През февруари президентът свали доверието от премиера, вторият не искаше да чуе за първия. Сега взаимно спасяват България. Нормалност няма. 10 години ГЕРБ затваряше болници. Сега ги отваря. Фризьорките сутринта работят, по обед хлопват кепенците – мерки „иди ми – дойди ми“. А като се приберат нощем и генерал Мутафчийски им се накара от телевизора, го обичат и мразят едновременно. Обичат го, защото копнеят за нов политик генерал. Мразят го, защото ги е наплашил. Дори фризьорките не искат да ги плашиш. И си търсят виновник за уплахата – не 500 умрели на ден в Италия им е проблем, а какво точно е казал Мутфчийски.
.jpeg?token=3530ed291022a083510a59005021d72c)
През 80-те години на миналия век американският културолог Нийл Постман издава книгата „Забавлявайки се до смърт”. В нея той описва как елитът държи в подчинение масите чрез затъването им в удоволствия. Ако тоталитарната държава управлява чрез страх (Оруел), демократична го прави чрез привързване на хората към развлечения (Хъксли). Под „развлечения” Постман има предвид и живуркане в дребнотемия. 35 години по-късно смъртта и забавленията са мутирали в неочаквана комбинация – хора умират, но не удоволствията са инструмент в ръцете на властта, а обратно – тя е негов пленник.
Забавлението се е превърнало в отделна институция. Прилича на религията.
Вместо в Бог, днешният „демократичен” човек предпочита да вярва в неограниченото право да върши каквото си иска. Счита правото за природен закон, смята, че добра власт е тази, която му го осигурява. Ако някога самата власт е създала това впечатление у хората с цел контрол (по Хъксли и Постман), днес и тя е в лапите на новия бог.
Познахте – темата е коронавирусът. Почти всички демократични правителства в света вече го считат за неконтролируема заплаха. Затварят граници, отказват се от свободи, зачеркват световния ред, какъвто го създадоха и смятаха да подарят на поколенията. Но ето какво те правиха в продължение на три месеца, след като заразата плъзна в Китай и бяха добре информирани за нея:
– Полетите от азиатската държава не бяха преустановени първоначално. По европейските летища до самото затваряне на границите (около 15 март) нямаше никакъв контрол.
Меренето на температурата е превенция толкова, колкото молитвите на дядо Николай (просто тя не е критерий дали си болен или не от вируса, дали го носиш).
Но и след преустановяването на полетите от Китай азиатци, или пък туристи там, се връщаха в Европа безпроблемно чрез междинни летища. Единствената ефективна мярка бе пълно затваряне на границите. Но как така ще се затварят? Хойкането тук-там, удоволствията, туризмът, преживяванията… отдавна са не само бизнес, но и ценности „без които не можем”…
А че не можем го доказва Фейсбук. Само допреди седмица мрежата бе пълна със селфита от пламналите Италия и Испания, от летища с милионен поток.
Това не е само лична безотговорност. Но и малоумие на разпищолена тълпа, която наскоро ходеше да се селфи и в Чернобил.
Насред епидемията политици от Милано призоваваха да се пие по едно кафе на площада, хората да не се изолират, защото „животът продължава”. Животът в представите на днешния западен човек е точно такъв – някой може да умре, ама няма да си ти! След още смърт и въвеждането на карантина нито на политиците, нито на развличащите се им хрумна, че носят отговорност за собствената си глупост.
Личната отговорност не фигурира в атрибутите на човека, който има право на всичко. Ако фигурира, няма да разполага с правото.
Карантина ли? Около 7-8 март прочутият вече варненски диджей лети до Испания с прекачване от Бергамо. Да, от Бергамо. Карантина.
В Испания няма футболни мачове. Но довчера се провеждаха с риск за играчи, съдии и треньори. До оня ден и пред публика се състояха. В промеждутъка, докато се играеше футбол пред празни трибуни, близо до стадиона клубът и властите във Валенсия монтираха огромен екран. На него феновете наблюдаваха любимците си. Хиляди се тълпяха и заразяваха.
Защото удоволствието дори при смърт трябва да продължава.
Еманюел Макрон организира местни избори. Защото политиката е по-важна от живота. „То е все едно да отидеш до магазина”, прикани той хората да гласуват. Три дни по-късно отмени втория тур, Франция вече беше „във война”. По-безобразна от Макрон бе единствено една баба, бясна на него. Тя обясни пред телевизиите: „Отивам да гласувам, защото управляващите не вземат мерки срещу коронавируса, трябва да бъдат свалени!”. Бедната! И за нея политиката бе по-важна от живота.
