Навършиха се 139 години от приемането на първия Закон за печата в България. След Освобождението на България от турско робство през 1878 г. свободата на печата е гарантирана от Търновската конституция, която е приета на следващата 1879 г.
В член 79 от Основния закон е записано: „Печатът е свободен. Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печетарите. Когато писателят е познат и живее в Княжеството, издателят, печатарът и раздавачът няма да се преследват“.
Тази свобода остава гарантирана с малки изключения (1881-1883 и 1934-1944) до 1947 г., когато комунистическата власт налага тотален контрол върху печатните издания и национализира печатниците и издателствата.
С приемането на Конституцията на Народна република България в края на същата година всички нормативни актове, свързани с вестникарската дейност, са отменени, пише БГНЕС.
Първите години след Освобождението са арена на политически страсти – либерали срещу консерватори, русофили срещу русофоби. В тази обстановка младата българска държава много трудно се управлява според либералната Търновска конституция. Много скоро е извършен първият преврат.
В 1881 г. е установен така нареченият „Режим на пълномощията“. Две години по-късно е взето решение за Закон за печата, чиято цел е да предпазва властта от критика. Той често се използва и за разправата с неудобните опозиционни вестници.
С този закон се въвежда поста на „отговорния редактор“, който заедно с издателя е отговорен за написаното. Този пост е много горещ, много често хората, които застават на него, се оказват подведени под отговорност и дори лежат в затворите.
Животът на първия Закон е кратък.
Той е отменен през 1885 г. и заменен с нов, който също остава в сила 3 години. Това са години на важни промени – Съединението, Сръбско-българската война и превратът и контрапревратът.
След избирането на Фердинанд за княз и поемането на премиерския пост от Стефан Стамболов един от първите нормативни актове на новата власт е да приемат Закон за печата. Този път той ще бъде в сила до 1901 г.
В периода до войните за национално обединение /1912-1918 г./, които завършват с две национални катастрофи, Законът за печата е променян най-малко три пъти – всяка власт го променя в своя угода.
Особено интересен е този от 1904 г., останал в историята като Закона за Особата, защото трябва да предпазва от нападки княз Фердинанд и неговото семейство. След неговото приемане много издания са конфискувани, а срещу главните им редактори са заведени дела.
В годините на войните в България съществува военна цензура, както и в повечето европейски държави. Създадени са и специални институции, които да следят за информацията. Първата от тях е Дирекцията за печата през 1913 г.
Цензурата не е отменена след края на Първата световна война /1914-1918/, а остава в сила и по времето на управлението на Александър Стамболийски до 1922 г. Неговият режим успява да настрои големи части от българското общество, за това допринася и терора над журналистите, някои от които са арестувани и интернирани.
След свалянето на Стамболийски от власт през 1923 г., та чак до следващия преврат през 1934 г., в България не е приет закон за печата. Деветнайсетомайците въвеждат тежки ограничения и строг режим на предварителна цензура.
След тяхното отстраняване от власт ситуацията остава сложна, нещата не се подобряват през годините на Втората световна война /1939-1945 г./, когато е въведен и лимит на хартията, чиято цена скача с 50%.
Последният закон преди установяването на комунистическата власт е от 1943 г., който предвижда строг разрешителен регламент за издаването на вестник или списание.
Въпреки че периодът на Третото българско царство /1879-1946/ е доста сложен и противоречив, което се отразява и на свободата на словото, това е период, в който работят едни от най-големите пера на българската журналистика, които защитават достойно честта на журналистическата професия.
Сред тях може да споменем имената на Захари Стоянов, Петко Каравелов, Пейо Яворов, Йосиф Хербст, Гео Милев, Данаил Крапчев, Димитър Талев и други.
Мнозина от тях заради демократичните си възгледи ще имат трагична съдба – ще лежат по затвори или дори ще бъдат убити.
Особено място в българската журналистика преди 1944 г. заема Данаил Крапчев. Той е роден в град Прилеп през 1880 г., завършва Солунската гимназия. През 1907 г. заедно с Пейо Яворов редактира вестник „Илинден“ в София.
През следващите години работи и редактира различни вестници – „Илинден“, „Отечество“, „Родина“ и др. През 1919 година създава информационния всекидневник „Зора“, един от най-авторитетните и популярни вестници преди Деветосептемврийския преврат в 1944 година, на който е директор до края на живота си.
На 9 септември 1944 година е арестуван от комунистическите сили. Убит при неизяснени обстоятелства на 10 септември 1944 година в завзетото от тях полицейско управление на Горна Джумая.
Осъден посмъртно от Народния съд. През февруари 1994 година Върховният съд на Република България отменя присъдата.
Последвайте ни и в Телеграм
