атакуващите бронирани сили, принуждавайки ги да си проправят пътя с битка през добре укрепените защитни позиции.
История на блицкриг
Нека сега разгледаме как историческите данни се отнасят към тази аналитична рамка, която описахме с азбуката на блицкриг. След появата на танковете, на бойното поле са провеждани 11 блицкрига, четири от които са били равна битка, а седем от тях са били неравна битка. Нападателят е успявал в една от четири равни битки и във всичките седем неравни битки.
Германия предприема четири големи офанзиви през Втората световна война – срещу Полша през 1939 г., Франция в 1940 г., Съветския съюз в 1941 г. и след това отново през 1942 г., както и срещу Съюзническите войски през 1944 година. Вермахтът не използва блицкриг стратегия срещу Полша, въпреки че в операцията са ангажирани значителни танкови сили. Той просто прегази полската армия в очевидно неравна битка. Една година по-късно, през пролетта на 1940 г., германците предприемат блицкриг във Франция и печелят решителна победа. Това е първият случай на блицкриг, в който битката е равна. На следващата година силите на Хитлер нападат Съветския съюз, ангажирайки се в още една равна битка. Те прилагат блицкриг, който цели да нанесе решително поражение на Червената армия западно от река Днепър. Но те не успяват да постигнат тази цел и в началото на декември 1941 г. офанзивата в крайна сметка изпада в патова ситуация край Москва. Опитвайки се да избегне война на изтощение, Вермахтът предприема втора офанзива срещу Червената армия в края на юни 1942 г., този път навлизайки дълбоко по посока на богатите нефтени райони в Кавказ и Южна Русия, с надеждата, че ако ги завладее, ще нанесе фатален удар на Съветския съюз. Въпреки впечатляващите победи през първите месеци на кампанията, блицкригът от 1942 г. не успява и Вермахтът е въвлечен във война на изтощение на Източния фронт. И последно, германците започват блицкриг в Арденската гора през декември 1944 г., надявайки се да разцепят и сериозно да отслабят американската и британската армии, да завземат важното пристанище в Антверпен и по възможност да принудят съюзниците да капитулират. Въпреки първоначалния пробив, германската офанзива се проваля.
Израелските отбранителни сили започват блицкриг кампания срещу Египетската армия през 1956 г. и 1966 година. И в двата случая израелците решително побеждават египтяните, но нито една от двете битки не е равна, тъй като Израелските отбранителни сили имат бойно превъзходство. Има още четири блицкрига, освен четирите германски и двата израелски случая: Съветската офанзива срещу японската Квантунска армия в Манджурия през 1945 г. ; инвазията на Северна Корея срещу Южна Корея през 1950 г.; Индийската офанзива срещу Източен Пакистан през 1971 г.; Виетнамския удар срещу Камбоджа през 1979 г.; и водената от САЩ атака срещу армията на Ирак в Кувейт през 1991 година. Тези случаи, както и двата израелски случая, бяха неравни битки.
Тази кратка история сочи, че падането на Франция през 1940 г. е единственият случай, в който блицкриг е успешен в равна битка. И макар тази германска победа да е една от най-впечатляващите кампании във военната история, тя е на косъм от провал. Вермахтът вероятно нямаше да успее да постигне бърза и решителна победа, ако френските сили бяха разположени по друг начин, или ако защитните сили бяха реагирали по-бързо и ефективно на критично важния пробив при Седан. Останалите три равни битки също са с участието на Вермахта. Във всеки от тези случаи или Червената армия, или Съюзниците осуетяват германските блицкригове. Останалите седем случая са неравни битки, в които нападателят очаквано отбелязва решителна победа. В нито един случай блицкриг не е употребяван за спечелване на ограничена победа. Целта във всички единайсет случая е решителен разгром над армията на атакуваната държава.
По отношение на стратегията на защитника – във всичките единайсет случая е използвана стратегията на предната защита. Не е изненадващо, че няма случай атакуваната държава да е използвала подвижна защита, тъй като тази стратегия е най-сложната и рискованата. Няма също и случай, в който защитникът да е разчитал на дълбоката защита за предотвратяване на блицкриг, което е изненадващо, тъй като тя е напълно подходяща за тази цел. Изглежда разбираемо, че предвид наличните източници командирите предпочитат да поставят основната тежест на силите си много напред и да не се безпокоят много за гъстото насищане на следващите линии на защитата.
В единайсетте случая на блицкриг, всеки от които включва удар срещу противник, избрал стратегията на предната защита, атакуващите сили пробиват всеки път през основната линия на защитата. В осем от единайсетте случая последвалото дълбоко стратегическо проникване довежда до решителна победа. Трите изключения са германският блицкриг срещу Червената армия в 1941 г. и 1942 г., и срещу Съюзниците в 1944 година. И в трите случая защитникът е успял да създаде нови дефанзивни линии в своя тил и да изтощи Вермахта. В резултат предната защитна стратегия и на Червената армия, и на Съюзниците преминава в дълбока защита, което, както беше изтъкнато, е идеалната стратегия за победа в блицкриг.
Обречената украинска офанзива
Тази кратка история на блицкриг, съчетана с разбиране на начина на работа на тази стратегия, хвърля много светлина върху изгледите за успех на украинската контраофанзива. На практика доказателствата сочат, че блицкригът на Киев няма буквално никакви шансове за успех. Като начало, Украйна беше ангажирана в равна битка, което означаваше, че почти всичко трябваше да протече правилно, за да проработи стратегията по план. Украинската армия обаче беше слабо пригодна за започване на блицкриг и, което беше още по-лошо, тя нанасяше удари срещу внушителна дълбока защита. Единствената надежда на Украйна беше, че руската армия ще се срине след започването на контраофанзивата. Но имаше множество белези, които сочеха, че руснаците стават по-добри бойци, които най-вероятно ще дадат яростен отпор. Но дори и украинците да бяха успели да постигнат чудо и да направят успешен блицкриг, войната пак би продължила, защото блицкригът на Киев нямаше за цел решителна победа срещу руснаците, които биха издържали на битките още един ден. Казано с прости думи, нямаше начин Украйна да избегне продължаването на война на изтощение с Русия.
Равна битка
За да определим дали Украйна е била ангажирана в равна или в неравна битка, влизайки в контраофанзивата, е необходимо да сравним количеството и качеството на войските, както и въоръжението на противостоящите армии.
Относно броят войници, които всяка от армиите имаше готови за бой, е невъзможно да имаме точни цифри. Въпреки това, наличните доказателства сочат, че размерът на двете сили, влезли в контраофанзивата, е бил почти равен. Моята оценка е, че двете страни са имали грубо по 250 хиляди войници, които са били подготвени за бой. Откровено, не намирам никого, който да е твърдял, че която и да е от страните има числено превъзходство в навечерието на контраофанзивата. Истинският проблем на Украйна е бъдещето, а не настоящето, тъй като балансът на войниците ще се промени срещу нея с времето. Русия има много по-голямо население, от което да черпи – предимство от 5:1 – и нейната армия става все по голяма с всеки изминал ден. В допълнение към 300 хилядите резерви, които бяха мобилизирани през октомври 2022 г., руското Министерство на отбраната съобщава, че 231 хиляди души са се записали в армията през първите седем месеца на 2023 година.
Относно качеството на двете сражаващи се сили – включително тяхната решителност – изглежда между двете страни няма голяма разлика. На Запад често се чува твърдението, че руснаците „страдат от сериозни морални и други системни проблеми“, и поради това има сериозен шанс те да се пропукат пред лицето на контраофанзивата. Но това мнение не се среща сред украинските военни (които участват в битката), които всеобщо съзнават, че руската армия се превърна във внушителна бойна сила, откакто започна войната и няма изгледи да се срине в скоро време. Всъщност, фактът, че руските сили успяха да изтощят украинците, които се сражаваха храбро и упорито в жестоко оспорваната битка за Бахмут в месеците преди началото на контраофанзивата, показва, че украинците не са имали значително качествено предимство на бойното поле до края на пролетта на 2023 година.
Ако погледнем наличното въоръжение на двете армии, Русия със сигурност имаше предимство, просто защото тя имаше много повече артилерия от Украйна. Въпреки че някои от доставените на Украйна от Запада артилерии бяха качествено превъзхождащи руските, това не беше достатъчно да стопи количествения дисбаланс. Независимо от това, Украйна имаш достатъчно артилерия да започне битка за пробив. За целите на дълбокото стратегическо проникване артилерията е по-маловажна, заради важната роля, която въздушната подкрепа отблизо се очаква да играе в тази фаза на кампанията. По отношение на танковете, бронираните бойни средства, и други оръжия в съперничещите армии, имаше приблизително съответствие в тяхното качество и количество. Подобно на броя на войските, тази ситуация с времето ще се променя в полза на Русия.
Накратко, предвид руското предимство в артилерията, не е категорично ясно, че това беше равна битка. Но предвид приблизителния баланс на войниците и другите видове оръжие, и фактът, че артилерията не е толкова важна за нападащата сила в блицкриг, колкото е във войната на изтощение, изглежда основателно да наречем тази битка равна. Но ако някой държи да гради теория, че това е била неравна битка, не украинците, а руснаците бяха тези, които имаха предимство, когато контраофанзивата започна на 4 юни.
Както беше подчертано, победата на Вермахта във Франция през 1940 г. е единственият случай на успешен блицкриг в равна битка. Колко голяма беше вероятността украинската контраофанзива да създаде втори такъв случай в историческите анали? За да отговорим на този въпрос е много важно да оценим способността на украинската армия да проведе блицкриг и степента на подготовка на руснаците да предотвратят подобно развитие.
Украинските способности за провеждане на блицкриг
Няма спор, че блицкриг, за да цитирам Бари Поузен, е „една от най-тежките военни задачи“. Атакуващите украински сили, както отбелязва той, трябваше да „пробият през плътни, добре подготвени дефанзивни позиции, да намерят пространство за бягство и след това или да се насочат бързо към важна географска цел, като Азовско море, надявайки се да разкъсат остатъка от отбранителната руска армия по пътя, или бързо да се опитат да обкръжат значителна част от руските сили с надеждата да ги унищожат.“ Дълбокото стратегическо проникване, иначе казано, трябваше да бъде извършено бързо, докато руските отбранителни сили са по петите им. Това означава, че битката за пробив трябваше да бъде спечелена бързо, за да нямат руснаците време да придвижат резервите си и да запечатат всички пробиви във фронтовата си линия.
Тази трудна задача естествено изисква много добре обучени и тренирани войници, организирани в големи бронирани части – бригади или дивизии – които да оперират заедно на бойното поле. Основните части от украинската армия, които бяха натоварени с осъществяването на блицкриг, бяха зле обучени и без боен опит, особено що се отнася до бронираните бойни средства. Основната ударна сила се състоеше от 12 бригади, девет от които бяха въоръжени и обучени от НАТО зa 4-6 седмици. Много от 36 хилядите войници в тези девет бригади бяха нови попълнения. Струва си да отбележим, че само 11% от 20 хилядите украински войници, които Великобритания обучи от началото на войната, имаха някакъв военен опит.
Просто няма начин един новобранец да бъде превърнат във високо компетентен войник с 4-6 седмици обучение. Невъзможно е да се направи нещо повече от усвояване на основите на войнишките умения за толкова кратък период. Проблемът се усложнява и предвид факта, че акцентът в обучението беше поставен върху превръщането на новобранците във войници, които могат да се бият заедно в малки части, а не върху обучаването им и оформянето на 9 или 12 бригади в основните ударни сили, които да действат заедно на бойното поле. Освен това, има доказателства, че в някои от случаите трите батальона, които бяха в тези бригади, са били обучени в различни държави. Не е учудващо, че двама западни военни анализатори, които посетиха военната зона след началото на контраофанзивата, отбелязаха: „ние сме убедени, че макар украинските войници да могат да се сражават с комбинирани оръжия, те все още не могат да го правят в голям мащаб.“
Голямо внимание се отдели на факта, че САЩ и в по-общ план НАТО се ангажираха с обучението на украинците за участие в „операции с комбинирани оръжия“, което се очакваше да допринесе за подготовката им за контраофанзивата. Истината е, че западните армии през 2023 г. имат малко опит във воюване с бронирана техника – войната в Ирак беше преди 20 години, през 2003 г., а иракската армия се разпадна бързо. И те нямат опит във воденето на война, в която битката е равна. Както каза пенсионираният генерал Бен Ходжис, който някога командваше американската армия в Европа, „Аз никога не съм участвал в толкова големи, жестоки и дезориентиращи боеве, каквито са тези в Украйна.“ Или както отбеляза един украински командир на батальон за своите американски треньори: „Те са се били в Афганистан и Ирак, а врагът там не е като руснаците.“
И още по-лошото е, че украинският брониран юмрук беше не само зле обучен за трудната задача, с която бе натоварен, но и беше пълен с войници с много малко боен опит. Този проблем е свързан с две причини. Първо, много украински войници бяха убити или тежко ранени през първите 15 месеца от войната, което ограничи броя на наличните бойни ветерани за контраофанзивата. Второ, Украйна трябваше да запази повечето от най-добрите си бойци, оцелели на фронтовата линия, за да може да води продължаващата война. Битката за Бахмут, която се проведе в месеците преди контраофанзивата, и която Киев беше решен да спечели, беше особено важна в това отношение, тъй като тя подобно на вихрушка засмука много от най-добрите украински бойци.
Едва ли е изненадващо, че след началото на контраофанзивата The New York Times съобщи, че украинските „войници по протежение на фронтовата линия обвиняват командирите, че вкарват новобранци в битките и използват неизпитани части начело на контраофанзивата. Други критикуват неадекватността на няколкото седмици основно обучение в различни страни от НАТО.“
Украинската контраофанзива се срещна и с друг огромен проблем: липсата на въздушна подкрепа отблизо за атакуващите сили. Почти невъзможно е една блиц война да бъде успешна без въздушна подкрепа отблизо, особено за дълбокото стратегическо проникване, но също и в голяма степен за спечелването на битката за пробив. Както се изрази пенсионираният полковнк Джон Нейгъл, който преподава водене на война във Военния колеж на американската армия: „Америка никога не би се опитала да победи подготвена защита без въздушно превъзходство, но те [украинците] нямат въздушно превъзходство. Невъзможно е да се преувеличи значението на въздушното превъзходство, ако трябва да се води сухопътна битка на разумна цена по отношение на жертвите.“ Генерал Ходжис каза в същия дух, „Тези украински войски са изпратени да направят нещо, което ние никога не бихме направили – да започнат контраофанзива без тотално въздушно превъзходство.“
И накрая, въпреки че Украйна беше получила значителен брой танкове и бронирани бойни машини от Запада, те не получиха толкова, колкото бяха поискали, и им бяха доставени най-различни видове, което доведе до проблеми с тяхната интероперативност и поддръжка. Украинците имаха също недостатъчно оборудване за прочистване на мини, което е основна необходимост в голяма сухопътна конвенционална война. Не е учудващо предвид всички тези недостатъци, че The Wall Street Journal съобщи след като контраофанзивата беше започнала, че „Западните военни представители знаеха, че Киев няма нужните обучение и въоръжение – от снаряди до военни самолети – от които се нуждаеше, за да изтласка руските сили. Но се надяваха украинските кураж и находчивост да спасят ситуацията.“ В добавка към това пожелателно мислене има сериозно доказателство, че мнозина на Запад глупаво вярваха, че руската армия ще се представи лошо, и дори ще се срине, пред лицето на контраофанзивата.
Руските способности да предотвратят блицкриг
Украинските перспективи за успешна контраофанзива изглеждат още по-зле, когато руските способности да се защитят от това се включат в уравнението.
