Върховният съдия Генка Михайлова обясни, че Народното събрание е нарушило Конституцията със своя закон за извънредното положение в lex.bg:
„Със свое решение на основание чл. 84, т. 12 от Конституцията на Република България и във връзка с разрастващата се пандемия от COVID-19 Народното събрание обяви извънредно положение върху цялата територия на Република България, считано от 13 март 2020 г. (ДВ бр. 22/ 13.03.2020 г.). Със следващо решение на Народното събрание срокът на извънредното положение бе продължен до 13 май 2020 г. (ДВ бр. 33/ 07.04.2020 г.).
Конституцията на Република България допуска възможността в мирно време Народното събрание да обяви извънредно положение (чл. 84, т. 12 и по аргумент от обратното от чл. 100, ал. 5 КРБ) и със закон да уреди необходимите мерки и действия по време на извънредното положение. Конституцията не конкретизира обстоятелствата, които обуславят правомощието на Народното събрание, а изисква те да са извънредни (непредвидени), но други норми от Конституцията ограничават мерките и действията, които Народното събрание следва да установи в периода на извънредното положение.
Чл. 57, ал. 3 КРБ допуска при обявяване на извънредно положение със закон Народното събрание да ограничи упражняването на отделни права на гражданите с изключение на правата, предвидени в чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37 КРБ. Чл. 57, ал. 3 КРБ не допуска при обявеното извънредно положение Народното събрание така да уреди основно право на гражданите, та да направи упражняване му практически невъзможно, а с това да осуети основно правомощие (компетентност) на една от другите държавни власти.
Съгласно чл. 56, ал. 1 КРБ, всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права и законни интереси. Защитата предоставят органи на съдебната власт, а това важи не само за гражданите, но и за юридическите лица и държавата – така чл. 117, ал. 1 КРБ. Осъществява я чрез правораздаване системата на съдилищата на Република България – Върховният касационен съд, Върховният административен съд, апелативните, окръжните, военните и районните съдилища, а и специализираните, създадени със закон – административните и специализираните наказателни съдилища (чл. 119, ал. 1 и 2 КРБ). Правораздаването е независимо и състезателно разрешаване на конкретни правни спорове по граждански, наказателни и административни дела (решение № 6/ 11.11.2008 г. по к.д. № 5/ 2008 г. на Конституционния съд на Република България). Чл. 117, ал. 1 КРБ, а и чл. 119, ал. 1 и 2 КРБ се намират в началото на глава VI „Съдебна власт“. Това означава, че изразяват основното правомощие (компетентност) на съдебната власт.
Изграждането на Република България като правова държава е основна цел, поставена с преамбюла на върховния закон. Чл. 4, ал. 1 КРБ очертава пътя за постигането ѝ – Република България да се управлява според Конституцията и законите. Принципът на разделение на властите е основополагащ за изграждането на правовата държава. Чл. 8 КРБ разделя държавните власти на законодателна, изпълнителна и съдебна (чл. 8 КРБ). Конституцията не допуска една държавна власт – законодателната, да изключи или ограничи основно правомощие на друга – съдебната, та дори и в период на обявено извънредно положение.
С чл. 3, ал. 1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., се спират процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства, с изключение на делата, определени в приложение към закона. Процесуалните закони (ГПК, АПК и НПК) определят срокове за разглеждането, развитието и приключването на делото. В зависимост от сроковете са и процесуалните действия на съда и на страните. Делото се счита за образувано и висящо с изявлението, чрез което гражданин, юридическо лице или държавата, отправя до съда искане за защита на нарушеното или застрашено свое право.
Чл. 3, ал. 1 ЗМДВИП не възпрепятства в периода на извънредно положение да се образуват съдебни дела. Чл. 3, ал. 1 ЗМДВИП възпрепятства развитието, разглеждането и приключването на съдебното дело през този период. Съдебният акт (решение, присъда, определение, заповед) изразява предоставената съдебна защита по нарушеното или застрашено субективно право, но чл. 3, ал. 1 ЗМДВИП не допуска да се развие и приключи съдебното производство, насочено към постановяване на този акт, освен за определени дела в изключенията, предвидени в приложението към чл. 3, ал. 1. В периода на обявеното извънредно положение с двете решения на Народното събрание гражданите, но също юридическите лица и държавата, не могат да получат съдебна защита на нарушените свои субективни права и законни интереси. По правило, по заведените от тях дела не може да се очаква влязъл в сила съдебен акт, освен ако той е окончателен, каквито не са болшинството актове.
За периода на извънредното положение конституционното право по чл. 56, ал. 1, вр. чл. 117, ал. 1 КРБ е не само временно ограничено, но чл. 3, ал. 1 ЗМДВИП възпрепятства постигането на целта от неговото упражняване – постановяването на съдебния акт, чрез който съдът предоставя защитата по спорните права или правоотношения. Чрез чл. 3, ал. 1, пр. 1 ЗМДВИП законодателят изключва основна компетентност (основно правомощие) на съдилищата в Република България – да правораздават, а я допуска само по изключение – за делата, изброени в приложението към закона. Те са незначителен брой откъм общия брой на образуваните и на онези, които дори Законът задължава съдилищата да образуват в периода на извънредното положение.
Изключенията в Закона не защитават тезата, че в периода на извънредното положение съдилищата осъществяват основното свое конституционно правомощие – да правораздават. Чл. 3, ал. 1, пр. 1 ЗМДВИП е в противоречие с чл. 4, ал. 1, чл. 8, чл. 57, ал. 3, чл. 56, ал. 1, чл. 117, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 и 2 КРБ. За онези съдебни дела, които касаят право на собственост на частноправен субект (гражданските имуществени между равнопоставени субекти), следва да се добави, че правото на иск е действие на управление, същностен елемент от съдържанието на правото на собственост. Съгласно чл. 17, ал. 3 КРБ, частната собственост е неприкосновена и под нейната защита попадат и всички притежания, вкл. и вземанията. Изключенията от тази неприкосновеност са също в Конституцията – чл. 17, ал. 4 КРБ и в чл. 33, ал. 1, изр. 2 КРБ. Упражняването на правото на иск или жалба и постигането на неговата цел – съдебна защита чрез правосъден акт, не е сред изключенията. Неприкосновен е и личният живот на гражданите (чл. 32, ал. 1, изр. 1 КРБ). Съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ всеки има право на съдебна защита срещу незаконното засягане на неимуществените права, които произтичат от накърняването на тази неприкосновеност. Чл. 57, ал. 3 КРБ не допуска временното ограничаване при извънредно положение на правото по чл. 32 КРБ, както и на основните права на гражданите по чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32, ал. 1 и чл. 37 КРБ, включително чрез дирената за тях съдебна защита.
Така втори се явява въпросът за избрания от законодателя критерий, по който определя съдебните дела в изключението – по предмета на делото. Едва ли критерият съответства на извънредните обстоятелства, наложили извънредното положение – опасността от пандемия от COVID-19 – и на мерките и действията, които държавните органи следва да предприемат, за да ги преодолеят. Съответна на адекватните мерки и действия е разпоредбата на чл. 6а, ал. 2 ЗМДВИП. Тя обаче следва да се прилага за всички съдебни дела в периода на извънредното положение, а не само за онези, които съгласно противоконституционният закон съдилищата разглеждат по изключение.
С протокол № 9/15.03.2020 г. и протокол № 11/31.03.2020 г. Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет взе решения: 1) съдилищата да преустановят разглеждането на наказателните, гражданските, търговските и административните дела с изключенията по т. 1, 2 и 3; 2) другите дела да са отсрочат за определени дати след крайната дата на периода на обявеното извънредно положение, но преди съдебната ваканция; 3) съдилищата да не образуват дела извън тези, които са в изключенията по т.1, 2 и 3; 4) подаването на всички документи (съдебни книжа) да се извършва по пощата или по електронен път; 5) изготвените съдебни актове да се предават, но резултатите от тях да се вписват в срочните книги след отпадане на извънредното положение; 6) преустановяване на връчването на призовки, съобщения и съдебни книжа по всички дела, с изключение на делата по т. 1, 2 и 3 за периода на извънредното положение.
