Лятото, което винаги преследваме и когато най-после настигнем и хванем, то се изплъзва. Само за миг. Нека останат юлските изгреви, аромата на цъфнала липа да се носи, нека по устните ни има сол от морето отсреща, а вечерите да са спокойни и горещи. Нека е лято, ако може цялата година! Лятото обаче все някога ще си отиде, но няма страшно, можем да се запасим за черни дни, макар и не буквално, но можем да си отделим поне четири заглавия – по едно за всеки месец без Р, които да ни връщат към Голямото Синьо, към тежките температури или към спокойствието от усещането за завършеност:
„Капитан Немо“ и приказния свят на Жул Верн
Разбира се, как да се гмурнем в лятото, може би с огромно морско чудовище? Не, момент. Има ли по-подходящ начин освен с машина, изпреварила времето си и съвременниците си? Ако не се сещате за отговора, открийте го в книгата на Жул Верн наред със знанията за корабоустройство и съпътстващата го лексика. Ако не сте чели книгата като деца или юноши, то ще откриете откривателя в себе си като възрастен. Ще сте отново дързък и смел, ще сте готов да попиете от знанията на професора и няма да имате търпение да разгърнете следващата глава. Лятото е да търсиш новото но и да опазиш разсъдъка от абсурдите.
„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ на Фредерик Бакман
Носи ни топлината на обичта в приказка, разказана от баща към син и от дядо към внук. Мотивите за приемствеността и поддържането на пламъка на обичта, който се предава не като вечния, но остава такъв, само чрез любовта в друго човешко същество, са основни . Урок за тъгата и за това как да се пуснем по нея, а няма по-тъжно нещо от отиващото си лято. Как да пуснем любовта, как да пуснем лятото, как да пуснем живота, който не ни принадлежи, но бихме заменили за нашия? Любовта и лятото са вечни само, ако не им пречим с реалността.
„Братоубийците“ на Никос Казандзакис
Толкова са близки до лятната жар, че виждаме нестинарите, усещаме потта по челото си, когато изкачваме камънаците на някой хълм към победата и разбира се, срещаме Бога в очите на страдащите. Божествено, борба, жар и страдание се преплитат по редовете на Казандзакис. Стане ли ни студено, може да я разлистим и да поплачем заедно с неразбрания поп или осиротелите деца под черното слънце, ширещо се над Балканите. Можем да заемем страна и напълно да отречем другото мнение. Можем и да запазим смиреност, търсейки истината, като това идва с цената на неразбирането. Все пак обаче можем и да сме просто човеци, търсещи човешкото у нечовека и помагащи на всеки в нужда. Книгата ни учи, че достойнството не се определя от хорското разбиране, стига само да сме чисти пред Бог, защото и това може да е изпитание.
„Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри
Скъпи ми абитуриенти, тази книга е за вас. Опиянете се от аромата на последното си лято, радвайте се на последното безгрижие, което животът ви подарява, вдишайте от виното от глухарчета. Спомнете си, че няма нищо вечно, дори и лятото. Поплачете дори. Прегърнете близките си. Усетете красотата на мига, който не може да се повтори. Не може и не бива, защото няма да е така изящно, както в този миг. Никога вече също може да е красиво. От всички може би Бредбъри е майсторът на това как се прави зимнина от лято, напътствайки ни как да я съхраняваме в сърцето за дълъг период.
„А лятото е само на ужким, замирише ли на печени чушки“, както се пее в песента на Таралеща. Веселата мелодия ни разтуптява сърцето от мисълта за кратковремието, параноята, че нещо, което сякаш тъкмо е започнало, вече трябва да си ходи, усещането за неизбежността на идващата есен, а след нея зима. Страх ли ни е толкова от пожълтяването на листата и от първите снежинки или от мисълта за липса на време да се чувстваме толкова свободни, смели, безгрижни и влюбени както през лятото?
Главна снимка: Ben White / Unsplash
Източник: Под моста
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram