„Понякога постигаме в себе си тихо щастие, като се заглеждаме в птиците, цветята и въобще в природата, и ни се струва, че навлизаме в един чудесен свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и на човека.”
„Щастието се състои в това – да побеждаваш злото в себе си. Въпросът е само навреме да го сториш.”
„Където и да отида, аз не проявявам толкова интерес към чуждото, колкото към българското.”
„Какво е историята освен история на човешкото безумие и човешката тайна.”
„Кой развали българския език! Полуинтелигенцията, която днес властва… Така е, когато тоя народ живя дълго с обезглавена интелигенция.”
„Ала от ония часове узнах, че човекът обича дявола не по-малко от бога и не може да живее без него, защото всяко божество сломява гордостта му.”
„Едва ли има народ с орис като нашата…”
„Като размисля, виждам – завистта избра за своя столица България.”
„Не може да се нарече детска книга тая,която детето като чете без да се усмихне нито веднъж,без да тръпне от възторг и удивление по лицето му“
„Такива ми ти български работи! Развито социалистическо общество без общество.”
„Мъките на един народ да се изгради вътрешно и да се саморазбере – това е литературата му. Гордеем се с „революционното“ си минало и настояще, без да разбираме кое е позор и кое е слава.”
„Издават книги за съпротивата, пишат в тях за “геройски убийства, а забравят, че всяко убийство си е убийство и че в човека има морална съпротива.”
„Не записвам ядовете си. Изобщо тоя дневник е с объркани дати, защото събрах оттук-оттам… Язвата ме измъчва.”
„Избрали сме за емблема лъва, а ни подхожда хиената, чакала или вълка, изобщо животно от най-крадливите. Казват, че ранената хиена яде червата си, ако куршумът ги е изкарал навън.“
„Неговият вой отекваше глухо и самотно. Никой не му отговаряше. Дори ехото мълчеше, сякаш самата планина беше оглушала от зимата.”
„Като се приближи до нея, той сложи главата си на мекия й като кадифе гръб. Тихи, нежни звуци, напомнящи гукане, изпълниха влажната и студена дупка. Двете птици се гледаха като котки и в техните очи горяха пламъците на страстна, неутолима любов, сякаш самите им души пламтяха.”
ЕМИЛИЯН СТАНЕВ – български писател, роден на 28 февруари 1907 г. Истинското му име е Никола Станев. Първата му книга – сборник с разкази с името „Примамливи блясъци“ е издадена през 1938 г. Следващата му е сборникът „Сами“ (1940 г.), с който поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още „Вълчи нощи“ (1943), „Делници и празници“ (1945), „Дива птица“ (1946), „В тиха вечер“ (1948). През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения – повестта „Крадецът на праскови“. След 1950 г. в продължение на 14 години работи върху своя роман „Иван Кондарев“, в който са описани събитията свързани със Септемврийското въстание от 1923 г. Автор е на книги за деца и юноши: „През гори и води“ (1943), „Лакомото мече“ (1944), „Повест за една гора“ (1948), „Когато скрежът се топи“ (1950), „Чернишка“ (1950) и др. Произведенията му от следващите години са с по-философски насочена тематика. В тези творби Емилиян Станев използва задълбочените си познания на тема история на България. От този период са романите „Легенда за Сибин, преславския княз“(1968), „Тихик и Назарий“(1985), „Антихрист“(1970), „Търновската царица“ (1974) и др. Носител е на Националната награда „Йордан Йовков“ за 1975 г.
Умира на 15 март 1979 г.
SKIF bg
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram