О.р. полк. инж. Кънчо МИХОВ, родственик на опълченеца
(Статията е писана специално за Plovdiv-press.bg)
Всяка година на трети март по традиция отдаваме почит на героите, загинали през Руско-турската освободителна война. За един от тях ще стане дума в следващите редове. Той се бие на Шипка, но е тежко ранен, откаран в полеви медицински пункт за първа помощ, а после следите му се губят.
След третия боен ден при проверка на личния състав никой не знае къде е опълченецът Лальо Григоров и го записват при загиналите. По тази причина на мраморна плоча в Шипченския храм-паметник сред имената на загиналите от Първа опълченска дружина 13-и по ред е записан Лазар Григорьев (руско тълкувание на имената).
Опълченецът Лальо Григоров Трингов е роден в село Шипка (сега град) на 24.02.1850г. Непокорни са били предците на Лальо. Поборническите традиции в неговия род дават отражение върху него от малък. Корав борчески дух е забил дълбоки корени в потеклото на Тринговия род и в жилите на младия мъж вече бушува наследената ненавист към поробителя.
Дядо му Рад Трингов често прескачал отвъд Балкана до Севлиево по търговия с животни и не се стряскал много от мълвата, че по горските пътеки вилнеел турски разбойник, който пресрещал пътниците извън населените места и под смъртна заплаха ги обирал. Подготвен бил той за такава среща и когато оня се изпречил на пътя му, вместо да изпълни командата „Стой!“, отхвърлил ямурлука, под който криел оръжието си и застрелял негодника. Завлякъл го в храстите, без да вземе нито грош от кървавите пари, с които били натъпкани кемерите на турчина.
Непримирим бил и синът на дядо Рад, и баща на Лальо Григоров. Това се е случило през 1868 г. В селската кръчма на чаша люта ракия хортувал със свои съселяни, когато през отворената врата съзрял преминаващо конно заптие. Не ще да е била чиста съвестта на заптието, защото Григор Трингов, без да каже нищо, излязъл от кръчмата, пресрещнал конника на скрито място в планината и го изпратил на оня свят. Като видели, че конят се връща без ездача си, селяните разбрали какво се е случило. Научават и турците, но Григор се изплъзва от преследвачите си и забягва в Румъния. Заселва се в гр. Браила, където се захваща с овчарлък, мандраджийство и кожухарство. Оженва се повторно за румънка, която му ражда синове, един от които по-късно достига до чин генерал от румънската армия.
Все по това време българската емиграция се готви за организирана борба срещу робията. Възмъжалият вече Лальо Григоров често отивал до Браила, за да помага на баща си. В едно от пътуванията се запознава с подготвящите се за преминаване на българска територия четници на Христо Ботев. Те го представят на войводата и младият мъж, впечатлен от бунтовническия ентусиазъм на новите си познайници, споделя с баща си, че иска да се запише в четата, но не получава разрешение. Тайно от него прави опит да се присъедини към бунтовното ято, но вече е късно. Натоварен с „пътници“ австрийският кораб „Радецки“ вече „плува по златните вълни“ на Дунава към Козлодуйския бряг. Все пак остава удовлетворението, че като майстор кожухар, той изработва част от калпаците на тези четници. Завърнал се в Шипка, но сърце мъжко не трае. Залавя се да майстори юнашки калпаци за приятелите си, досущ като тези на четниците. В един празничен ден вместо със задължителните фесове момците се хващат на хорото с Лальовите калпаци на главите. Това раздразва турците и те се оплакват на местните български чорбаджии, които на свой ред погват „злосторника“ и той отново е принуден да бяга в Румъния. Но не само калпаци е правел Лальо Григоров, когато се завръщал от изгнание. В Шипка посещавал основаното през 1861г. читалище „Светлина“. По този повод в казанлъшкия вестник „Искра“ от 1937 г. учителят краевед Боян Чомаков от Шипка споделя, че в една от срещите си с опълченеца той му разказва: Дойдох си от Румъния и като ходихме на църква, след службата отивахме в старата читалня да четем вестници, които кираджиите тайно донасяха от Романия през Русчук. Няма съмнение какво силно въздействие са оказвали бунтарските публикации за укрепване на революционния дух, завладял главите на будните шипченски младежи. И когато за последен път, бягайки от преследвачите си, стъпва на румънска земя, научава, че войната вече е обявена. Взема решение, което повече няма да промени, и след поредния остър спор с баща си, заявява, че този път няма да го послуша и заминава за гр. Плоещ, където се формира българското опълчение. На 14.(26.05.1877г.) го зачисляват в Първа опълченска дружина и за кратко време усвоява войсковите порядки и бойни умения. Така дълбоко мотивиран да се бие за свободата на Родината в началото на войната се озовава на българска земя.
На това място ще направя едно необходимо отклонение, което дава представа за придвижването на авангарда на руските войски, в чийто състав воюва опълченецът Лальо Григоров. В Предния отряд, командван от генерал Йосиф Гурко, са включени и българските опълченски дружини, на които по понятни причини руското командване първоначално не гласува особено доверие. Набързо обучени, неучаствали в сражения, техните бойни способности будят съмнение и командването ги поставя в края на походния ред. Личният състав е използван за превеждане на войските през непознатите за русите местности, като преводачи за по-лесен контакт с населението и за други второстепенни работи. Но в боевете при Стара Загора, където опълчението на практика получава бойно кръщение, българите се бият като лъвове наравно и не по-лошо от руските войници, за което генерал Гурко ще каже: Вие се показахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее… И затова когато след дни генерал Столетов организира отбраната на Шипченския проход, опълченските дружини, заедно с руските войници от 36 -и Орловски пехотен полк са изпратени на най-отговорните участъци.
….българи, орловци кат лъвове тичат по страшний редут… Ив.Вазов
Но много скоро недалеч от южните покрайнини на Стара Загора 12-хилядния Преден отряд ще се срещне с опитната 30-хилядна армия на Сюлейман паша, превозена по море от Западните Балкани с английски кораби до пристанището Дедеагач на Мраморно море. При завързалите се епични срещни боеве генерал Гурко прави извода, че е по-добре да съхрани силите на отряда, сражаващи се с по-многоброен противник, и заповядва оттегляне. На оттеглящите се войски ще се наложи често да влизат в бойно съприкосновение с преследващия ги противник. При едно кратко стълкновение ротата, към която се числи Лальо Григоров, е застрашена от обкръжение. Един побеснял черкезин – разказва дядо Лальо – сновеше на кон ту назад, ту напред и даваше някакви разпоредби на подчинения му аскер. Прикрих се зад едно дърво и с един куршум го свалих от коня. Това той приема за свое бойно кръщение, а след това в неговата сметка влизат още 17 повалени противникови войници.
На 6. (18.08), достигайки с. Шипка, Първа опълченска дружина за кратко се установява на лагер под селото, след което потегля към билото на Балкана. Командирът на дружината подполковник Константин Кесяков изпраща куриери, които от врата на врата предупреждават жителите на селото да напуснат домовете си и да бягат отвъд Балкана към габровските села. С негово разрешение Лальо Григоров отива да види къде са близките му, но намира само своята баба, която категорично отказва да напусне къщата. Сама ще се защитавам, но няма да пусна турчин да влезе в дома ми. Убеден в непреклонността на смелата жена, той се прощава с нея и настига дружината в местността Голямата могила.
По-късно ще научи, че нахлулата освирепена сган ще залови баба му, ще се гаври с нея и ще я убие.
При организиране на отбраната опълченските дружини, които представляват почти половината от защитниците на прохода, са разположени на предните позиции. Под палещите лъчи на слънцето с безпримерен масов героизъм българи и руси отразяват 12 –те атаки на връхлитащите от три страни турски табори. Водата в манерките отдавна е привършила. Жаждата е непоносима. Кореспондентът на руската преса Немирович-Данченко пише: Трудно може да каже кой беше по-големият враг на защитниците на върха – турските куршуми или жаждата.
Северно от скалния масив Орлово гнездо в едно усойно място извира ледено студена вода (днес чешмата „Кокалана“). Турците вземат на прицел извора и има сведение, че опитвайки се да налеят вода и занесат на другарите си, които са на позициите, загиват 276 смелчаци. На 10. (21.08) Лальо Григоров с още двама опълченци, пролазвайки между храстите, достигат до извора, но от височината Търсевец турско оръдие изстрелва снаряд, който се взривява между тях. Двама загиват, а Лальо Григоров е тежко ранен, извлечен от полесражението и с волска кола превозен до руски медицински пункт. Дават му първа помощ, след което близките му успели да напуснат Шипка и временно отседнали в с. Етъра, Габровско, го вземат за домашно лечение.
Ето така години наред неговата драма остава в неизвестност и както казваше моята баба Тота Мандова: Нашето момче си надживя паметника – думи, с които в нейна памет озаглавих този драматичен летопис.
С прекършени криле, но с несломим дух Лальо Григоров доживява свободата.
По-късно, вече оздравял, отива в родната Шипка, но намирайки селото опожарено и разрушено, решава да се засели в съседното село Секеречево (сега Хаджи Димитрово). Създава семейство и собствен дом, в който се раждат шестте му деца. Три от тях почиват рано, а за останалите прави всичко възможно да изучи и да им даде път в живота.
В Шипка и Хаджи Димитрово признателните потомци почитат паметта на поборника. В НЧ „Светлина“ в родния му град се пазят документи, свързани с неговия живот, а в Хаджи Димитрово учителят краевед Дончо Ангелов прави възпоменателен доклад, в който отбелязва: „Ще запомним дядо Лальо като голям българин с побелели коси и мустаци, облечен със салтамарка, потури и калпак на главата – умен, мъдър, духовит и сладкодумен мъж, който винаги с желание и приповдигнато настроение разказваше за участието си в Освободителната война:.
Един от героите на Шипка, опълченецът от Първа опълченска дружина Лальо Григоров Трингов, почива на 28.03.1940г., оставяйки на поколенията неписано патриотично послание: „С цената на всичко да пазим скъпо извоюваната свобода и храним безпределна любов към Родината.“
За да я има и пребъде България!
P.S. за написването на този летопис съм ползвал писмени документи любезно предоставени от г-жа Гина Хаджиева от гр. Шипка, спомените на синовете на опълченеца Иван и Къньо, както и изследването на г-жа Иванка Абаджиева от гр. Казанлък, направено през 80-те години на миналия век.
Пловдив пресс
Последвайте ни и в Телеграм
