На 18 февруари тази година се навършват 127 години от рождението на този обичан български художник, който живее твърде кратко, за да разгърне до край таланта и въображението си. Но остават безсмъртните му творби – парчета вечност.
Някога скромната къща на художника Иван Милев се намирала в северната част на Казанлък. Оттам след време започвал „Розариума“. Наблизо до дома му се ширели ниви и градини. От единственото прозорче на къщата се виждали Балканът – Баят баши, Крънската курия и Орешакът.
Рано сутрин баща му отварял широката порта и изкарвал на паша стадото си. Майката на художника, Мария Лалева, хващала домакинската работа или тъчала на стана черги. В свободни минути тя рисувала разни шарки и фигури. Тези творчески пориви на духа вероятно се предават и на бъдещия художник. „Човек, който няма майка, нищо няма“, казвал Иван Милев. Не случайно образът на майката и жената често присъстват в картините му, те са истински мадони, наситени със скръбно величие.
Бедността е белязала семейството, но талантът с двойно по-голяма сила е сложил ореол върху сина им. Той ще се превърне в един от най-самобитните български художници, който притежава собствен стил в изкуството. Народният бит ще стане част от творческата му съкровеност, изобщо той ще се превърне в певец на всичко онова, което е близко до живота на българина.
Първите си самостоятелни изложби прави, когато е едва на 16 години. Тогава създава цяла серия акварелни пейзажи и ги показва в Габрово и Хасково. През това време прави и опити в литературата – пише стихотворения и поеми
.Участва в Първата световна война. На Северния фронт се среща със смъртта, която преживява тежко. Жестокостта ù ще се превърне в един от мотивите на неговите картини – плачещи майки, молитви, погребения и задушници. По-късно в творчеството си е трагично раздвоен между живота и смъртта,от където идват мрачните интонации и някои образи, завладяли младата му душа.
След войната учителства в родопските села. Тук го вдъхновява обикновените селски хора, красотата на песните, поверията и обредите, легендите – всичко това оживява след време в картините му.
През 1920 г. е вече в столицата. Академията завършва през 1925 г. при проф. Стефан Баджов в специалност декорация. Още като студент е разпознат като майстор, за който няма тайни в изкуството. Тогава предсавя третата си изложба в Тръпковата галерия.
По това време рисува виденията си – цветовете на Родопите, герои от приказки, песни и обреди. Попада в средите на Илия Бешков, с когото живеят в обща квартира. Сред приятелите му са поетите Николай Хрелков и Никола Фурнаджиев. Запознава се и с Гео Милев. Сътрудничи в „Червен смях“ и „Пламък“.
Първите му изяви като сценограф са в театър „Студия“ през 1923 г. В най-щастливите си години работи в Народния театър с автора на поемата „Септември“. „Един български експресионист, аз го открих“, казва Гео Милев за художника представител на българския сецесион.
Иван Милев заедно с Иван Пенков създават нова стилистика в българската сценография. Техните решения на „Принцеса Турандот“ (К. Гоци) и „Тоз, който получава плесница“ са принос към европейската сценография. Създава също декори за „Влюбената“ от Пол Жирарди.
Последната театрална творба на художника, преди смъртта да почука на вратата му, е оформлението на „Сън в лятна нощ“ в Народния театър.
Иван Милев е живописец и график. Творбите му с приказно-декоративен характер са в различни техники изпълнени с туш, перо, креда и други материали.: „Св. Илия, „Баба Марта“, „Селска мадона“, „Танц“, „Гъдулар“, „Овчари“, „Зимна приказка“ и др. Той е вградил в платната си българския бит и дух
Той е сред най-изявените представители на движението „Родно изкуство“. Известни негови живописни творби са „Обручение“, „Змейово либе“, „Крали Марко“, „Нашите майки все в черно ходят“, „Задушница“, „Разпятие“, „Пиета“. Рисува и стенописи, неповторими пейзажи и няколко портрета.
Един от тях е на писателката Анна Каменова – Стайнова, който той прави през 1924 г. Двамата се познават от съпруга на писателката проф. Петко Стайнов, който е от Казанлък. Иван Милев е впечатлен от тази интелигентна и изящна жена. Той често гостува на семейството.
В Националния литературен музей откривам спомен на авторката на романа „Хартиеният грях“ за художника. Той е със заглавие „Баща му беше овчар“ и е без година.
„Не ми е трудно да си спомня за художника Иван Милев. Може да се каже, че той е постоянно пред очите ми, тъй като в нашия дом от стените ме гледат седем от неговите картини и ми говорят за този буен, неспокоен, самонадеян и изключително надарен младеж. Та той остана за всички ни „младеж“, тъй като много рано се прекърши неговият живот.