Тези решения на СК на ВСС са нищожни поради липса на материална компетентност. Съгласно чл. 130а, ал. 5 КРБ, а така и чл. 30, ал. 5, т. 5 ЗСВ, СК е органът на ВСС, овластен да решава въпроси за организацията на дейността в съдилищата. Съгласно чл. 133 КРБ, организацията и дейността на съдилищата се уреждат със закон. Сравнителният анализ на разпоредбите налага разграничаването на компетентността, която върховният закон възлага с чл. 130а, ал. 5, т. 5 КРБ на СК като орган на ВСС, от онази, възложена с чл. 133 КРБ на обикновения законодател. За сравнителния и разграничителен анализ между двете конституционни разпоредби е достатъчно да се посочи, че организацията и дейността, свързана с условията и реда, по който гражданите, юридическите лица и държавата следва да упражняват правото си на защита пред съдилищата в рамките на конкретния процес по конкретното дело, върховният закон възлага на законодателя – аргументът е и от §4 ПЗР на КРБ. В делегацията по чл. 133 КРБ след влизане на действащата Конституция бяха приети сега действащите процесуални закони – ГПК, АПК и НПК. Процесуалните закони регулират обществените отношения по образуването, разглеждането и приключването на съдебното дело (гражданското, административното и наказателното) във всеки аспект на процесуалните правоотношения между страните и съда.
СК на ВСС не разполага с правомощие (материална компетентност) да ги урежда, нито да дерогира Конституцията и процесуалните закони, приемайки решения в тази област – да преустанови разглеждането на делата от съдилищата, да предвиди изключения за определени съдебни дела, да нареди на съдилищата да не образуват дела, да подбере един или няколко начина на общуване на страните със съда и да изключи останалите, уредени в процесуалните закони, да възпрепятства обявяването на съдебните актове, да изключи дейност на съдилищата, която процесуалните закони възлагат на призовкарите. Всички те са в компетентността на обикновения законодател (чл. 133 КРБ), а са уредени в ГПК, АПК и НПК. СК на ВСС няма правомощие (компетентност) чрез решенията си да отменя или да изменя Конституцията и законите на Република България.
Чл. 3, ал. 1, пр. 1 ЗМДВИП е противоконституционен и не поражда действие още към влизането си в сила. Съгласно чл. 5, ал. 1 КРБ, Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат. Съгласно чл. 5, ал. 2 КРБ, разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. Непосредственото действие означава, че не е необходимо опосредстващ елемент или звено от правно-техническа гледна точка, за да се прояви. Всеки гражданин и всяко юридическо лице може да се позове на основния закон в защита на своите права и законни интереси (решение № 10/ 06.10.1994 г. по к. д. № 4/ 1994 г. на Конституционния съд на Република България). Пак поради върховенството на Конституцията и непосредственото ѝ действие (чл. 5, ал. 1 и ал. 2), органите на съдебната власт са длъжни да не прилагат противоконституционния закон. Евентуално решение, с което Конституционният съд обявява закон за противоконституционен, има задължително действие за всички органи и субекти на територията на Република България. Три дни след неговото обнародване в Държавен вестник, противоконституционният закон не се прилага спрямо всички (чл. 151, ал. 2 КРБ).
Нищожните решения на СК на ВСС не пораждат действие, а органите в системата на съдилищата не са длъжни да ги изпълняват. При този най-тежък техен порок, в качеството им на индивидуални административни актове, е излишно да се поставя въпрос за установимото с лекота противоречие на решенията на СК на ВСС по протокол № 9/ 15.03.2020 г. и по протокол № 10/ 31.03.2020 г. с процесуалните закони.
Последното важи на по-голямо основание и за заповедите на административните ръководители на съдилищата, транспониращи „мерките“ в решенията на СК на ВСС. Правомощията да осъществяват общо организационно и административно ръководство следва да осъществяват в рамките на Конституцията и на законите, уреждащи съдебната дейност.
Конституцията и законите на Република България не допускат правораздавателната дейност да се преустанови или ограничи по усмотрение на административния ръководител на съда. Така както не би било допустимо със заповед на министъра на вътрешните работи да се затворят полицейските управления и на полицаите да се възложи да работят само надомно, нито пък същото да стане в прокуратурата по заповед на главния прокурор.
Съдилищата са основна част от съдебната система на държавата, а те не могат да спрат дейност или да работят в редуциран режим. Друг е въпросът, че тази дейност в условията на пандемия следва да се обезпечи с необходимите персонални защитни средства, а цялостната съдебна организация да се модернизира и дигитализира. Това е основна задача и правомощие на органите на ВСС, в каквато насока до момента съществен напредък няма.
*Становището, застъпено в настоящата статия, не ангажира Върховния касационен съд“.
19 минути
Последвайте ни и в Телеграм
