В неделя завърши най-мащабното спортно събитие на планетата и една от най-големите инициативи, в които хората впрягат ресурси – олимпийските игри. На тях България се справи неочаквано добре, липсва обаче обективна политическа оценка на случилото се. Валят единствено пристрастни коментари от фронтовата линия край ГЕРБ. Партията и феновете й твърдят, че олимпийското злато е венецът на всестранното им прекрасно управление. Противниците им ги обвиняват в безскрупулно присвояване на успеха на спортистите. Нищо друго не ражда „диалога“. Всичко това е една много тъжна картина, която показва окопна война и обсебване.
Стойка Кръстева, олимпийска шампионка от Токио: „Основно искам да благодаря на дългогодишното управление, което под ръководството на Бойко Борисов направи доста зали, помогна ни нашата подготовка да върви и винаги, когато сме имали някакви нужди, говоря както от мое име, така и от името на федерацията, и сме се обръщали за помощ към министерството и към това ръководство, те са се отзовавали, за да може ние като спортисти да сме на ниво да представим България на Олимпийските игри. Така че със сигурност искам да благодаря на Бойко Борисов и на неговия екип.“ На снимката: Стойка Кръстева, съпругът ѝ Борил Кръстев и Бойко Борисов в централата на ГЕРБ след олимпиадата.
Окопите се избиват в борбата „за“ и „против“, но симетрично през ГЕРБ и Борисов оценяват сложното многообразие на света. Само през ГЕРБ и Борисов любят и мразят, еднакво размахват палец нагоре или надолу.
Първата жертва на тази естетическа пошлост е обективността. Истината не е никога едностранчива. В случая олимпийските медали не показват, че ГЕРБ и Борисов са управлявали прекрасно България. Но определено сочат, че за последните 30 години те най-добре са ръководили спорта.
Обективен политически анализ на олимпийското представяне е необходим да се направи по няколко причини. Първо, защото медалите ни отвсякъде са интересно събитие. Второ, за да се знае какво трябва да прави или не едно управление в спорта, независимо коя партия е на власт. Трето, за да онагледи за пореден път тежки психологически проблеми на българското общество. И не на последно място трябва да се разбере, че много от сферите, като спортът е само една от тях, изискват дългогодишни грижи, а също дългогодишни са и последствията от грешките.
Все пак някой може да опонира: каква ти политика тук, всичко зависи от състезателите, треньорите, късмета… Да се коментират подобни глупави съждения няма смисъл.
Само следва да се добави, че при провал, какъвто се очакваше, авторите им първи щяха да се провикнат: „Какви успехи искате при тая мутра Борисов?!“.
Правеха го на предишните олимпиади при липсата на успехи.
И така, когато ГЕРБ и Борисов не са светоглед, а просто елементи от процеси, нещата изглеждат твърде поучителни:
Мерейки с аршина на малка държава, България има традиции в олимпийските състезания. Върхът е Сеул през 1988 г., когато с 35 медала, 10 от които златни, се нарежда седма в света. Този колосален успех е предшестван от трето място в Москва 1980 г., когато обаче някои капиталистически държави бойкотират игрите (реципрочно соц. лагерът не участва след 4 години в Лос Анджелис). Триумфите въобще не идват лесно. Те не са само спортни постижения, а и плод на дългосрочна държавна стратегия.
За социалистическа България всеки медал е пирон в ковчега на капитализма, за целта не се хабят ресурси:
пари, база, методика, тренировъчни лагери, закрила срещу шпионаж, спортни интернати, физически лишения, възпитание в спартански дух, на родолюбие… – държавата впряга всичко в услуга на спорта. Ключов момент е избор на приоритетни спортове, в които няма огромна конкуренция и САЩ не са силни (например вдигане на тежести и художествената гимнастика). Въпреки огромната мощ, първият що-годе успех идва чак през Токио 1964 г. (3 златни медала, 5 сребърни и 2 бронзови ). А едва във втората половина на соца ставаме олимпийска сила – Мюнхен 1972 г. (6 златни медала, общо 21).
Тоест, изминават над 20 години, докато упоритата работа, зад която стои целият държавен ресурс, дава резултат –
обяснимо, след като изграждането на един шампион тече от ранна детска възраст до юношеството му.
Веднага след 1989 г., в пяната на пошлостта, новоизпечените демократи, подпомогнати от междуличностни дрязги в спорта, опитват да дискредитират успехите – имало медали, ама били след допинг, издевателства, чрез нечовешки натоварвания на спортистите… Днес, когато виждаме какви робочовеци от САЩ, Великобритания, Африка и т.н. печелят състезанията, става ясно колко нелепи са били тези хули. Просто няма черно и бяло – в големия спорт не се пробива без натоварвания, медикаменти (въпросът е да не те хванат, или трябва лоби да те покрие). Нужна е и всестранна държавна политика. Това е положението.
