Никъде в България не се усеща антипатия или неприязън към руснаците. Точно обратното – хората ни поздравяват, когато ни видят, гледат руски програми… Точно както и в Русия, противно на това, което се говори, на политическо ниво, по нашите (руските) медии от политолзи и анализатори, че българите са предатели. Аз бих се въздържала от такива гръмки думи. Това каза руският посланик в България Елеонора Митрофанова в интервю за Андрей Федотов и RTVI.
Според Митрофанома и руската история от последните 30 години не е никак проста. Периодът на Елцин даде на България всички основания да поеме по друг път. Ние също се стремихме да станем член на НАТО, имахме илюзията, че Западът е наш основен парньор… Но на ниво хора симпатиите към Русия са такива каквито бяха и преди.
– Предлагам да започнем с най-актуалната тема – паметниците. През последните седмици в България се появиха много новини, свързани с тях. Какво се случва около „Альоша“ в Пловдив? Успокои ли се по някакъв начин ситуацията? Става въпрос за евентуално събаряне или не?
– От все сърце приветствам вас и вашите зрители. Преди да започнем да говорим за „Альоша“, вероятно трябва да кажем няколко думи за това, че в България има огромен брой паметници, посветени на Руско-турската война, на нас като освободители на България от османско иго, както и паметници на войници от Съветската армия.
За да добиете представа за мащабите на проблема, в България има 520 паметника, посветени на Руско-турската война (и това не са само символични паметници, а и истински гробове), и около 180 паметника и гробове, които се отнасят за периода на Втората световна война.
Трябва да кажа, че почти всички паметници, които се намират в българските села и градове, са доста добре поддържани и обгрижвани. Ние също така помагаме финансово за грижите за тези паметници. Затова не можем да кажем, че има пряка кампания срещу паметниците. По принцип хората в България по места се отнасят към руските освободители с достатъчна почит.
Що се отнася до „Альоша“, тя не започна с „Альоша“, а с паметника на Съветската армия в София, който се опитаха да премахнат от центъра на града шест пъти от 1992 г. насам. Накрая успяха да „решат“ въпроса (паметникът беше демонтиран на 12 декември 2023 г., позовавайки се на аварийното му състояние и в нарушение на заповед на Софийския съд. – Бележка на RTVI).
По-нататък в Пловдив двама депутати от проевропейската партия („Демократи за силна България“ – опозиционна партия, която има 10 места в 240-местния парламент и едно в Европейския парламент. – Бележка на RTVI) се изказаха в подкрепа на премахването на паметника „Альоша“. Това не беше подкрепено нито в общинския (градския) съвет, нито от кметството, да не говорим за хората, които бяха готови да отидат да защитават този паметник. Така че сега кметът сякаш казва: „Е, хайде – изчислете колко ще струва референдумът за събарянето на този паметник, колко ще струва и колко технически е възможно по принцип събарянето на този паметник.“ Така че ситуацията е в определен процес на затихване.
Всичко това се случва под знамето на това, че съветската армия е „окупатор“, окупирала е България и през всички следващи години България е живяла под съветска окупация. Фактът, че България все още е била на страната на хитлеристка Германия и че именно съветската армия, нейното присъствие тук и подходът на тогавашното съветско ръководство към съдбата на България ѝ позволиха да бъде запазена в границите, в които се намира сега. В противен случай България щеше да бъде в рамките на Софийска област и Стара планина, а южната част на България, включително Пловдив, щеше да отиде към Гърция, част към Сърбия и част към Румъния.
Но сега едната страна се изтъква, а другата, която бих казала, че е по-значима, се пренебрегва. България на практика не е плащала репарации, не сме конфискували имущество по право на победителите. Не говоря за това, че след войната в България бяха създадени мащабна промишленост и отлично селско стопанство, а България беше на 28-о място в света по жизнен стандарт.
– Във всеки случай някакви инициативи за разрушаването или преместването на паметници се отнасят конкретно за съветското минало?
