„Географските ширини на копнежа“ – изящният дебютен роман на индийската писателка Шубанги Суаруп, ни превежда през времена и светове, обитавани от разнолики и взаимосвързани герои: учен, изучаващ дърветата, и красивата му съпруга, която говори с тях; геолог, опитващ се да предотврати бъдещи войни, докато работи на ледник; двама осемдесетгодишни влюбени; суеверен диктатор и майка, опитваща се да освободи от затвора своя син революционер; чудовище, което търси човешка компания, и костенурка, която се превръща в лодка и после в жена; духът на един изпарил се океан и духовете на всичко живо и неживо на планетата.
С изключително въображение и огромно стилистично майсторство Шубанги Суаруп преплита естественото със свръхестественото, земното с отвъдното, хвърляйки очарован поглед върху способността на човека да обича и неразбиваемата му връзка с природата.
Неуморният шум на водата е мълчанието на тропическия остров. Вълните, както собственото ти дишане, са винаги с теб. Вече две седмици пукотевицата и тътенът на облаците заглушават грохота им. Дъждовете барабанят по покрива, буксуват в улуците и се плискат по земята. Кипят, плющят, звънтят и се леят. Повтарят: „Слънцето е мъртво“.
В звуците е заложено мълчанието на природните стихии. Спокойствието на мъглата и безмълвието на леда.
Новобрачните Гириджа Прасад и Чанда Деви са се примирили със съдбата си – двама непознати в една спалня, подгизнала от страст и залята от зараждащи се мечти. А в последно време Гириджа Прасад необуздано мечтае. Понеже дъждовете водят до фантазии – което е ненаучна истина.
Една нощ пороят внезапно спира и това го събужда. Ушите му са привикнали към тропическата какофония, както съпругата привиква към хъркащия си партньор. Събуждайки се от еротичен сън, той се чуди какво се е случило. Излязъл ли е някой от стаята?
Поглежда надолу от широкото си легло за двама към постелята на пода, където Чанда Деви спи, обърната към отворения прозорец вместо към него. Налят от възбуда, той съзерцава извивките на силуета ѝ в тъмното. Когато двамата се обвързваха за няколко живота, обикаляйки заедно седем пъти около свещения огън по време на сватбената церемония, тя вървеше след него смирено, твърдо убедена, че съдбата ги е събрала в ново въплъщение. Само че в това въплъщение той трябваше отново да намери място в сърцето ѝ. „Дотогава – съобщи му тя още първата нощ – ще си постилам на пода.“
Тя е напълно будна, разстроена е от обвинителни- те вопли, долитащи от отвъдното. Появил се е духът на коза. Този дух е преминал през безбройни царства, за да се озове заблуден върху техния покрив. И сега е слязъл, потропвайки с неспокойните си копита, за да застане под отворения прозорец, изпълвайки стаята и нейната съвест с вина.
– Чуваш ли? – пита тя.
Усеща погледа му по гърба си.
– Какво да чувам?
– Козата, която блее отвън.
Отчаяната му ерекция се изгубва. Сега вниманието му
се насочва към Чанда Деви и към казаното от нея.
– В къщата ни не броди никаква коза! – отвръща ѝ
той с раздразнение.
Тя се надига и сяда. Блеенето се засилва сякаш за
да я накара да предаде на мечтателния си съпруг посланието: „Ти отне живота ми, но не можеш да отнемеш отвъдния ми живот, грешнико месояден!“.
– Точно под прозореца е – казва му. – Страхуваш ли се от нея?
– Не.
– Заплашва ли те с нещо?
– Не.
– Тогава сигурно може да опиташ да не ѝ обръщаш внимание и отново да заспиш.
Мислеше да ѝ каже „трябва“ вместо „може“, но няма смелост да бъде строг. Забелязал е, че жена му не реагира добре нито на увещания, нито на принуда. Всъщност не реагира добре на повечето неща. Ако не беше така привлекателна, той просто щеше да не ѝ обърне внимание и отново да заспи.