Да бъдеш самонадеян, не винаги е похвално. Но когато си надарен с рядък талант, самонадеяността може да бъде полезна. Кой знае дали, ако Иван Милев беше свит и неуверен, той нямаше да остане непознат и ненасърчен, забравен в някой отдалечен край.
Той устрои първата си изложба в София в ресторантчето на езерото в Борисовата градина, сега Парка на свободата, още преди да е учил да рисува, преди да постъпи в Художествената академия. Този самобитен и своенравен художник дори отричаше академията и професорите, които преподават в нея. Той никога не залегна да се научи да рисува „академично“. Но постепенно, колкото повече навлизаше в проблемите на художественото майсторство, той чувстваше необходимостта да се учи, да рисува системно, организирано.
Една от картините му, която и сега е пред мен, представлява овчар, метнал гегата през рамо, върви сред стадото, върви през клонете, през листата, през баирите, надиплени един зад друг. Овцете се мотаят в краката му, а той върви, върви. Още две са картините със сюжет овчар, а също и една огромна фреска с блестящи бои.
Биографите на Иван Милев почват с думите: „баща му беше овчар“. Действително Иван Милев беше овчарски син. Народната поговорка казва: „Върба дърво ли е, овчар либе ли е?“ Но овчарят за Иван Милев не е свит, безпомощен пастир. Неговите овчари са горди планинци. И да държат гега в ръка, те я държат като жезъл, не като тояга. И когато са наметнати с ямурлук, простата домашнотъкана наметка ти спомня царска багреница. Овчарят на Иван Милев е млад, волен, човек с необятна фантазия, с обич за природата. За него звънът на хлопатарите е песен, дърветата фантастична приказка, а багрите на обикалящата го природа – най-наситената палитра. Планините, ливадите, дърветата – всичко се преобразява в картините на Иван Милев, превръща се в приказен свят, под натиска на неговото бликащо въображение. И когато рисува с туш, и когато рисува с акварел, пейзажът оживява, раздвижва се и приема странни форми и багри.
От песента на хлопатарите и от богатата му палитра се раждат сюжетите и багрите на Иванмилевите картини. Потърсете синьото, ултрамарин, не кое да е синьо, а онова, иванмилевското синьо, ще го намерите в малките цветчета на полската тинтява. Тази тинтява е отразена едва ли не във всяка Милева картина. А червеното, и то не е кое да е червено, а цветът на омайничето. Това е боята, с която майка му е боядисвала изпредената вълна от техните овце. В тази боя Иван Милев е потопил първата си четка, направена от вълмо вълна, омотана и вързана на издялана с чекия клечка. С тази четка Милев е шарил стените на скромната къщица в „Къренска махала“ в Казанлък, с тази четка е нарисувал първите си фрески.
Не случайно овчарите на Иван Милев са напети красавци. Тях той познава от детските си години. Когато сутрин стадото се разшава из двора и той се измъква сънен изпод ямурлука на баща си, вижда, че Мильо Коконата, висок и напет, е издоил овцете и налива млякото в гюмовете. Баща му се гордеел, че е овчар, и с достойнство е поемал гюмовете, за да разнесе мляко на казанлъшките чорбаджии. И дядо му е носел същото прозвище – Лалю Коконата – поради изискаността в стойката и вървежа му и поради това, че не се смятал по-долен от нито един от своите многобройни клиенти и чорбаджии, на които е продавал млякото.
Иван Милев толкова се вживяваше в своите образи, че често рисуваше себе си. Ето го като овчар на голямата фреска – строен, висок, млад, препасал широк червен пояс, надянал червената антерия; надигнал стомна, за да се напие с вода. От пояса се подава нож, но наред с ножа е и кавалът. И тук преобладават синьото и червеното, и тук блести ослепителното златното слънце.
Не само тук Иван Милев рисува себе си. Вижте го като змей, който отнася девойката в небесните селения. Змеят е с Милевия профил, с неговите къдрави коси, които тук са позлатени и още повече, по-наситено накъдрени. С необикновено въображение и проникновение той е нарисувал това пътуване в звездния мир. Девойката, сгушена до него, навела глава, го следи предано при полета във вселената. Тя е като омагьосана от волността, от силата, от смелостта на този змей с човешки образ, разперил огромни криле, стъпил в небесния кораб.