– Да. Знаете, че в центъра на София има паметник на цар Александър II, а много улици са кръстени на героите от Освободителната война. И свещениците на всички литургии изказват благодарност и се молят за Царя-освободител и войниците. И това винаги е било така – и по време на Първата световна война, и при Хитлер, и при съветския режим, което много дразнеше съветското ръководство. Ето един такъв интересен факт…
– По отношение на паметника на Съветската армия в София, за който споменахте. Оказва се, че той не е реставриран или ремонтиран от 1954 г., когато е бил поставен в града. Защо се е случило това и защо паметникът е изпаднал в такова състояние? Съществуват ли някакви споразумения между Русия и България за поддържане на паметника в подходящо състояние?
– Първо, мога да кажа, че в София не е имало лошо състояние на паметника, абсолютно. Той беше бронзов, с красива патина, такива паметници са стояли векове наред. Имаше някаква пролука в горната част – между петата на войника и основата, но това не беше катастрофа, знаете. Беше си чисто оправдание, така да се каже.
Разбира се, беше необходим ремонт, защото по стелата има някои дефекти. Неведнъж сме предлагали да помогнем в това отношение, дори беше изготвена оценка. Още в „добрите години“ предложихме да помогнем за ремонта на тази основа в самата стела. Но в самия паметник, който стои отгоре, нямаше критични дефекти.
Ако погледнете този паметник, там има една фигура на войник със свалена картечница, до него стоят българин и българка с дете, а всички барелефи наоколо символизират основно българското общество. Така че в общи линии това е един вид шамар за собствените им родители, дядовци, роднини, които са се сражавали в българското съпротивително движение, нищо повече.
– Външното министерство допуска ли, че ако ситуацията се влоши, паметниците ще трябва да бъдат върнати обратно в Русия? Или все пак е по-добре те да останат в музеите на територията на България, така че жителите на страната все пак да могат да ги разгледат и да научат повече за своята история?
– Знаете ли, мисля, че това е въпрос, който определено може да бъде поставен. Що се отнася до паметника на Съветската армия, той е нарязан на парчета и са необходими много пари и много работа, за да се сглоби отново. Говореше се за това, че този паметник ще бъде преместен на друго място. Наистина, там е Музеят на социалистическото изкуство, там има прекрасни скулптури на Георги Димитров, на собствените им революционери… Но няма място, където да бъде поставена такава скулптура.
Освен това това е и неуважение към творците на собствената им страна, защото тези паметници са изработени от най-добрите скулптори и архитекти на България. А България, трябва да кажа, има прекрасна художествена школа, прекрасни художници и скулптори.
– Нека преминем към въпросите на историята – те също не са далеч от паметниците. По време на посещението си в САЩ българският министър на отбраната Тодор Тагарев призова за коригиране на училищната програма на българските учебници по история, като от нея бъдат премахнати всички споменавания на Русия. Какви исторически събития може да засегне това? Дали ще засегне и епохата на Руско-турските войни, или само съветското минало?
– Знаете ли, подобни изказвания са въпрос на днешния мейнстрийм, т.е. на желанието да покаже своята евроатлантическа ориентация и лоялност, да каже, че Русия е „лоша“. Но нека да погледнем историята, в която с България ни свързваха много близки, братски, невероятно топли отношения.
През 1876 г., след Априлското въстание, след онова жестоко клане, което турците организираха, всички казваха, че трябва да помогнем на България, че не трябва да оставяме нашите братя християни да бъдат избивани. Но никой, никой от Европа не се застъпи за тях. А единственият, който се застъпи за тях, беше нашият цар – и той го направи не доброволно, а под натиска на общественото мнение, интересното е, че на всички нива, като се започне от обикновените хора, армията и т.н.
Невъзможно е да се каже че това не се е случило. А кой ги освободи тогава? Разбира се, ако говорим за съветската история, която е заклеймена, има вероятност нещо да бъде пренаписано. Макар че ако всеки разумен човек погледне цифрите, как е живяла България по онова време и как живее сега, картината ще бъде в полза на съветското време.
Така че това е дълъг процес. Съществува професионална общност от историци и учители, които няма да се съгласят толкова лесно. И все пак, в собствената си история, независимо дали ви харесва или не, колкото и да искате да угодите на някого, никога няма да избягате от фактологията. Трябва да се научите да живеете в някаква хармония със собствената си история.
– Да преминем към настоящето. Как въоръженият конфликт в Украйна се отрази на отношенията между България и Русия като цяло?
– Разбира се, след началото на конфликта тези отношения на практика са сведени до нула. Не говоря за икономическите връзки – в действителност търговският оборот с България е доста голям.
Но влошаването на отношенията започна от 2019 г. – от втората половина на 2019 г. Тогава през юни техният президент Румен Радев беше наш почетен гост на Петербургския икономически форум, а вече през втората половина на годината от София бяха изгонени наши дипломати (както съобщиха медиите, през октомври 2019 г. първият секретар на руското посолство беше изгонен от България заради подозрения в шпионаж. – Бележка на RTVI). Това беше първото, така да се каже, обявяване на служители на руското посолство за персона нон грата. След това това се случи през 2020 г., през 2021 г. … А вече в средата на 2022 г. 70 души бяха обявени за персона нон грата и нежелани лица, включително целият технически персонал.
Появата на проатлантически партии в парламента – някои нови, някой стари, и правителството, съставено от тези партии, разбира се, дава този резултат. Но трябва да се осъзнае, че България е член на Европейския съюз и член на НАТО. Следователно те не могат да пеят с друг глас или да кажат нещо друго в практически план. Но вероятно биха могли да водят по-прагматична политика, особено по отношение на различни икономически проекти.
– Има ли в България политически сили, които са по-прагматични по отношение на Русия, подобно например на Унгария или Сърбия (въпреки че тя не е в ЕС)?
– Знаете, че има. Но те не са в състояние да влияят върху конкретни политики. Защото тук е парламентарна република, парламентът избира министър-председателя. Засега някаква силна опозиция или, бих казал, по-скоро пробългарска опозиция не наблюдавам. Не бих искал да говоря в смисъл на „проруски“ сили – трябва да са пробългарски и да мислят за това, което е най-добро за България.
– Тази относителна студенина в политическите отношения отразява ли се на същото това сътрудничество в областта на туризма или икономиката? Води ли то до проблеми с издаването на визи за руснаци, които искат да посетят България?
– Ако говорим за визи, няма проблеми: ние издаваме визи и те издават визи там. Но всичко се усложни, логистиката струва огромни пари. Едно нещо беше, когато имаше директни полети до Бургас, Варна и редица други градове. А друго е, когато сега трябва да се лети през Турция. Наскоро бях в един ски курорт за няколко дни: виждате, че половината от хотелите са затворени. И когато попитах защо е така – изглежда, че е сезонът, но няма туристи, ми беше отговорено: „Ами няма руснаци затова има малко туристи“.
Като цяло същото се случва и по южното крайбрежие. Там почиват румънци, германци – предимно пенсионери. Но това не са масовите туристи от Русия, които харчат много пари там, а българите се чувстват по-комфортно с нашите хора, бих казал така.
Това, разбира се, се отразява много силно на българската икономика, особено на туристическия сектор.
– А смятате ли, че когато конфликтът в Украйна приключи, имате ли шанс политическите отношения между Москва и София да се върнат на предишното ниво – например, за да могат отново да се провеждат държавни посещения между лидерите, пътувания, министерски срещи и т.н.?
– Това е добър въпрос. Сега България не може да бъде разглеждана отделно от Европейския съюз и НАТО, така че всичко ще зависи от това как ще се развият отношенията с тези съюзи. Засега няма нито един положителен сигнал оттам, така че не мисля, че някой може да ви каже кога може да се случи – освен да гадаем на кафе.
– Унгария също е член на Европейския съюз, но успя да води по-независима политика спрямо Русия. Не трябва ли да очакваме това и от България?
– Не бива да очаквате това от България. За да отстояваш мястото си, мнението си в рамките на някакво политическо и икономическо обединение, трябва да си истински лидер и наистина да разбираш интересите на страната си, както и да имаш волята да вървиш малко срещу основното течение. Засега няма такива лидери нито в Европа, нито в България.
– Да се върнем на министъра на отбраната Тодор Тагарев. Той заяви, че на територията на България могат да бъдат изградени специални инфраструктурни обекти, в които да бъдат настанени около 5 хил. военнослужещи на НАТО. Ако това наистина се случи, ще създаде ли известно напрежение между Москва и София? И какви ответни стъпки би могла да предприеме Москва?
– Мисля, че нищо няма да ни изненада в това отношение. Напълно е възможно и най-вероятнодопълнителен контингент на НАТО ще бъде разположен. Тук вече има определен контингент и ако бъде разположен още един, нищо няма да ни изненада.
