Не е задължително да се заминаваме с изкуство, не е задължително дори да сме любители на изкуството, за да се случи така, че дадена информация да достигне до нас. А с интернет това става още по-лесно. Тези произведения често са интерпретирани в музикални клипове, филми, театрални постановки, поп арт плакати, графити, листовки и др. Другото е, че е естествено да ги видим, защото дори да не даваме пет пари за Мона Лиза, ще дадем много повече на входа на Лувъра, само и само да я зърнем от някакъв далечен, останал свободен ъгъл от претъпканата тълпа. И като се върнем, ще кажем на приятелите си и ще покажем снимки. А отивайки във Ватикана, ще посетим Сикстинската капела, първо – влиза в цената на обиколката, второ – знаем, че там има нещо което да се види и някой ни го е препоръчал обезателно. И третото е – тези произведения са еталонни за цялото изкуство, а то е навсякъде. Тоест, запознавайки се с тях, се запознаваме и с него.
Грант Ууд – Американска Готика, 1930
През 1930 година, Ууд, заедно със свой приятел, младият художник Джон Шарп, предприел пътуване в Елдън, Айова, в търсене на вдъхновението. Виждайки популярната (вече, благодарение на него) къща, Ууд я сметнал за изключително благоприятна за рисуване. Помолил собственика за разрешение да я скицира, а след това решил да постави отпред хората, които в неговото съзнание били подходящи да живеят там. Така, за образа на жената, Ууд използвал сестра си, а мъжа – заболекаря си. Картината е една от най-емблематичните произведения на 20 век, а в днешно време е и много пародирана, като различни визуални артисти заместват жената и мъжа с популярни личности.
Леонардо да Винчи – Тайната вечеря, 1495-1498
Мащабното произведение с размери 460 х 880 сантиметра е може би сред петте най-разпознаваеми творби в цялата история на изкуството. Направена е по поръчка за трапезарията на църквата Santa Maria delle Grazie в Милано, Италия. Творбата изобразява вечерята на Исус с неговите апостоли, на която той им съобщава, че един от тях ще го предаде. Картината показва различната реакция на всеки при тази новина.
Анди Уорхол – Супените консерви на Кембъл, 1962
Уорхол, който бил илюстратор на реклами, създал 32 платна, показващи целият асортимент от супи на фирмата. Изложбата на която ги представил се състояла на 9 юли 1962 г. Смята се, че това е датата, на която западното общество било запознато с поп арт културата, а Уорхол се превърнал в неин най-виден представител. Освен в илюстрирането, той се превърнал и в успешен художник, издател, автор и филмов режисьор.
Густав Климт – Целувката, 1908-1909
Любовта и интимността са често разглеждани теми от австрийския символист. Климт улавя двойката, заключена в прегръдка срещу плосък златен фон. Двете фигури са разположени на ръба на цветна поляна, която завършва в ходилата на жената. Мъжът носи роба, отпечатана с геометрични мотиви и фини вихри, както и корона от лози, докато жената – корона от цветя. “Целувката” е най-популярната картина от “Златния период” на художника.
Използването на злато е вдъхновено от пътуването, което направил в Италия през 1903 г. Посещавайки Равена, той видял византийските мозайки в църквата Сан Витали. За Климт равнинността им и тяхната липса на перспектива и дълбочина само увеличават златния си блясък, следователно започнал да използва безпрецедентно злато и сребро в собствената си работа.
Клод Моне – Водни лилии, 1919
Картината на френския импресионист е част от неговата серия “Водни лилии”. Тя е една от по-големите му творби и показва красотата на залеза, отразяващ се във водата. През 1919 г. Клод Моне е на почти 80 години. Серията му се появява в момент, когато той главно рисува край езерото си и в градината.
Рембранд – Нощната стража, 1642
Без съмнение най-популярната картина на художника, а и въобще, една от най-популярните в изобразителното изкуство. С размер 363 x 437 сантиметра, картината е завършена в пика на холандската “Златна ера” в изобразителното изкуство. Тя изобразява взвода на капитан Франс Банинг Кок и неговият лейтанант Вилем ван Руйтенбърг, заобиколен от шестнадесет мъже, в готовност да защитят града при възникване на изискваща го ситуация.
Пабло Пикасо – Госпожиците от Авиньон, 1907
Картината изобразява голите тела на пет проститутки от публичен дом на улица Авиньон в Барселона. Лицата на трите от лявата страна са нарисувани в иберийския стил на Пикасо, докато двете от дясно са с африкански маски. Днес, това е едно от най-популярните произведения на художника, но в тогавашното общество се е породило несъгласие с картината, като дори колеги художници възроптали срещу нея. Анри Матис сметнал, че “Госпожиците” е някаква лоша шега.
Първият й публичен показ е едва през 1916 година и от тогава се счита за безсмъртна.
Джаксън Полък – Есенен ритъм, 1950
Художникът е един от най-ярките представители на абстрактния експресионизъм, а творчеството му определено не може да се сбърка с това на друг художник. Основната техника на капково рисуване не е измислена от него, но той успява най-ярко да наложи нейната употреба и разпознаваемост. Както и в случая с други картини, така и в “Есенен ритъм”, Полък рисува в своето ателие в Спрингс, Ню Йорк. Той поставя платното с точни размери 266.7 х 525.8 сантиметра на пода. Оттам насетне идва прилагането на техниката. Капковото рисуване представлява изпръскване на боята по платното. Може с обилно напоена четка и разпръскване във въздуха, може и (както в случаите на Полък) директно да се пробият дупки на кофата с боя, след което се минава през платното. Но не се бъркайте, това не означава липса на концепция. Полък съзнателно обмисля и контролира струята на боята.
Деймиън Хърст – Физическата невъзможност на смъртта в ума на живите, 1991
Тук графата с произведения малко се разчупва, защото “Физическата невъзмножност…” не е нито картина, нито скулптура, а е… акула във витрина. Истинска тигрова акула, уловена и поставена в химическо съединение формалдехид. През 1991, бизнесменът Чарлз Саачи предложил на Деймиън Хърст финансиране на каквато и да е творба по негов избор. Акулата струвала 6, 000 паунда и била уловена в Куинсленд, Австралия. Цялата инсталация коствала общо 50, 000 паунда. Но акулата първоначално не била запазена добре и обкръжаващата я течност започнала да се замъглява. Според Хърст, това става отчасти и защото галерия Saatchi добавила белина в сместа. През 1993 г. галерията изкормва акулата и опъва кожата й върху фибростъкло. Това не се харесало на артиста, защото по този начин тя не изглеждала страшно. Изглеждала куха, безтегловна, което намаляло ефекта. С течение на времето, през 2006 г. уловили нова акула и я заменили, като този път я съхранявали много по-внимателно. Все пак, много хора не разбират къде е изкуството в тази инсталация и като цяло, произведението остава много оспорвано.
Диего Веласкес – Лас Менинас, 1656
В “Испанската златна ера” на културен разцвет и просперитет, в областта на изобразителното изкуство, Веласкес заема най-високото място на пирамидата. Лас Менинас до някъде е пъзел, носи загадъчност и поради тази причина все още може да се дебатира какво точно представлява нарисуваната сцена. Можем да видим как някои от малките момичета гледат към нас, сякаш искат да кажат нещо, а от друга страна – до тях, пред голямо платно е поставен Диего Веласкес. Истинският и този от картината правят очен контакт, докато и двамата рисуват момичетата. Възможно е това да е прочит на популярно дискутираните в изкуството тогава въпроси относно що е живот и що е илюзия? По същото време е издадена и книгата “Дон Кихот”, която знаем, ни въвежда в подобни измерения.
Жорж Сьора – Неделен следобед на остров Гран Жат, 1884 – 1886
Двете години работа по картината са разделени на два етапа. От май 1884 до март 1885 година, Сьоро рисува цялата картина, а от октомври 1885 до май 1886 се фокусира изцяло върху детайлите й, и особено тези на пейзажа. Той преработвал оригинала и създал безброй скици направени в парка, прекарвайки голямо количество време. Освен природните елементи, изрисувал неколкократно и различни фигури на различни листа и скици, само и само за да ги усъвършенства напълно. Художникът използвал точкова техника в рисуването (pointilism), защото вярвал, че по този начин цветовете ставали по-силни и насители, носели повече послание, отколкото обикновените линии с четка.
Едуард Хопър – Нощни птици, 1942
Тя е една от най-разпознаваемите картини в американския реализъм, а и като цяло в американското изобразително изкуство. Колкото до художника – счита се за най-популярната му творба.
Както и в други свои картини, художникът улавя семплотата в живота и в неговите ситуации. Хора прекарват времето си в заведения, в късен час. Мъж и жена имат среща, или са заедно и са излезли навън за едно кафе. Вдъхновен от Ню Йорк, Хопър не създава бляскава и светеща атмосфера на един огромен град, а надниква навътре в него с лупа, изследвайки малки самотни улици, кръстовища, хора, заведения.
Картината е толкова популярна, че служи често за препратки в музикални клипове, филми, театрални постановки, както и картини.
Микеланджело – Сътворението на Адам, 1512
Ватикана е място с несъизмерима културна стойност. Точно там, в Сикстинската капела е неповторимо изрисуваният таван от брилянтния Микеланджело. Работата му отнема четири години, от 1508 до 1512. Задачата е възложена от Папа Юлий II, като оригиналният план е да бъдат нарисувани дванадесетте апостола на триъгълните пандантиви на тавана. Това струва прекалено лесно за изпълнение на Микеланджело, за това той съставя много по-сложен проект, включващ стотици библейски сцени, в последствие одобрен от папството. Сътворението на Адам е една от най-популярните фрески в историята на изкуството, като на нея се вижда как Господ докосва с пръст първият човек – Адам. Цялостно, работата на Микеланджело по Сикстинската капела променя модерното изкуство.
Огюст Роден – Целувката, 1882
Скулптурата е считана за емблематична в художественото представяне на любовта. Тя представя една сцена от “Божествена комедия” на Данте, на която Франческа да Рамини и Раоло Малатеста се целуват. Скулптурата е трябвало да фигурира в много по-мащабният проект на Роден “Портите на Ада”, отново базиран на творбата на Данте, но той умира и не успява да я завърши. “Целувката” има няколко копия на различни места, тъй като методът на Роден бил да наема скулптури, които да моделират по-малки версии на оригинала с по-лесни материали. Когато това станело, чак тогава Роден нанасял финалните детайли.
Салвадор Дали – Продължителността на паметта, 1931
Вероятно това е картина, която всеки е виждал, но спрямо заглавието на материала, ако някой не е – трябва. Салвадор Дали безспорно е най-прочутото име в сюрреализма и тази картина може да покаже защо. Разтопените часовници на нея загатват въпросът за относителността на времето, неговото значение, намесата на пространството. Определено, обаче, е и картина, към която всеки може да погледне със своя си поглед и да присвои показаното, доизграждайки го със своето съзнание и със своя контекст. Или както пише британският Академик по история на изкуството Даун Адес (Dawn Ades) – “Меките часовници са несъзнателен символ на относителността на пространството и времето, сюрреалистична медитация за срутването на нашите представи за определен космически ред”.
Джеф Кунс – Балоненото куче, 1994
Артистът споделя, че при създаването на скулптурата целта била, да отрази радостта от празнуването на рожден ден или парти. Кучето е високо 3.6 метра и съществува в различни цветове. Розов, жълт, син, червен, оранжев цвят, като последния е продаден на търг на аукциона Кристис за 58.4 млн. долара. Серията на радостта под какъвто наслов са произведенията, включва още: балонен лебед, балонен заек и балонена маймуна. Виждали сме направата на всичките по време на детски партита, но в случая на Кунс, става въпрос за големи монументи от неръждаема стомана.
Йоханес Вермеер – Момичето с перлената обица, 1665
Най-популярната творба на холандския художник. През 2006 година, холандския народ я избира за най-красивата картина в страната. Много хора я наричат “Холандската Мона Лиза”. Обстоятелствата около направата й не са напълно ясни, но можете да изгледате едноименния филм “Момичето с перлената обица” от 2003 година, в който е намесено въображението на авторите, тъй като е разказана цялата история на картината.
Едвард Мунк – Викът, 1893
Едвард Мунк е художник, който често разглежда човешката тъга, отчаяност, отчуждение. Сред имена на негови картини са: “Смърт в болничната стая”, “Безпокойство”, “Привечер. Меланхолия I”, “Раздяла”, “Болното дете” и др. Стават ни ясни спохождащите го настроения и ето – “Викът”. Картината показва човешка фигура, която е с широко разтворена уста и ръце, хванали главата. Душевен дискомфорт и тревожност, засилена от ярко червено-жълтите цветове на небето. Художникът е описал момента на вдъхновение в дневника си: “Вървях по пътя с двама приятели – слънцето залязваше – внезапно небето стана кърваво-червено – спрях, почувствал изнемога и се опрях на парапета – кръв и огнени езици стояха над синьо-черния залив и града – моите приятели отминаха напред, а аз стоях там, треперещ от тревога – и усещах един безкраен вик, пронизващ природата”.
Винсент ван Гог – Звездна нощ, 1889
На 23 декември 1888 година ван Гог получава психическа криза, която, както знаем, коства ухото му. Художникът е изплашен и по свое желание се регистрира в клиника за психично болни. Това, което виждаме на картината е гледката от прозореца на болничната му стая на втория етаж. Интересно е, че той рисува “Звездна нощ” през деня. Вдъхновен от голямата луна, по време на едно разсъмване, преди появата на слънцето, художникът запечатва видяното в съзнанието си, а след това, на канавата запечатва наблюдението, плюс спомена и романтичната представа и визия. “Звездно небе” не е първи опит. Прави около 20 различни варианта на гледката, като във всички липсват решетъчните прегради на прозореца. Болничния персонал не му позволявал да рисува в стаята си, освен скици с мастило, за това му предоставили студийно помещение на първия етаж, където вече можел да се разпростира както желае.
Леонардо да Винчи – Мона Лиза, 1503 – 1506
И тази е от картините, които едва ли имат нужда от представяне. Намираща се в Лувъра, Париж, Мона Лиза се усмихва загадъчно на шест милиона души на година. На живо. Дебатите между специалистите не спират с векове. Коя е Мона Лиза? Жена ли е всъщност? Или Леонардо рисува себе си в женски вид? Или пък – може би е любовникът му? И защо се усмихва по този начин? В биографията на Леонардо, написана от Джорджо Вазари, дамата на картината е Лиза, съпруга на богатия търговец Франческо дел Джоконто. От там идва и всъщност оригиналното като замисъл име – Джокондата.
Софияпресс
Последвайте ни и в Телеграм