Иван Милев обичаше да изброява легенди и народни песни, защото тук полетът на неговото въображение нямаше граници и му даваше възможност да излее цялата си палитра в една картина. Той рисуваше много бързо, мисълта му бягаше напред, фантазията още по-бързо, ръката му не можеше да догони всичко онова, което той виждаше с мисления си поглед. Той просто се задъхваше, както когато говореше бързо, той се запъваше.
Иван Милев не измисляше. Той изобразяваше действителността, но такава, каквато я виждаше през своето въображение. Очите му гледаха обикновен предмет, а ръката му, водена от нестихващата му фантазия, обогатяваше видимата реалност, насищаше я със съдържание и с емоционалност. Каквото паднеше под погледа му, то се преобразяваше. Когато рисуваше моя портрет, той не поиска от модела да облече пищна дреха, в каквато той ги обличаше. Неговото въображение предшествуваше вижданото и обикновената дреха за миг се преобрази в тежка багреница
оцветена и осветена от творческата му фантазия. Този портрет, голям формат, беше нарисуван само за четири сеанса. И не на статив бе сложен картонът, на който рисуваше, а бе опрян на облегалото на обикновен стол.
Освен овчари, обичана тема на Милев бе изобразяване на селската жена: на нивата, пред молитва, на Задушница, превела кръста над ръкойка или нарамила житен сноп, седнала или изправена селска мадона. На една от четирите фрески в нашия дом в Казанлък – по-големи от естествена величина – мадоната е обикновена селска жена, права, здрава, пълнокръвна, сериозна, замислена.
С бяла или черна забрадка, все ще я познаеш между хиляди други жени, тази българска, Иванмилева жена, с нейните удивително характерни движения, с нейните бои и забрадки, със свое лице и фигура – неизличимия и силно запомнящ се образ на
на селската жена. Дори не се нуждаеш да видиш лицето ù – често то е скрито зад забрадката или изобщо не е нарисувано. И все пак отгатваш мислите и чувствата на тази жена, толкова живо и неповторимо очертана.
Народната песен, народните обичаи, хората на селото бяха за него неизчерпаем извор на вдъхновение. Милев така майсторски синтезираше картини от живота на полето, че неведнъж при вида на една или или няколко жени, застанали на нивата или на полето, съм си казвала: „същинска Милева картина“, а не обратното: „колко добре е предал Милев селската жена“. При този случай Оскаруайлдовият парадокс, че природата подражава на художника, а не художникът на природата звучи като истина
Навярно малцина знаят за друг Милев портрет – черно – бяло – портрет на „Свети цар Борис първи“. Преди четиридесет години, през май, по случай деня на свети Борис една редакция на ежедневник бе поръчала на Милев да нарисува портрет на „свети цар Борис“, за да бъде поместен в съответния брой на вестника в деня на празника. За голям ужас на редактора Иван Милев му занесе една рисунка в размер 30 на 40 см черно и бяло, на която бе изобразил един сух печенег, със свити удължени очи на монголец, с див поглед, с тънки, провиснали мустаци и брада като висулка, с грамадни обици. Той държи в ръката вместо жезъл някакъв кръст, около главата му обаче има нимба – нали византийците бяха го обявили за светия! Иван Милев така виждаше току-що покръстилия се български цар, който още не може да разбере дали е езичник или християнин нито значението на кръста. Победителите византийци са му наложили да носи този кръст. Това бе според нашия художник истинският български „Свети цар Борис“, а не познатият дотогава образ по щампите на Николай Павлович: кротък, загладен, подстриган, рус, благообразен, спретнат, закръглен.
Разбира се, редакторът на този вестник не само не помести донесената рисунка, но дори не я откупи, въпреки че беше поръчана. В тази рисунка Милев бе проявил остра правдивост, кураж на вижданията си, безкрайна
фантазия и проникновение. Смятам, че това е една от най-оригиналните негови рисунки, които притежаваме.
Има още една неизвестна Милева рисунка – портрет на Михаил Маджаров, рисуван за заглавна корица. С няколко линии само – и една синя, иванмилевска синя черта – Милев е предал много вярно коравия, волеви характер на този наш държавник.
Проучването на тези две съвсем неизвестни рисунки, както
както и на малко познатите фрески ще помогне да се разбере още по-пълно творчеството на един от най-ориг
иналните наши художници, овчарският син – синът на Мильо Коконата“.
Иван Милев умира 24 дни преди да навърши 30 години – на 25 януари 1927 г. Инфлуенцата прекъсва житейския и творческия му път. В студения зимен ден, за да се простят с него отиват Илия Бешков, Пенчо Георгиев, проф. Никола Маринов. Прощалните думи изрича писателят Тодор Генов, приятел на художника.
Мирела Костадинова
Източник: Епицентър
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram