Н.Пр. Елеонора Митрофанова
Руско-българските дипломатически отношения водят началото си от 7 юли 1879 г., когато дипломатическият агент на Руската империя в България А.П. Давидов връчва акредитивните си писма на българския княз А.Батенберг.
Нашата страна първа установява дипломатически отношения с България.
През изминалите оттогава 142 години в България са се сменили 30 руски посланици, а самите отношения се развиват достатъчно бурно. Има и епохални моменти: откриването на монумента на Цар Освободител Александър II в центъра на София (1907 г.), освещаването на храм-паметника на Св. Александър Невски в София (1924 г.), строителството на първата на Балканите атомна електростанция „Козлодуй“ от съветски специалисти (1974 г.), полетът в космоса на първия български космонавт по съветската програма „Интеркосмос“ (1978 г.) и много други.
Има и болезнени спадове, довели до разрив в дипломатическите отношения през 1886 г., 1915 г. и 1944 година. При това налице е принципно важен момент – през цялата история отношенията на нивото на народите на нашите страни остават топли и близки.
Възниква въпросът: какво е положението в настоящия момент и на какъв етап се намираме?
Принудена съм да констатирам, че в сегашните условия руско-българският диалог се развива нелесно, а присъщата му от самото начало цикличност не е изчезнала. Това може да се проследи по динамиката на срещите на ръководителите на двете държави.
Очевидният етап на възход е през 2018-2019 г. Тогава Русия посещават президентът Р. Радев (два пъти), министър-председателят Б. Борисов, председателят на Народното събрание Ц. Караянчева, вицепремиерът и министър на външните работи Е. Захариева, а в България са приети с визита председателят на правителството Д.А.Медведев и Патриархът на Москва и цяла Русия Кирил.
Благоприятният период обаче не продължава дълго.
От октомври 2019 г. София започва лишената от логика „борба с дипломати“ от Посолството на Русия. В резултат на това до настоящия момент са изгонени общо 9 наши служители. При това някои от случаите предизвикват истинско учудване. Да вземем, например, обявяването на „персона нон грата“ на един от дипломатите, което в българските медии се обяснява с интереса му към «избирателната система на Република България» (на срещите в МВнР на България не ни дават никаква информация). И досега никой не успя да ми разясни какви държавни тайни се крият в този въпрос.
Естествено последваха ответни действия от руската страна. От това за някого стана ли по-добре? Ако отговорът е да, то това със сигурност не са Русия и България.
Основополагащата цел на дипломацията се състои в подпомагане
на диалога и създаване на позитивен дневен ред, в поставяне на отношенията на прагматична неполитизирана основа.
Тъкмо с такава задача аз пристигнах в София. Има много какво да се направи в тази посока. Ще дам един пример. Изучихме публикациите на сайта на МВнР на България за една година (от юни 2020 г. до юни 2021 г.): Русия в тях се споменава 20 пъти – и нито веднъж в положителен контекст. Това едва ли съответства на духа на двустранното взаимодействие.
Обсъждахме този проблем с български партньори. В частност, на 3 юни т.г. се срещнах с Министъра на външните работи в служебното правителство С.Стоев, с когото, струва ми се, успяхме професионално и откровено да обсъдим сегашното състояние на връзките и да набележим стъпки, макар и малки, за тяхното постъпателно развитие.
Необходимо е, разбира се, да признаем, че диалогът между Москва и София не протича във вакуум – върху него влияе общата международна обстановка и реалиите на членството на България в ЕС и НАТО.
Струва ми се обаче неправилно да превръщаме нашите отношения в придатък на ситуацията на световната арена и на някакви съюзнически задължения. Това е неуважение към руския и българския народ.
Участието в каквито и да било структури и съюзи не бива да е пречка за изграждането на прагматични и взаимноизгодни контакти със страните, които не влизат в тези обединения. Ако за България, да речем, е изгодно сътрудничеството с Русия в търговско-икономическата, инвестиционната, енергийната, технологичната и други сфери, следва ли да се отказваме от това заради изкуствено натрапени блокови интереси?
Ще приведа скорошен пример.
На 24-25 юни т.г. на заседанието на Европейския съвет е одобрена общата стратегия на ЕС за взаимодействието с нашата страна. Обсъждането се провежда на базата на подготвен от брюкселските евроструктури доклад, лишен както от концептуална дълбочина, така и от реална нагласа за извеждане на отношенията между Русия и ЕС от сегашното кризисно състояние. Като допълнение към прословутите „пет принципа на Ф. Могерини“ в него прозвуча и „триадата“ на Ж. Борел: „отпор – сдържане – изборно въвличане“ (там, където това е изгодно изключително за самия ЕС), а на Евросъюза е предложено да се готви за влошаване на отношенията с Москва като най-реалистичен сценарий. Не всичко от това е намерило отражение в заключенията на Европейския съвет, но самият факт на потребителско отношение към връзките с Русия е очевиден.
С оглед на така наречената трансатлантическа солидарност това обстоятелство е особено учудващо на фона на състоялата се на 16 юни 2021 г. в Женева руско-американска среща на високо равнище, по време на която В.В.Путин и Дж.Байдън постигнаха редица конкретни договорености за взаимодействие, в това число и по въпросите на стратегическата стабилност. Ние винаги се изказваме за прагматизъм, поставяне на националните интереси над блоковото мислене.
В заявленията на официални лица на Република България често чуваме, че българската страна подкрепя необходимостта от установяването на добросъседски отношения в региона. Ние също се смятаме за съседи на България – Черно море ни дава обективно право за това – и сме заинтересовани от такива отношения.
Обаче плановете за създаване на военноморски координационен център на НАТО във Варна, съвместните мащабни учения с участници извън региона и използването в тях на образа на Русия като „враг“ трудно се вписват в концепцията за добросъседство.
Русия предлага друг подход – съсредоточаване не върху борбата
с мними заплахи, а върху развитието на съществуващия в Причерноморието търговско-икономически, инвестиционен, инфраструктурен, туристически потенциал. Това далеч в по-голяма степен отговаря на интересите на Русия и България. Има и подходяща платформа – Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество, в рамките на която нашите страни, между другото, плодотворно взаимодействат.
Като цяло в руско-българските отношения са натрупани достатъчно много нерешени задачи. Сред основните са възобновяване на дейността на Междуправителствената комисия по икономическо и научно-техническо сътрудничество, организиране на консултации между външните министерства и консулските служби, подписване на програма за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката, и редица други.
Това е само малка част от това, което можем да осъществим със съвместни усилия. Русия е готова за такава работа.
Елеонора Митрофанова e кандидат на икономическите науки, доктор по икономика и мениджмънт, действителен член (академик) на Международната академия по мениджмънт (Москва). Член на Управителния съвет на Асоциацията по международно морско право. В периода 1993-1995 г. е депутат в Държавната дума на Русия от Либерално-демократическата партия. Заемала е длъжността заместник-генерален директор на ЮНЕСКО (2001-2003); първи заместник-министър на външните работи на Русия (2003-2004) – първата жена на такава висока длъжност в руската дипломация; ръководител на Руския център за международно научно и културно сътрудничество (2004-2008) при МВнР и на приемника му Федерална агенция „Россотрудничество“ (2008-2009, 2017-2020). Постоянен делегат е на Русия в ЮНЕСКО (2009-2016).
От януари 2021 е извънреден и пълномощен посланик на Русия в България.
Статията е подготвена специално за списание „Международни отношения“ и е предоставена на Епицентър.бг
Последвайте ни и в Телеграм