Първо, нямаше никаква възможност украинците да изненадат руските отбранители относно локацията на основната атака – това, което Вермахтът успя да направи срещу Франция и Британия през май 1940 година. Беше ясно от съобщенията на медиите, коментарите на украинските и на западните власти и един поглед върху картата, че основната атака ще дойде в района на Запорожието, и че украинските бронирани сили ще се опитат да преминат от района на Орихив към Азовско море, завладявайки град Токмак и град Мелитопол по пътя. В резултат голямата част територия, която Русия държи в източна и южна Украйна, щеше да бъде отрязана наполовина, което щеше да означава, че Русия вече няма да има сухопътен мост към Крим.
Очакваше се Украйна да опита още един или два пробива по фронтовата линия, също предназначени да стигнат до Азовско море. Една от възможностите беше да се пробие руската защита южно от Велика Новосилка и да се продължи до Мариупол. Друга такава беше да се пробие близо до Гуляполе и да се натисне към Бердянск на Азовско море. Но все пак основната атака се очакваше да дойде в района на Орихив и да се насочи към Мелитопол. Независимо от това, руснаците бяха наясно с всички тези възможни линии на атаката и бяха добре подготвени за всяка от тях.
Освен това руската армия имаше изобилие от дронове и други ISR (разузнавателни, наблюдателни и разпознаващи) средства, които направиха почти невъзможно за Украйна да събере голяма ударна сила, без тя да бъде открита. Всичко това означава, че едва ли имаше някакъв шанс Украйна да използва изненада, за да добие значително предимство на силите в основната точка на атаката. Вместо това руската армия ги очакваше със смъртоносен набор от високоточни оръжия.
Второ, Русия използва защита в дълбочина, което е идеалната стратегия за спиране на блицкриг. Тя се състоеше от множество отбранителни линии, които имаха пехотни окопи, танкови ровове, минни полета, бетонни бариери и подготвени стрелкови позиции. Освен това тези дефанзивни укрепления бяха издигнати така, че да насочат атакуващите сили в смъртоносни зони, където руснаците са добре позиционирани да ги унищожат. В допълнение украинците вероятно щеше да се наложи да се бият в градски райони като Токмак и Мелитопол, в които напредването щеше да е слабо, а жертвите да са големи.
Руската отбрана беше очевидно по-силна в някои точки на линията, отколкото в други, но тя беше особено силна в региона на Запорожието, където се очакваше украинците да опитат да направят основния си пробив. Руската армия също така имаше мобилни сили в резерв, които можеха да бъдат преместени бързо като подкрепление на всяка от укрепените линии, която е била отслабена.
И накрая, руските сили бяха готови да влязат в сериозна схватка с атакуващите сили в така наречената „сива зона“ – отворен район пред техните първи подготвени дефанзивни линии. Основната идея беше да се изтощят украинските бригади още преди да са достигнали първоначалната линия на укрепленията, или дори може би да им се попречи да стигнат до нея. Генерал Мик Райан, пенсиониран австралийски генерал, се изрази добре, описвайки руската дефанзивна архитектура като „много по-сложна и смъртоносна от всичко, което който и да и военен е преживял през последните 80 години“.
Трето, и още по-лошо, руснаците разполагаха с множество възможности, които правеха придвижването на открито на украинските сили изключително опасно – нещо, което те трябваше да правят почти през цялото време, тъй като бяха в офанзива и трябваше непрестанно да се движат напред. За начало, руснаците имаха значително оборудване от ISR, което им позволяваше да откриват украинските подвижни бригади. Имаха и изобилие от системи, с които можеха да удрят по атакуващите сили. Руснаците имаха огромен артилерийски арсенал и множество ракетни установки, които показаха, че могат да изпозлват със смъртоносен ефект още през първите 15 месеца от войната. Те имаха и способност бързо да разполагат голямо количество мини, създавайки незабавно смъртоносни минни полета пред атакуващите сили. И накрая, руснаците контролираха небето, което означава, че можеха да използват арсенала си от хеликоптери, бойни дронове и тактически самолети, за да се прицелват в уркаинските сухопътни сили.
Както един от висококвалифицираните блогъри във военни дела („Big Serge“) каза: „Западните наблюдатели не изглеждат отворени за възможността точните съвременни далекобойни оръжия (било то безпилотни самолети Lancet, управляеми артилерийски снаряди или ракети GMLRS), съчетани с гъстотата на системите за IRS, да направят просто невъзможно провеждането на мащабни мобилни операции, освен при много специфични обстоятелства. Когато врагът има възможността да наблюдава зоните за престой, да удря инфраструктурата в тиловите зони с крилати ракети и дронове, да насища подхождащите линии с прецизен артилерийски огън и да потопи земята в противопехотни мини, как точно е възможно да се маневрира?“
Накратко, няма голямо съмнение, че руснаците са били добре позиционирани за спиране на блицкриг в движение. Поради това, при положение, че контраофанзивата би била равна битка, а украинците са били зле подготвени да започнат блицкриг, е трудно да се разбере как биха могли да успеят. Единствената надежда е била руската армия да се разпадне щом започне стрелбата, но не е имало сериозни основания да се мисли, че това ще се случи.
Нека предположим, че греша и че е имало сериозни шансове блицкригът да успее, както почти всички политически лидери, експерти и стратези на Запада твърдяха. Дори и да е така, войната нямаше да свърши, а Украйна щеше да продължи да се намира във война на изтощение, която не може да спечели. Да си припомним, че целта на този блицкриг не беше решителна победа над руската армия в Украйна, възвръщането на всички изгубени украински територии и приключване на войната. Целта беше сериозно да се поразят руските сили в Украйна, да се върнат някои територии и да се повика Москва на масата за преговори, където Украйна и Западът да бъдат във водеща позиция.
Руснаците обаче едва ли щяха да отидат да се пазарят на масата и да се огънат пред исканията на Уркайна и Запада. Все пак Путин и другите руски лидери смятат, че са изправени пред екзистенциална заплаха, което със сигурност би ги накарало да удвоят залозите и да направят всичко необходимо, за да победят врага пред портите. Накратко, украинският блицкриг беше обречен на провал, но дори и да беше успял в постигането на ограничените си цели, нямаше да успее да приключи войната при благоприятни за Украйна и Запада условия.
Резултатите дотук
Контраофанзивата беше ужасен провал, противно на очакванията на почти всички на Запад. Украйна претърпя огромни жертви и загуби големи количества въоръжение за трите месеца боеве. В този процес нейната армия още не е успяла да достигне първата линия на русксата защита в дълбочина; тя остава затънала в битки в сивата зона, намираща се пред основната защитна линия на Русия, където, по думите на един украински войник, „Те просто ни чакаха… с подготвени позиции навсякъде. Това беше стена от стомана. Беше ужасяващо.“ Както отбелязахме, западните власти съобщават, че Украйна е загубила 20% от оръжията, използвани на бойното поле, през първите две седмици на контраофанзивата, което включва сериозен брой танкове и бронирани бойни машини, предоставени от Запада.
Украинската армия бързо смени тактиката след първоначалното отстъпление и вместо да се опитва да се бие в сивата зона с бронирани сили, те решиха да опитат да изтощят руските сили, атакувайки ги с малки пехотни части, подкрепени от масирани артилерийски обстрели. На Запад понякога наричат това „тактика на комара“. И макар този нов подход донякъде да намали украинските загуби, атакуващите сили не напреднаха много и често бяха мишена на унищожителен огън. В края на юли Украйна започна нов голям удар с танкове и бронирани бойни машини. Атакуващите сили отново напреднаха слабо и загубиха голям брой хора и оборудване. След това се върнаха обратно към тактиката на комара. Както писа The Wall Street Journal след двумесечни боеве, украинската контраофанзива е „бавно и кръвопролитно придвижване пеша.“
В резултат Украйна се отказа от блицкриг, какъвто може да бъде извършен само с голяма част от бронирани сили, а не с пехотинци, придвижващи се пеша и подкрепяни от артилерия. Разбира се, няма голям смисъл да се разглежда блицкриг като сериозна възможност, при положение че украинските сили не успяха да достигнат до първата укрепена линия на защита на Русия, а още по-малко да я пробият. Просто казано, нямаше шанс Украйна да повтори победата, която Вермахтът изтръгна от френските и британските сили през 1940 година. Вместо това Украйна беше обречена да води война на изтощение като през Първата световна война на Западния фронт, където тежките ѝ загуби в контраофанзивата ще я поставят в огромно затруднение да се движи напред.
Струва си да се отбележи, че докато украинската армия започваше неуспешна контраофанзива в източните и южните части по линията на съприкосновение, руската армия беше в офанзива на север, проправяйки си път към контролирания от украинците град Купянск. Руснаците напредваха бавно, но сигурно, по начин, който накара командващия Украйна генерал да обяви на 25 август, че „Ние трябва спешно да вземем всички мерки и да засилим защитата си в застрашените линии.“
В момента е всеизвестно, че контраофанзивата се провали и че няма сериозни изгледи Украйна внезапно да постигне успех преди есенните дъждове или преди украинските лидери да я прекратят. Kyiv Independent наскоро пусна материал със заглавието „Напредвайки със сантиметри в контраофанзивата за Бахмут, укрепналите части на Украйна гледат напред към дълга и мрачна война“. В същата връзка The Washington Post публикува статия на 10 август, която подчертава мрачното настроение в Украйна: „Два месеца след като Украйна тръгна в атака, с незабележим напредък на фронта и безкрайно, кърваво лято в цялата страна, наративът за единството и неизчерпаемата решителност започна да се къса. Броят на загиналите – неизброими хиляди – нараства ежедневно. Милиони са разселени и не виждат изгледи да се завърнат у дома. Във всяко кътче на страната цивилното население е изтощено от серията неотдавнашни руски атаки… Украинците иамт голяма нужда от добри новини, но просто не получават такива.“
Западните елити в момента се блъскат да намерят начин да спасят влошилата се ситуация. Някои все още хранят надежда, че давайки на Украйна едно или друго ново оръжие, нещата на бойното поле ще се преобърнат магически. F-16 и ATACMS са споменавани най-често в тази посока. Но, както се изрази генерал Мили, когато поля със студена вода идеята, че шепа F-16 ще обърнат шансовете на Украйна, „Във войната няма сребърен куршум. Изходите от битките и войните са функция от много, много променливи.“
Други се фокусират върху това как се бие Украйна. Има поддръжници на мнението, че Украйна трябва да се специализира в провеждането на „операции с комбинирано оръжие“. Но никога не стана ясно как това може да бъде направено, при положение че западните обучители опитаха да преподадат това умение и очевидно се провалиха. Освен това, никога не беше формулирано как операциите с комбинирано оръжие, които не са стратегия, ще извадят Украйна от сегашната война на изтощение. По-нататък, има твърдения, че Украйна трябва да наблегне повече на маневрите, които често са в контраст с изтощението. Но маневрите са полева бойна тактика, а не стратегия за победа над противника. Със сигурност маневрите имат огромно значение за осъществяването на дълбоко стратегическо проникване, макар че са с ограничена полезност в спечелването на битка за пробив. Може да имаме война на изтощение, в която и двете страни редовно се ангажират в мобилни битки, при които маневреността е от голямо значение. Но ключовият въпрос, на който привържениците на великите маневри никога не отговориха, е как това работи на стратегическо ниво, за да позволи на Украйна да избегне смилащата война на изтощение, пред която сега е изправена?
Изглежда по-голямата част от западните елити и повечето украинци отчитат факта, че няма изход от кървавата война на изтощение с Русия. Също така изглежда, че мнозина се съмняват, че Украйна може да победи в тази война, което, разбира се, е една от основните причини чуждите външнополитически елити и политическите лидери на Запад да настояват толкова силно за контраофанзивата. Те разбраха, че Украйна ще има голям проблем при продължителна война. В крайна сметка, Русия има 5:1 предимство в човешка сила, както и способност – поне в кратки до средни срокове – да произведе повече артилерия и други ключови оръжия, отколкото Украйна и Запада взети заедно. Освен това, не е ясно, дали Западът, най-вече САЩ, ще останат изцяло ангажирани да подкрепят Украйна, когато надеждата за победа е слаба. И така, Украйна, със Запада, който я притиска отзад, заложи, че този блицкриг ще осигури начини за избягване на войната на изтощение и в крайна сметка ще надделее над Русия. Но тази стратегия се доказа като мрачен провал. Сега е трудно да се разкаже история за бъдещето на Украйна, която да има хепи енд.
Тъмнината напред
Какво следва оттук нататък? Две точки са наред.
Първо, в следващите месеци ще има игра на обвинения относно това кой носи отговорността за катастрофалната контраофанзива. В действителност тази игра вече започна. Малцина ще си признаят, че са сгрешили, мислейки, че контраофанзивата има реални шансове за успех, или че със сигурност ще успее. Това със сигурност ще важи за Съединените щати, където отговорността е мъгляво понятие. Мнозина украинци ще обвинят Запада, затова че ги е притискал да започнат блицкриг, при положение, че Западът не е успял да осигури оръжията, които те са поискали. Разбира се, Западът ще бъде виновен по това обвинение, но украинските лидери са имали правомощия и са могли да се противопоставят на американския натиск. В крайна сметка, заложено е оцеляването на тяхната страна и щеше да е много по-добре, ако те бяха останали в защита, където щяха да понесат по-малко жертви и да увеличат шансовете си да запазят териториите, които сега контролират.
Надигащите се обвинения ще бъдат грозни и ще попречат на усилията на Украйна да остане в битката срещу Русия.
Второ, мнозина на Запад ще твърдят, че вече е узряло времето за дипломация. Провалилата се контраофанзива показва, че Украйна не може да надделее на бойното поле, ще твърдят те, и поради това си струва да се постигне мирно споразумение с Русия, дори ако Киев и Западът трябва да направят отстъпки. В крайна сметка, ситуацията ще става само по-лоша за Украйна, ако войната продължи.
За съжаление, дипломатическо решение не се вижда. Има непримирими разлики между двете страни относно гаранциите за сигурност за Украйна и относно териториите, които стоят на пътя на значимо мирно споразумение. По разбираеми причини Украйна е силно решена да си върне земята, която изгуби от Русия, което включва Крим, както и областите Донецк, Херсон, Луганск и Запорожие. Но Москва вече анексира тези територии и даде да се разбере ясно, че няма намерение да ги върне на Киев.
Другият неразрешим проблем засяга отношенията на Украйна със Запада. По разбираеми причини Украйна настоява, че се нуждае от гаранции за сигурност, които могат да дойдат само от САЩ и НАТО. Русия, от друга страна, настоява Украйна да бъде неутрална и да приключи отношенията си за сигурността със Запада. Всъщност, този проблем беше основната причина за настоящата война, дори американските и европейските външнополитически елити да отказват да повярват в това. Москва не желаеше да толерира присъединяване на Украйна към НАТО. Крайно трудно е, ако не и невъзможно, да се разбере как могат двете страни да бъдат удовлетворени както по териториалния, така и по въпроса с неутралитета.
В допъление към тези препятствия, и двете страни гледат една на друга като на екзистенциална заплаха, което е огромно препятствие за всякакъв значителен компромис. Трудно е да си представим, например, Съединените щати да вдигнат мерника си от Русия в обозримото бъдеще. Най-вероятният резултат е войната да продължи и накрая да завърши в замразен конфликт, като Русия владее значителен дял украинска територия. Но този резултат няма да сложи край на съперничеството и на конфликта между Русия и Украйна, или между Русия и Запада.
Източник: mearsheimer.substack.com
Превод за „Гласове“ Екатерина Грънчарова
Последвайте ни и в Телеграм