А какви стъпки можем да предприемем в този случай? Имаме конфликт с Украйна, а не с България. Формално това е вярно. От друга страна, осъзнаваме, че сме във война с НАТО… Е, не дай си Боже, този конфликт да не стигне по-далеч.
– А що се отнася до експулсирането на руски дипломати през 2022 г., колко дипломати и технически персонал работят сега в посолството? Повече или по-малко са те? Недостигът на персонал отразява ли се на ефективността на посолството, на същата обработка на визите, на изпълнението на консулските задължения?
– Знаете, че сега имаме така наречената „квотна“ държава, т.е. имаме лимит за дипломатическия и техническия персонал. Днес – при липса на посещения, при липса на работа на междуправителствени комисии и някакъв вид активно икономическо взаимодействие – се справяме доста добре с персонала, с който разполагаме.
– Не очаквате България да предприеме някакви допълнителни стъпки за експулсиране на дипломати?
– Засега не… Но всичко може да се случи. Напълно очаквам допълнителни недружелюбни стъпки. Нищо не може да ни изненада сега, защото ние по същество сме в състояние на конфронтация, така да се каже, с НАТО, а България е член на НАТО и член на Европейския съюз. Така че това, което ще бъде прието в Европейския съюз или в НАТО, ще бъде повторено и от България.
– Друг въпрос за визите, за Шенген. Неотдавна България се присъедини частично към Шенген – за тези, които пътуват по море и по въздух, паспортният и визовият контрол ще бъдат отменени. На „сушата“ обаче прекият контрол засега ще остане в сила. Защо според вас България все още не желае да се присъедини към Шенгенското пространство? Или, напротив, България не иска да бъде допусната изцяло в Шенген?
– Не, България наистина иска Шенген. Сега правителството е силно критикувано за това, че е начертало неясна конфигурация в Шенген за България. Тоест, въздушни и морски – да, но сухопътни граници – не. ЕС обяснява, че това се дължи на факта, че през България преминава миграционен поток и че границите с Турция не са добре организирани.
Е, ще видим. Това ще действа едва от април. Как ще работи на практика също не е напълно ясно. Мисля, че след като бъдат изпълнени изискванията за защита на границите, особено с Турция, те ще бъдат напълно включени в Шенген.
– Тогава за руснаците ще стане по-лесно да идват в България, да получават визи – или обратното?
– Знаете ли, много е трудно да се каже, защото и сега, ако имате Шенген, можете лесно да влезете в България – не ви е необходима национална виза. Така че, ако имате гръцка, италианска или френска шенгенска виза, влизате свободно в България.
– А какво е отношението на хората в България към Русия? Преподава ли се руски език в училищата? Колко популярен е руският като чужд език сред учениците?
– В училището към нашето посолство учат много български деца. Освен това в България има много училища, в които руският и английският са основните чужди езици. В университетите също не се наблюдава силно намаление, макар че, разбира се, има опити за стесняване на рускоезичното пространство.
Трябва да кажа, че руският и българският са много близки езици. Да, ударенията са различни, строежът на изреченията, разбира се, е различен. Но ако дойдете в българска църква и в нашата църква, няма да видите никакви разлики. Литургиите се водят на старославянски, известен още като старобългарски, така че ще разберете много неща.
За отношението на българите към Русия. Европейският съюз е провел социологическо изследване по този въпрос. Повече от 65% от българите имат положително отношение към Русия, 15% са неутрални, а малък процент са отрицателно настроени. Мога да кажа, че нито нашите туристи, нито ние, като служители на посолството, се сблъскваме с някакви прояви на антипатия или отхвърляне където и да било. Точно обратното: хората се приближават, поздравяват, опитват се да гледат програми на руски език. Основната симпатия към Русия е много голяма.
Точно както в действителност в Русия към България. Независимо от това, че на наше политическо ниво, например, политолози казват, че българите са „предатели“, аз не бих хвърлил толкова гръмки думи. Нашата история от последните тридесет години е много сложна. По времето на Елцин имаше всички възможности България да тръгне по малко по-различен начин. Но и ние тогава се стремяхме към НАТО, имахме илюзията за любов към Запада – че те са най-важните ни партньори. Така че е по-добре да не се обвиняваме един друг, а да приемем всичко такова, каквото е.
Но на ниво хора тази симпатия все още съществува.
– Конфликтът в Украйна не е повлиял на отношението на българите към Русия?
– Не. Социологическото проучване, което споменах, е проведено след 2022 г. Виждате ли, това е така… Емоционално, разбира се, е трудно да се приеме всяка война, всяко военно действие. Но когато включиш мозъка си, погледнеш на фона на това, което се е случило, и на това, което би могло да се случи, ако не се беше случило, тогава започваш да гледаш на това по друг начин. И много българи дори подкрепят и желаят Русия да победи. Така че не виждам абсолютно на ниво хора, които да отричат Русия.
– И посолството се опитва да популяризира тази официална позиция на Москва тук, в България? Как точно?
– Има няколко аспекта. Ще започна с местните медии. Те копират основния поток на западните медии. При тях няма абсолютно никакво алтернативно мнение. Що се отнася до предаването на позицията на Русия по украинския въпрос на населението, има два компонента.
Първият. Много голяма част от българите гледат нашата телевизия и нашите предавания чрез интернет. Въпреки факта, че тук дори сателитната телевизия не е толкова лесна, те все пак я гледат.
Второто нещо. Ние публикуваме почти всички позиции по всички въпроси на уебсайта на посолството. Социалните ни мрежи имат огромен брой абонати – 68 хиляди. А това в български мащаб е почти масова медия. Всичко се чете много активно, всичко пишем на български език… Сега имаме чувството, че не винаги ни показват във Фейсбук, но въпреки това имаме всичко.
Нашият културен център работи, има курсове по руски език, курсове по рисуване, театър, прожекции на филми – в момента тече цяла поредица от прожекции по случай стогодишнината на Мосфилм. Но тук не става дума за политика – всичко това работи в абсолютно деполитизирана област, в областта на културата, науката и образованието.
– Проявяват ли българите интерес към руската култура, включително и към съвременната? Поканени ли са руски художници, музиканти да изнасят концерти в страната? Има ли такова търсене?
– Това търсене е огромно. По-рано, преди кардиналното влошаване на отношенията, в България идваха на турнета руски театри и естрадни групи, провеждаха се концерти. Имаше например турнета на Александринския театър.
Сега, разбира се, всичко това е почти невъзможно. Но въпреки това цигуларят Вадим Репин беше тук с концерт, нашият пианист Николай Лугански беше тук с концерт.
Групата ДДТ – заради изявлението на ръководителя на групата, те са малко в немилост, но въпреки това свириха тук. В България също много харесват група „Любе“.
През 2021 г. хорът „Турецки“ изнесе невероятно представление. То е било точно в подножието на „Альоша“. Толкова много хора! И е много трудно да се изкачиш до „Альоша“, трябва да кажа. Бяха построени специални трибуни… Така че бих казал, че животът продължава.
– Между другото, миналата година Съветът на Българското национално радио забрани излъчването на ваши интервюта. Как посолството взаимодейства с българските медии при тези обстоятелства? Има ли някакви трудности в работата с тях сега? Искат ли от вас коментари, викат ли ви за интервюта?
– Последното ми интервю за централната телевизия беше през януари 2022 г.
– Оказва се, че е още преди въоръжения конфликт….
– Преди началото, да. Това беше последното интервю. Сега централните медии не ми се обаждат.
Тук ме покани авторът на едно предаване по Българското национално радио. Говорихме за актуални проблеми. А на следващия ден вечерта, ден преди предаването да бъде излъчено, говори един от представителите на парламентарната партия. Той каза: „Как така по Българското национално радио ще се излъчва руска пропаганда?“
Под „руска пропаганда“ се разбира преди всичко посланикът. Така че „не трябва да я допускаме“. Този вик много бързо беше възприет от Българското национално радио и те решиха да не излъчат предаването.
Последният път, когато направихме голяма пресконференция за пресата, беше през 2021 г. Поканихме журналистите на неофициална предновогодишна среща с медиите. Това е всичко.
– На 10 февруари предстои Денят на дипломата. Бих искала да поговорим за жените дипломати. Освен Вас, Людмила Воробьева, ръководител на дипломатическата мисия в Индонезия, работи като посланик в структурата на руското външно министерство. Сред другите високопоставени дипломати е Мария Захарова, директор на департамента и пресслужбата. През 2003 г. Вие станахте първата жена заместник-министър на външните работи. Но никой не е успял да го повтори след Вас. Защо няма толкова много жени на високи дипломатически постове в руското външно министерство?
– Ами, знаете, че доста голям брой жени постъпиха на работа във външното министерство някъде през 2000-те години. Така че те все още са на възраст и позиция, в които все още не са имали време да достигнат до званията, които им позволяват да заемат високи постове. Мисля, че в недалечно бъдеще ще имаме доста жени посланици.
Но по традиция дипломатическата служба винаги е приличала малко на военната: изпращат те и трябва да отидеш със семейството си. Това е много трудна история за жените. Тя не е лесна и за мъжете, но особено за жените, защото за много от тях това е избор между кариерното развитие и личния живот.
– Отделен въпрос е какво е за съпруга, ако съпругата му е дипломат.
– Мисля, че съпругът трябва да е много добре осигурен.
– Между другото, забелязах, разглеждайки снимките на младите служители на външното министерство, когато се срещат със Сергей Лавров в приемната в Спиридоновка всяка година, че има все повече жени. Момичетата така или иначе се наемат на работа.
– Да, да, да, да.
– По съветско време по-малко жени бяха избирани за дипломатическата служба – може би затова сега ситуацията е такава?
– По съветско време в Министерството на външните работи на практика изобщо нямаше жени-дипломати. Защото, пак казвам, службата е такава. Тя изисква определено ниво на отдаденост и е много трудно да се съчетае с пълноценно семейство. Не всяка жена може да се справи с това.
В съветско време вероятно е имало и други причини за това. Но сега във външното министерство има много жени. Много интелигентни, добре образовани, добре организирани, красиви. Така че мисля, че много от тях имат добро, блестящо бъдеще.
– В САЩ например имаше жени като държавни секретари – Мадлин Олбрайт, Кондолиза Райс, Хилари Клинтън. Във Франция – Катрин Колона (наскоро тя беше заменена от Стефан Сежурне – бел. ред.). Дипломатическото министерство на Германия сега се оглавява от първата жена министър – Аналена Бербок. Харесвате ли професионално някоя от тях? Освен политическите различия.
– Знаете ли, те са много професионални хора. От политиката, така да се каже. С изключение на Бербок, тя изобщо не е професионалистка.
Познавам добре лично Катрин Колона – бяхме посланици, пост-посланици в ЮНЕСКО, седяхме лакът до лакът, пътувахме заедно в командировки. Тя беше много силен посланик, добре говореше, умееше да установява контакти и да намира компромиси.
Но вие осъзнавате, че всеки посланик е агент в чужбина на политиката, която се прокламира от вашата държава, вашия президент или вашия парламент. Затова всички посланици в това отношение са напълно независими.
Друг въпрос е как представяте всичко това, как го правите. Тоест в тактически план, разбира се, това зависи от вас, от способността ви да говорите, да изграждате контакти с хората, да решавате някакви въпроси.
– Ще стане ли някога жена външен министър в Русия? Може би това ще доведе до някаква промяна в имиджа на Русия?
– Знаете ли, един ден ще се случи. Но сега, в това време на война, ми се струва, че образът на силния мъж е по-подходящ за него. Макар че, Бог знае, може би… Много е трудно да се каже. Но засега не виждам такива кандидати за този пост.
– В момента в Русия има доста двусмислено отношение към феминистките. Как бихте нарекли себе си? Посланик или нещо друго?
– Не, все още „посланик“. Ще ви разкажа за едно интересно нещо, което ми се случи в Париж. Започнаха да ме питат: „Как да ви наричам – посланик или посланичка?“. И един от французите ми казва: „Ами как предлагате посланик? Посланичка е съпругата на посланик.“ Така че по принцип не приемам много добре тези феминизми.
Между другото, това е много характерно за българския език. Например „учител“ и „учителка“ – ето откъде идват тези феминизми. Но в нашия език това все още не е разпространено. И не мога да кажа, че ми харесват. „Професорка“ например – ами, това е глупост, ако трябва да съм честна.
Източник: rtvi.com, Гласове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