„Може да умрем, ама важното е властта да падне” – такова слабоумие може да произведе единствено „демократичен“ гражданин от XXI век.
„Това е най-голямото предизвикателство след Втората световна война”, каза вчера и една баба германка. Разбира се, няма проблем при следваща бежанска вълна Ангела Меркел да покани още граждани от далечни държави – ваксини, здравен статус и т.н. са дреболии пред „правото да се придвижваш”.
Карантината дава резултат в Китай и други азиатски държави. Още в началото бе ясно, че това е единственият възможен метод. Но защо азиатците тръгнаха да го прилагат, а в Европа се установява насила, едва, дори днес в Италия още има хора по улиците? Отговорът не е в интересите на бизнеса – бизнесът си съществува и тук, и там.
Отговорът е, че азиатецът не живее с идеята, че свободата му принадлежи по рождение. За разлика от него европеецът счита, че е същество, което има право да върши каквото иска.
А България? Тя стои неизненадващо на този фон. Общо взето, България си е европейска държава, но без демократична традиция. Именно липсата на такава традиция бе причината да е една от първите европейски страни, които затегнаха реда. И голяма част от хората да го спазват.
Но демократичните лиготии не подминаха и нас:
„Вирусът няма да влезе в България, грип „Б“ е много по-опасен“ – доскоро го казваха същите хора, които днес ни плащат с невиждана „заплаха в историята на човечеството“. Тези хора днес сформират щаб, който ни спасява. Защо преди месец говореха глупости? Едва ли заради липсата на експертиза, те не са по-некадърни от европейските си събратя. Отговорът отново е в забавлението. Европеецът не бива да бъде тревожен, следва да си живее спокойно, дори със сатър над главата. Заравянето на главата в пясъка е утвърдена вече инерция. Да се пази, да се само(ограничи) европеецът!… – глупости, слободията е „цивилизационният му код“ от 80 години насам. През февруари на властта не ѝ хрумна да въвежда ограничения. Но ако го беше сторила, българите щяха да ги сметнат за терор.
Същият щаб уверяваше тогава, че маски трябва да носят само кашлящи хора, другите нямало смисъл.
Три седмици по-късно служители на НСО сложиха маски. Защото кихат ли?
Очевидно ситуацията бе подценена.
В момента маски се продават за 2 и повече лева. Спекулата е медийно понятие, няма такова нещо в пазарната икономика – цената се определя според търсенето. Главният прокурор Гешев няма законови основания да се намеси, но може да го направи и без такива основания – както при Нено Димов. Не го прави, умува върху вечерен час. И много си се харесва в
ролята на „ранния Бойко“. Такива са милиционерските забавления.
На 3 март президентът Радев се качи с хиляди българи на Шипка. По същото време европейски стадиони вече бяха лишени от публика, защото вирусът се пренася и на открито. Как от днешна гледна точка изглежда ербаплъкът му?
А как изглежда избликът на жена му „управляващите да поемат персонална отговорност“?
Десислава е за Румен това, което е Харизанов за Бойко, така ли?
През февруари президентът свали доверието от премиера, вторият не искаше да чуе за първия. Сега взаимно спасяват България. Само много шумни или много тихи спални по „Дондуков“ могат да натворят такива дивотии. Нормалност няма.
10 години ГЕРБ затваряше болници. Сега ги отваря.
Фризьорките сутрин работят, по обед хлопват кепенците – мерки „иди ми – дойди ми“. А като се приберат нощем и генерал Мутафчийски им се накара от телевизора, го обичат и мразят едновременно. Обичат го, защото копнеят за нов политик генерал. Мразят го, защото ги наплашил. Дори фризьорките не искат да ги плашиш.
И си търсят виновник за уплахата – не 500 умрели на ден в Италия им е проблем, а какво точно е казал Мутфчийски.
В крайна сметка около коронавируса България е една средностатистическа европейска държава. Няма как да е различна от „батковците“, от които взема пример. И електоратът е същият като оная френска баба – съобразно партийните пристрастия се вълнува дали Радев ще е президент или Борисов премиер, а не дали сам ще живее. Важното отдавна не е в мозъка му.
И едно уточнение накрая – ако някой счете този текст за атака срещу демокрацията, значи ползва същия мозък.
Гласове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