На някой може да не му харесва, но БКП, тоталитаризмът и държавните цели да се доказваме чрез спорта родиха Нешка и Нураир, а те – Илияна Раева и Благой Благоев,
плюс стотиците други заслужили хора от останалите спортове. Въпросът дали без социализъм щяхме да имаме шампиони и несъстоятелен, защото в историята няма „ако“.
След 1989 г. България се представя доста по-слабо, но все пак прилично за малка държава – 3 златни медала от общо 16 в Барселона 1992 г., почти същият актив в Атланта, 4 златни от общо 13 в Сидни през 2000 г. Това е все инерция от соца, а и… комунистическата емблема Иван Славков – Батето продължава да е фактор в Международния олимпийски комитет. По-нататък обаче участията ни се превръщат в крушение, което закопава дъното – нито един златен медал и общо по 3 в Лондон 2012 г. и Рио 2016 г.
Това вече е плод на криворазбраната ни демокрация, след петнадесетина години тя е дала резултат – никаква държавна политика, няма стратегии, не се доказваме пред света, „пазарът решава всичко“, безпаричие, порутени бази, корупция във вакума, спонсори – чалгаджии, наркотици при децата, долу патриотизма!, бягство на състезатели в чужбина….
Пък и е отслабнала силата на Иван Славков, първо дискредитиран от наглсен скандал на Би Би Си, после и чисто житейски. Сбъдва се мечтата на новоизпечения демократ – няма комунизъм, лобита, няма държава, има „човешки права“… но няма и медали.
През 2009 г. на власт дойде ГЕРБ и управлява държавата 12 години, ако не броим кратко прекъсване.
В зенита на властта им с трите златни, един сребърен и два бронзови медала България не просто се отласка от дъното на предишните две олимпиади. Но и се представи най-добре за всичките 21 последни години.
Участието ни в Токио е не лошо дори и на фона на целия период след 1989 г. Какво се промени при ГЕРБ? Няма нужда да се гадае, медалите са плод на всичко онова, за което партията бе критикувана през мандатите: че инвестира в зали, стадиони, площадки, натискаше олигарси да спонсорират клубове, държавни фирми да поемат отбори… От една страна това е политика далеч от най-острите обществени проблеми, задкулисие… Но от друга – носи спортни постижения. А и през всичките години на ГЕРБ секторът бе оглавяван от спортен човек.
Със сигурност не са били безгрешни, но сравнете Свилен Нейков (първия мандат на ГЕРБ) и Красен Кралев (бивш бегач, втория и третия мандат) с Васил Иванов – Лучано (НДСВ) и Мариана Георгиева (министър при Орешарски)! Вторите дори не са се събличали по физическо.
Самите ръководители на партията Бойко Борисов и Цветан Цветанов спортуваха. Защо се получи точно така, няма смисъл да се разсъждава. Но е факт – ГЕРБ може да са мутро-милиционери, популисти, еднокнижни, да са крали от строежите на стадиони, да ги изграждаха, просто защото ЕС отпускаше за тях пари… Но именно защото инвестираше в стадиони и зали, а и поради желанието на Борисов да се харесва след флиртове със спортисти и клубове, се родиха медалистите. И политика някаква имаше при ГЕРБ, и дългосрочност (самият Кралев бе министър почти 8 години), а и спортни хора, които да реализират целите. Както стана ясно, от раз нищо не се случва, след 10-12 години управление дойдоха резултатите. Щяхме ли да имаме медали, ако непорочни икони като Румен Радев или Христо Иванов бяха премиери, отново е ирелевантен въпрос, защото в историята няма „ако“.
Голямата поука от цялата тази история не е, че ГЕРБ трябва да бъдат хвалени. Те направиха огромни грешки, за което вече си плащат. Поуката е, че няма ангели и дяволи. Има грешки и успехи, в спортът през последните години определено са успехите. Нека се огледаме – пълно е със спортуващи в градовете младежи, бягат по нови писти, правят „набирания“ на нови успоредки; на селските стадиони селяни ритат топка. Всичко това са успехи и при масовия спорт. В истерията от критики не ги признавахме.
А обществото, ако е интелигентно, трябва внимателно да преценява реалностите, знаейки какво точно иска.
Ако например желае спортни медалисти, трябва да настоява за политики, подобни на ГЕРБ. Ако мечтае за нов Моцарт – следва да иска концертни зали. Нямам как и двете, приоритетът представлява политически избор в същина. Интелигентното общество умее още да отсява нюансите в живота и честно да отчита свършеното и несвършеното за всеки. Да отсява градивното зрънце от всяко управление и да го пренася в следващото. Но това, както стана ясно, скоро няма да се случи, защото обществото е болно от липсата на обективност.
Автор: Искрен Вълчев
Източник: Гласове
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
