“Докога в страната ни бащина ще вилнее тази простащина?“ запита Радой Ралин в сборника “Люти чушки“.
Моят отговор: докато е на власт шайката простаци с техния главатар Бойко Борисов. Кристо, опаковай ги! Заедно с историчарите в Скопие и Белград, който скалъпи шпионски скандал с препратка към българите, които, за разлика от сърбите, предоставяли на друг да избира кой да им е приятел, кой – враг. Този „друг“ е позорният Ньойски договор, който преди сто години превърна Балканите в буре с барут.
От сръбския хуморист Бранислав Нушич научих: Никола Пашич (политик от български произход) станал премиер на Кралство Сърбия. Пашич казал на своя външен министър и посланиците:
„Политика се ради со паре или со дупе. Паре немаме. Действайте!“
Сръбският смисъл на това напътствие е: „Бъдете се наперени, имайте дупе!“. Българският по-скоро е „Подмазвайте се!“.
Белград инсценира българско-руски шпионаж на своя територия, за да помрачи предстояща руско-сръбска среща на равнище президенти. Сръбската инсценировка е надупване пред Вашингтон като противотежест на българското надупване (раболепието на българския премиер генерал Бойко Борисов във Вашингтон).
Защо нещата са толква усукани? Защото са такива още от времето, когато Никола Пашич станал премиер на Кралство Сърбия. Тогава в дипломатическите салони се шегували за разликата между жената и дипломата:
„Ако един дипломат каже „да“, това значи „може би“, ако каже „може би“, значи „не“, ако каже „не“, той не е никакъв дипломат (дори неприемливите официални покани дипломатът не охвърля с „не!“, а се разболява от дипломатическа болест. А жената ако каже „не“, значи „може би“, ако каже „може би“, значи „да“, ако каже „да“, тя не е никаква жена.“
Поднасям извинение към Women’s Lib; аз също смятам това остроумие за скудоумие. Споменах го, за да припомня, че освен велика сила простотията е жена на всички времена. Често е дегизирана като шега и когато кажеш, че е простотия, простакът ти отговаря нахално: “Ти нямаш чуство за хумор.” Монархът Фердинанд, запитан от чуждите посланици кое е най-хубавото нещо в София, отговорил: “Влакът за Виена”. Човекът искал да се прослави като духовит. Неговият внук кадет Рилски и български премиер Симеон Сакскобургготски казваше „братя Славейкови“ за паметника на площад „Славейков“ в София, без да подозира, че те са в друга родствена връзка.
Нашата депутация, пратена да ни намери цар със синя кръв, го намерила в едно виенско кафене, но за жалост то не било едно от пиано кафенетата, през които минала историята, защото, докато посетителите дъвчели крем-пита, Бетовен или Моцарт сядали на пианото. Това имало отглас чак в Будапеща и в стара София: Виенската сладкарница беше на ул. “Леге“, която след “Съборна” свърваше накъдето е сега президентството и аз, тогава 5-годишен, ядях крем-пита, майка ми пиеше виенско кафе и за да се уча на благотворителност, ми подсказваше моите спестени в джоба петачета да ги пусна в шапката на китариста, който, седнал на тротоара, пееше думи, които сега са в сборника със стари градски песни:
”В една малка сладкарничка
седяхме ний двама
на чаша чай.
Едно пиано свиреше в мрака
Песен за любовта…”
Въпреки доброто домашно и казармено строгото възпитание в пансиона на колежа на Ордена на йезуитите в Пловдив аз станах простак:
- Какво четеш сега, Джимо? О, Фридрих Шилер! „Коварство и любов“!
- Да. Курварство и любов от Шилер.
Един следобед Кисела (съученикът ми Косьо Киселинчев) и аз щяхме да свирим на две пиана откъс от операта “Нямата от Портичи”, а фрер Оноре щеше да говори на колежаните за живота и творчеството на автора Даниел Франсоа-Еспри Обер. Преди да излезем на подиума, Великият инквизитор – префектът по дисциплината пер Клодиус, ни огледа и се увери, че обувките ни са така лъснати, че мухите да се разчекват, ако кацнат, светлосивите панталони – изгладени с ръб, тъмносините блейзъри – без прашинка, фуражките с кокардата на колежа – килнати леко, а не хашлашки предизвикателно.
– Походките ви са като на моряци – промърмори той, колкото да се скара за нещо. По средата на нашето, не фалшиво, но много посредствено изпълнение Мустафа се уригна, както само той можеше – оглушително и продължително. Всички прихнаха, дори Кисела и аз. След продукцията пер Клодиус Инквизитора хвана Мустафа за ухото и го завлече в остъкления си кафез, стъклата бяха защитени от метална мрежа, понеже инквизираните бяха отмъстителни. Вместо да посипе царевични зърна по пода за обичайното наказание – Мустафа да стои 15 минути на колене на зърната, Инквизитора избухна в смях. И той имал чувство за хумор, спогледахме се с Кисела. Можехме собственоръчно да набием Мустафата, но двама срещу един щяхме да се опозорим. Измислих отмъщение – коварно и просташко – да подлъжем Мустафата да хапне свинско en refectoire в трапезарията на пансиона. Там масата на падретата беше на подиум, за да ни наблюдават. На масата им се мъдреше кана червена вино, на нашите маси – канички, за да пием само по една глътка, на масата на турчетата кана течност, която те наричаха соуклук, шипков мармалад, разтворен в студена вода. Кисела поде разправия с Мустафа, в това време аз незабелязано размених чиниите: моята, в която имаше свинско с ориз, и неговата, в която имаше овнешко с ориз. Дълго се наслаждавах на коварното си отмъщение. Чак когато наближи Коледа и си тръгнахме, аз – с конска каруца за гара Катуница, Мустафа – с файтон с пискюлчета за Кърджали, където баща му въртеше търговия с тютюн, аз казах какво бях направил и Кисела го потвърди. Мустафа издаде гаден звук. Помислих, че пак се уригва, а той повърна – изригна в лицето на Кисела. Реакция психосоматична, по-скоро психична, отколкото телесна (соматична); още не бяха измислили африканската чума по свинете. Но сегашните млади ме надминаха в простотията. Простаци, мислещи, че извършват геройство, откраднали бастуна от паметника на Славейкови. Бих качил простака на близкия електрокутиращ фонтан.
Димитри Иванов
СЕГА
Последвайте ни и в Телеграм
