Кинцуги е японско изкуство за залепване на пукнатините или счупванията по глинени съдове – по нов, изключително красив начин, със златни нишки.
Така сами по себе си пукнатините се превръщат в изкуство.
Кинцуги е нещо повече от изкуството да оправяте чинии. Това е философска концепция, която намира отправка в различни сфери на живота. Тя се основава на вярването, че красотата се крие в несъвършенствата, в това, което е крехко, мимолетно, износено и повредено от времето. Счупената чаша и бавният процес на нейното поправяне може да се приеме като метафора за човешкото съществуване, което не е свободно от страдания, неуспехи и увреждания. Минаването на времето и болезнените преживявания оставят отпечатък върху човек, но те създават неговата история, правят го по-красив и интересен. Кинцуги учи, че не трябва да се срамуваш от раните си и да ги криеш от света. Трябва да им се помогне да се излекуват и когато лечебният процес приключи, носете ги с гордост като свидетелство за вашата сила.
Всички ние имаме пукнатини в извивките на душата си още от най-първите си мигове на земята.
Понякога сме плакали за прегръдка и не сме я получавали. Понякога сме искали неистово да цопнем в локвата и не сме можели.
Понякога са много по-дълбоки пукнатините. Получавали сме шамар, когато сме искали единствено да се отстоим. Шамар за неслушане.
А как се става личност, ако само слушаш? Но това е друга тема.
Пукнатините са живи създания. Водят своето цветно битие вътре в нас.
В началото болят зверски като откъснат от другарите си мак сред полето. Болят в червено.
Тогава, вместо, да ги отричаме е нужно да ги погалим – както майката гали бебето в утробата си.
Нежно и успокояващо. Сякаш казва, тук съм мило, това беше просто шум от преминаващия трамвай.
Не можем да отречем пукнатините. Те напомнят ежедневно за себе си.
Някоя дума от близък човек, критиката, недооценяването са способни да дезархивират цял един свят. И пак да заболи. Но, даже, не осъзнаваме откъде идва втрисащото усещане.
Разбира се, с времето се научаваме да лепим.
Понякога с обикновено лепило като си казваме, че това е минало. Било е. Няма го вече.
Но, няма по красиво от кинцуги.
Това е изкуството да зелепиш пукнатините със златните нишки на истинската прошка.
Да простиш е да разбереш безсилието на тези, които са те ранили. Те толкова са можели, според наличните им тогава мисловни карти. Просто са наложили своите пукнатини и така са издълбали твоите.
Прошката ни прави различни. Вече носим пукнатините си с истинско достойнство. Като възрастна аристократка в центъра на София, чиито очи изразяват напълно душата й.
Смирение, благодарност за дългото плуване в океана на живота.
Защото, океана, следва своята милионна логика.
Има приливи. Има отливи. И никой не може да ги спре.
Представям си сега глинени съдове на дъното на океана в потънал кораб. Може би са пренасяли зехтин? А може би вино?
Важното е, че дори и пукнатините им са дяволски красиви. Даже може би по тях има миди, които носят перли?
Кинцуги и извивките. Или по-скоро извивките на душата и кинцуги.
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram