Една карикатура обикаля социалните мрежи, открила нов контекст, в който удобно се вписва. Карикатурата е рисувана от Илия Бешков, а на нея е изобразен екзарх Стефан, софийски митрополит от 1922-а до 1948 година, седнал в прословутия бял „Пакард“, с който обикалял София.
Аналогията е видима – свещеникът, изваден от контекста на епохата и историята си, напомня много днешните владици, потънали в лукса на ролекси и скъпи коли. Разликата обаче е в историята, която стои зад публичните образи.
И до днес историците и изследователите не са единодушни за детайлите около фигурата на един от най-забележителните българи от началото на ХХ век – екзарх Стефан. Получил образование в Киев, Женева и Фрибург, той е обвиняван в шпионаж ту за руснаците, ту за англичаните. Но зад тези неподкрепени с доказателства обвинения прозира онази типична човешка завист пред по-големия, пред недосегаемия от обичайните страсти.
Защото екзарх Стефан е направил за България и света нещо, което трудно може да бъде измерено с нормални човешки мерки. Като глава на Българската православна църква, той се застъпва пред цар Борис III срещу депортацията на българските евреи. За ролята му в спасението им институтът „Яд Вашем“ в Израел го обявява за „праведник на света“.
Екзарх Стефан I Български (1978 – 1957)
През втората половина на 1940 г. в българския парламент се обсъжда антисемитския Закон за защита на нацията, който трябва да ограничи законните права на евреите. Стефан като член на Светия синод изразява своето възражение.
На 22 февруари 1943 г. е подписано споразумението „Белев – Данекер“ за изпращането на 20 хиляди евреи към лагерите на смъртта. В началото на март, когато Стефан е информиран за предстоящото депортиране на първите 8 хиляди евреи от старите територии, включително повече от 800 евреи от София, той притиска цар Борис да отмени заповедта. Стефан предупреждава, че ще отвори вратите на църквите и манастирите за подслон на евреите и ще ги покръсти в православната вяра.
На 2 април 1943 г. той призовава Светия синод на пленарна сесия, на която се взема решение да се протестира пред министър Габровски, като се посочва, че Църквата не одобрява Закона за защита на нацията, който се е превърнал в инструмент за „ограничаване и гонение на еврейското малцинство в нашата страна. Нашите хора не могат да понасят несправедливост, жестокост и насилие срещу никого”.
Изправени пред заплахата за депортация на софийските евреи, Даниел Цион Хананел, заедно с двама други лидери на еврейската общност – Адолф Чаймон и Менахем Мошонов търсят Стефан сутринта на 24 май 1943 г., за да молят за неговата намеса. Разтревожен от това, което чува от еврейските водачи, той отива веднага в двореца.
На 24 май 1943 г. в прочутата проповед в църквата „Света Неделя“ Стефан издига мощен глас:
„Всеки, който посегне на български евреин, анатема ще провъзглася от този амвон!“.
Още на същия ден неуморимият и несломим екзарх, известен с чепатия си и независим характер, праща телеграма до цар Борис III. Обръщението му не е „царедворско“. Вместо да започне с „Ваше Величество“, както е по протокол, екзарх Стефан не се церемони:
„Борисе… Не преследвай, ако не искаш да бъдеш преследван. С каквато мярка въздаваш, с такава ще ти се въздаде. Помни, Борисе, Бог следи делата ти от небето“.
Речта му на този ден е повече от актуална и днес:
„Малцинствени въпроси под българската държавна стряха не съществуват, защото българинът е толерантен и основният му закон е свободолюбив, за да осуетява капризите на малцинствата и господството на болшинството. В светлия велик ден на Просветителите ни аз моля тия, които направляват държавния ни кораб, да премахнат всяка политика на отчуждаване, разделение и гонение. Нека бъдем достойни на Завета, който, като ни роди духовно, издигна България в равнището на Евангелската истина, за да бъде и пребъде културно-просветна и демократично оградена и дисциплинирана държава“.
Екзарх Стефан и цар Борис III на Богоявление, една година преди събитията около спасяването на българските евреи.
След няколко дни Стефан приютява в дома си в митрополията равина Фаринел от синагогата, като междувременно разпространява циркулярно писмо до всички свещеници да не се допуска преследване на български евреи:
„Решението на правителството е в противоречие на законите и принципите на нашата Църква и ни кара да предадем Бог“.
В резултат на това на 28 май 1943-а полицията обискира Софийската митрополия и задържа 386 заявления за смяната на религията от възрастни и 104 деца.
Същевременно екзархът е изградил светски образ, който го представя като един съвременен Фалстаф. Стефан има вкус към живота, обича хубавата храна, приемите и пиршествата, разхожда се из София с бял „Пакард“ – иронично предизвикателство към онези, които се опитват да го смъкнат от висотата на идеализма и интелектуалното му превъзходство.
Именно този образ на екзарха окарикатурява Илия Бешков. И ето какво разказва в спомените си художникът за реакцията на Стефан след публикуването на карикатурата във в. „Зелено знаме“:
„И на времето аз си бях християнин. Като добър християнин ухапах г.г. Стефан. А знаеш ли как Стефан ми върна? Наскоро след като се отпечата моята карикатура за него – „Срещнаха се и не се познаха”, имаше голям прием на писатели, художници и журналисти. Ама подбрани. Цъфна и екзархът. Аз го наблюдавах скрито и видях как ме посочиха: ей това е Илия Бешков. Той тръгна към мене, издут като гемиджийско платно. И ми сграби ръката усмихнат: – „Талант! Голям и чист талант сте вие, господин Бешков. Помнете, че съм го предрекъл: вие ще бъдете голямата гордост на нацията…“. (и художникът получил екзархийски подарък с благослов – светата Библия). Видя ли сега?… С една карикатура аз не само осмивам една личност: аз я утвърждавам – най-малко, защото признавам нейното съществуване и ù отдавам значение. Екзархът с интуиция и дълбока интелигентност бе схванал тъкмо това. Който ме лишава от правото да го направя тема на една карикатура, той се самолишава от възможностите да бъде третиран като личност.” (из „Словото на Бешков”)
Малко по-късно Бешков рисува ново изображение на Стефан, в което го представя като мускетар.
Екзарх Стефан е бил един от най-прозорливите визионери на своето време. През 30-те и 40-те години той е бил отявлен враг на българския съюз с Германия. В своите статии в пресата подлага Хитлер и нацистите на унищожителна критика, а така също и на цензурата върху статиите му.
„Не е вярно, че съм антинемски настроен. Аз съм почитател на много германци като Стефан Цвайг, Томас Ман, Якоб Васерман“, пише той.
Когато идва 9 септември 1944-а, екзархът отново започва спасителна работа. Този път се опитва да предотврати арестуването и избиването на свещеници и монаси, набедени от новата власт за „фашисти“, като ги настанява на недосегаеми за властта позиции в Църквата. Прави това от висотата на поста си – последният български екзарх управлява Българската православна църква от 21 януари 1945-а до 6 септември 1948 година. Но тъй като отказва да разреши участие на Църквата в политическия живот на страната, е принуден да подаде оставка и е интерниран в село Баня, където умира през 1957 г.
Екзархът след интернирането си в с. Баня
Неговият поглед към бъдещето обаче пробива плътната стена на времето. Тези негови думи звучат така, сякаш са писани днес:
„Новата летопис на Европа трябва да бъде написана с един наистина висок дух. Тя трябва да бъде написана от нови хора. Не от хора с озлобени и тъмни души, а от такива, които са се издигнали над низките чувства за реванш и са стигнали до нравствено величие да покажат на човечеството виденията на един нов свят, в който легитимните права на личността и на националните цялости ще бъдат нерушима политическа догма. Един свят, в който да се даде възможност за пълен разцвет и възход на творческите сили на народите, тъй че всеки от тях да зазвучи с дадения му от Бога глас в общия хор на народите”.
Площад Славейков
Последвайте ни и в Телеграм