– Как можеш да спиш? – пита го тя. – Та ти насече невинното създание, смля месото му, изпържи го с лук и чесън и после го изяде. И остави измъчената му душа да витае из къщата ни!
Ако душите на всички различни животни, които бе изконсумирал, започнеха да го спохождат, домът му щеше да се превърне в нещо смесено между зоологическа градина и обор и нямаше да има място да помръдне, камо ли да спи. Но благодушният Гириджа Прасад не може да ѝ каже това. След два месеца семеен живот той се е примирил с плодовитото въображение на жена си – умишлен акт на надежда, приписващ поведението ѝ именно на нейното въображение, а не на някаква душевна болест. В името на неродените им деца и на десетилетията години, които ще трябва да преживеят заедно, той обявява:
– Ако това ще ти помогне да спиш, ще спра да ям месо.
Така, за голямо учудване на жена си и на самия себе си, месоядният Гириджа Прасад става вегетарианец. За да спечели няколко часа почивка, той се сбогува завинаги с бърканите яйца, с агнешкото бирияни и с бифтеците.
Още с първия светлик на зората тя става от леглото. Влиза в кухнята, за да приготви специална закуска. В движенията ѝ има нов живот, в мълчанието ѝ се таи усмивка. Сега, когато с касапницата е приключено, е време за вдигане на бялото знаме под формата на алу парата. Два часа по-късно тя му сервира картофените палачинки и го пита:
– Как са?
Колкото и да се бори със себе си, Гириджа Прасад се чувства объркан и то все по неудобни причини. Слънцето най-после е изгряло. Жена му, която за първи път му приготвя закуска, е дръзнала да сложи салфетка на скута му, докосвайки го мимоходом по рамото и разливайки топлия си дъх по кожата му. Той жадува за утешението на мазнината, примесена с месо, но не го намира в чинията си.
– Как са? – пита го тя отново. – Кои? – пита той объркано. – Паратите.
– Прекрасни са.
Тя се усмихва и му налива втора чаша чай.
Чанда Деви – ясновидката. Тя съчувства на призраците и цени лаконичната компания на дърветата. Усеща неизразената му жажда. Но знае, че за него е по-добре да се откаже от месото. Царството на месото е както ефимерно, така и несигурно, особено в сравнение с царството на растенията. Чанда Деви е видяла всичко – видяла е дори потоците от кръв, които един ден ще изтекат от собственото ѝ тяло. Това знание я прави упорита. Прави я взискателна съпруга.
Когато Гириджа Прасад замина за Оксфорд, това бе първото му самостоятелно напускане на семейния дом в Аллахабад. След четиридневно пътуване с конски каруци, фериботи и влакове, когато най-после се качи на кораба, който щеше да го отведе до Англия, той вече се бе отървал от бурканите с туршии, от паратите с гхи, които можеха да надживеят човек, от изображенията на разни богове и от семейните снимки, включително от един портрет на майка си, рисуван собственоръчно от него.
Въпреки че бе изпитал облекчение от изоставянето на боговете и най-вече на Рама – преданият син, който безпричинно напуснал жена си, – както и на крайречния мъдрец, който не беше бог, а просто престарял, гладуващ мъж, да изхвърли портрета на майка си, без да се срине, му се струваше невъзможно. Ала щеше да е невъзможно и да се взира в лика ѝ, когато ги деляха океани. За да преодолее раздялата, той трябваше да започне нов живот. Напълно различен живот, само от представата за който получаваше хемороиди. Из- губен сред един необозрим океан, той постепенно се затвори в черупка от мълчание. Мъртвородените му сълзи намериха израз в упорит запек. Като усърден изследовател и познавач на растителния свят той си носеше специално за тази цел килограми от псилиум хуск. Носеше си и свещен босилек – тулси, както и нийм, джинджифил, мляна куркума, кора от канела и млян черен пипер, за да противодейства на други физически заболявания. Когато пристигна в Довър, митническите власти го сметнаха за контрабандист на подправки.
За по-малко от ден след пристигането си в колежа „Блайми“ в Оксфорд Гириджа Прасад Варма стана Вама, кръстен така от преподавателите си, несвикнали с индуските имена. Още първата вечер той вкуси за първи път алкохол и наруши спазваната от поколения забра- на да се консумира каквото и да било, което е „джута“, тоест заразено от устата на друг. Когато първокурсниците си подаваха един на друг огромната халба бира, той се почувства изправен пред две възможности – или да прегърне безрезервно новата култура, или завинаги да остане раздвоен като на кръстопът. На бюрото му нямаше портрети или божества, които да го съдят. На следната сутрин за първи път опита яйца. Докато побутваше с вилицата си кълбото от солен жълтък и го наблюдаваше как се поклаща, започна да разбира колко сложен и непредсказуем може да бъде животът.
Гириджа Прасад Варма, първият индийски стипендиант от Британската общност на нациите, се завърна у дома си пет години по-късно с докторска дисертация, която завършваше със следните две думи на родния му език: „Джай хинд“. „Победа за индийската нация“ – така преведе той написаното на научния си ръководи- тел. През 1948 година – първата година на независимостта, по настояване на младия министър-председател на Индия той бе натоварен със задачата да създаде Националната служба по горите.
На повечето вечерни сбирки на пиещите чай в Аллахабад се разказваха какви ли не истории за връзки и познанства на присъстващите с прочутия ерген. Лелките се чудеха обаче защо ли бе избрал да започне работа тъкмо на Андаманите – място, за което се знаеше, че е обитавано само от заточени борци за свобода и от голи племена. Говореше се, че на островите нямало нито една крава и хората трябвало да пият чай без мляко.
Слушайки всичко това, Чанда Деви, една от участничките в чаените сбирки, златна медалистка по математика и по санскрит, разбра, че вече може да си отдъхне. Медалите ѝ пречеха, приклещвайки я като целомъдрен колан. Само един по-високо образован мъж би дръзнал да сключи брак с интелигентна жена. Ако можеше да избира, тя щеше да се задоми с дърво. И мъжете, и жените ѝ бяха еднакво противни, месоядците ѝ бяха дори още по-противни, а най-противни ѝ бяха ядящите говеждо. Ала през 1948 година дори и мизантропките трябваше да се женят, макар и само за да умножат рода си.
Задачата за събирането им бе възложена на гладуващия, прегърбен крайречен мъдрец, който седеше по бреговете на Сангам – там, където се сливат реките Ганг, Ямуна и мистичната Сарасвати. Пясъчните брегове бяха вечно претъпкани с ридаещи, напяващи и гласовито молещи се поклонници, които объркваха местните жаби, карайки ги да мислят, че сезонът за чифтосване продължава целогодишно.
Покрила главата си с гунгат, майката на Гириджа Прасад посети крайречния аскет и го дари с банани и гирлянда от слънчеви невени. Докосна краката му и изля тревогите си. Синът ѝ бил изключително интелигентен, изключително образован, с изключително светло бъдеще. Бил също изключително красив. Бил наследил чертите на майка си, а от баща си бил взел само брадичката. Един любопитен поклонник я по- пита:
– Тогава какъв е проблемът със сина ти, бехенджи? – Не мога да му намеря достойна жена.
– Та какъв е проблемът? – попита я и аскетът. Майката на Гириджа Прасад тъкмо щеше да повтори казаното. Но щом видя, че мъдрецът се усмихва, замлъкна. Светите мъже имаха обичай да говорят със загадки и недоизказани изречения. Той изяде половин банан без да продума, хвана гирляндата и я хвърли във въздуха. Тя се завъртя няколко пъти и падна на раменете на смаяната Чанда Деви, която се бе унесла в пеене на химни. Така се уреди женитбата между мъжа, който изучаваше дърветата, и жената, която разговаряше с тях.
– Но, Баба! – сега бе дошъл ред на бащата на Чанда Деви да се жалва. – Дъщеря ми не говори английски и е заклета вегетарианка. А мъжът, който ти ѝ избра, е защитил докторат по английските имена на растенията и… и… говори се, че е вкусвал говеждо!
обръщение към по-възрастен, по-учен човек, баща, дядо, чичо.
Аскетът си обели втория банан и продума:
– Дете, ти виждаш само в настоящето!
После подаде обелката на бащата, изправяйки го
лице в лице с метафизическите истини.
Всъщност събраха ги островите. Чанда Деви мечтаеше да се отърве от потискащия я семеен дом и да заживее сред дърветата. С Гириджа Прасад нещата бяха малко по-сложни.
Наистина островите бяха дали името си на обкръжаващото ги Андаманско море, но с това приключваше съгласието им с околния свят. Тук кокошките се държаха като гълъби и спяха по манговите дървета. Летящи пеперуди се унасяха внезапно в сън и се изронваха надолу като есенни листа. В плитчините край мангровите гори медитираха аскетични крокодили. На Андаманите някои от животинските и растителните видове нямаха имена. От незапомнени времена никой не бе успявал да колонизира островите, понеже непроходимите гъсти гори криеха нещо повече от богатата си естествена история. Криеха племена, изостанали от най-ранната брегова миграция край Индийския океан. Хора, които предпочитаха четенето на мисли пред езиковите уловки и които се обличаха единствено в примитивен гняв. Които бяха въоръжени само с лъкове и стрели, за да отблъскват сифилиса на цивилизацията. Техният свят бе гигантски остров, крепен от огромни пълзящи растения, а не от земното притегляне.
Тъкмо на тази навързана огърлица от острови Гириджа Прасад се надяваше да живее живота, за който бе мечтал – живот в самота. Бидейки неустрашим ерген и простодушен университетски продукт, той гледаше на всяка жена като на сестра, зълва, етърва или леля. Не успяваше да осъзнае, че съблазънта на девствените гори не идваше само от притегателната сила на непроученото. Съществуваше и съблазънта на осъществяването. Тук неговият свят бе връхлетян от сеизмична вълна. През тялото му преминаха трусове от вълнение по време на една екскурзия, когато съзря едно дърво, което всъщност представляваше две преплетени дървета. Една свещена смокиня пипал се бе омотала около шейсетфутовото стъбло на Андамански падук. Той за първи път виждаше две напълно независими дървета, растящи в коитална позиция, закривайки небето със своята прегръдка. В преплетените им клони бяха поникнали паразитни орхидеи. Нишката на мислите му бе прекъсната от едно туморно образувание високо горе по стъблото, което го гледаше с почти човешкото си лице, карайки го да мисли, че дърветата също го наблюдават. По земята като хищнически нокти се простираха оголени корени, напомнящи светлокожи питони. Той усещаше как малко по малко напредват към него и се спират досами пръстите на краката му. Изправен пред тези дървета, Гириджа Прасад се чувстваше като мравка, блуждаеща наоколо и изкушена от невъзможното.
Затова, когато по-късно майка му започна да му търси съпруга, той не се възпротиви. Науката му бе показала, че всеки акт на сътворение изисква и мъжко, и женско участие. А островите го бяха пленили с красотата на този акт.
Месец след започването на мусоните четирите стени и покривът, които трябва да пазят семейството на сухо, се превръщат в обикновен символичен жест, в топлеща мисъл, изоставена тук от просмуканите от дъждовете британци. Една невидима стена се е сринала, изпълвайки ги с уникални находки и занимания от други времена.
Когато Гириджа Прасад бе дошъл тук за първи път, той още вярваше в полуистини от рода на „никой човек не е самотен остров“. Трябваше му цяла година, за да осъзнае, че и никой остров не е самотен остров, а е част от по-обширна геологическа структура, свързваща всички земи и океани на света. На половин миля от дома си бе намерил живо растение, срещано преди само като вкаменелост в Мадагаскар и Централна Африка.
В деня, който по-късно щеше да отбележи края на потопа и на галантните му срещи с бифтеците, Гириджа Прасад прекара работното си време изучавайки прародителката на всички континенти – Пангея. Суперконтинентът, целостта, която се раздробила на всички съществуващи късове земя, – а оттук и евентуалното обяснение за растението недалеч от дома му посредством отцепването на Индийския субконтинент от Африка и забиването му в Азия. Той дълго стоя пред разгърнатата карта на света, после изрече високо:
– Непостижим пъзел!
През тази нощ дневните му усилия бяха възнаградени в сънищата му. Коремът на Латинска Америка идеално се вместваше във вдлъбнатината на Западна Африка. Частите на пъзела пасваха така идеално една в друга, че Пангея оживя. Това, което през деня изглеждаше като отцепващи се, свободно плаващи късове, сега приемаше формата на живо същество. Той възторжено наблюдаваше как тя разгръща ръце от Аляска до Далечния изток в Русия, как възправя глава и се вдига на пръсти, отделяйки двата полюса един от друг. Пангея, разцъфнала с грациозността на балерина. Гириджа Прасад се възбуди. Но пороят неочаквано спря и това го събуди. Размишлявайки над половинчатия си сън, той се питаше защо въобще континентите се бяха раздалечили. В пукнатините нахлула вода, струите се превърнали в потоци, потоците – в реки. И после нямало връщане назад.
Много скоро реките разтворили пукнатини, които можели да се запълнят само от океани. Такава е природата на водата – да си присвоява празните пространства, нащърбени от пропасти, от върхове и от други неправилни симетрии. Само един глупак би сметнал, че бреговете на континентите, пясъчните ивици и напечените късове земя могат да бъдат краища на непрекъснатата повърхност на водата. Най-много да са паузи и почивки. Или безсмислено дърдорене. Островите са безсмислено дърдорене сред съзерцателния океан.
Той надзърна крадешком от голямото си двойно легло и се загледа в силуета на жена си. За какво ли си мислеха континентите? Може би Пангея мечтаеше да се раздроби на безброй острови. Може би безбройните острови сега си мечтаеха да са съединени в едно. Може би, подобно на смешно натруфените моряци, изпращани по далечни морета от луди кралици, континентите също откриваха, че краят на един свят бе началото на друг свят.
А дали въобще има значение? – продължаваше да размишлява той. – Дори и да знаехме отговорите, пак щяхме да бъдем самотни.
Както острова, на който живееше, той бе навлязъл твърде навътре в океана, за да си сменя посоката. Само Бог можеше да му помогне да понесе самотата, породена от разделените им легла. За момент на атеиста му се прииска да повярва в Бога.
Гириджа Прасад бе възпитан като благочестив ин- дус и атеизмът му не бе израз на бунтарство. Той просто разгръщаше своите вярвания, както Пангея разгръщаше ръцете си. Ленивите пътувания с кораб между Англия и Индия, между Калкута и Порт Блеър го бяха променили. „Когато застанеш на палубата и потънеш в размисъл над синьо-зеления простор, ти си възможно най-близко до взирането в безкрайността – бе писал веднъж на брат си. – А когато си сам пред безкрайността, те занимава не онова, в което вярваш, а онова, което си отхвърлил.“
Това бе възможно най-голямата близост, до която достигнаха през въпросната нощ. Онова, в което вярваха, ги делеше като континенти, а крехкият провлак, който ги свързваше, бе Бог.
А и в този момент Дяволът бе приел образа на коза.
– Чуваш ли? – попита го тя. – Чуваш ли блеенето? И ерекцията на Гириджа Прасад – деветдесет и деветата за двата първи месеца след женитбата им – се изгуби.
Арт акция
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram