Или просто: „Какче, ако знаеш само колко ми се живее“.
42 години вече понеделнишкият 8-ми март, белязал живота на няколко десетки семейства от Казанлък, Кърджали и селата Кънчево и Копринка, е черен ден.
Ден, който дели живота им на преди, тогава и … нищо. Някои са намерили все пак сили и за Сега. Но за нито един от всички тези хора, март повече никога не е символ на нещо хубаво. Нито 6-ти нито 7-ми, нито 8-ми, …нито който и да е друг ден на март.
Ден, който завинаги отравя дните на останалите живи.
Близки, оцелели, приятели.
Част от тях и до днес заръчват за 8-ми март некролози, вместо цветя. Други изкупуват цветята, за да ги отнесат до гробището. Трети не смеят да отворят гардероба, за да не се търкулне свитата на кълбо огромна болка, пазеща спомена по техните хора там.
За оцелелите на 8-ми март преди 42 години денят е „един ден от живота, в който давам курбан и искам да забравя“.
Някои са го сторили. Наистина.
Други още се борят с кошмарите. И не искат да разказват, да си спомнят.
Ако го сторят, разказът е кратък:
„Бях там, помня, видях. Бях на 25, млада, сега съм на 67, забравям. Не знам дори вече коя съм. Но благодаря на Аллах и на Бог, че останах жива. После мъжът ми ме чакаше на спирката в Копринка, ходихме на ресторант. Нали беше 8-ми март. Празник“.
Разказът е на една от младите тогава работнички от текстилната фабрика, която живее в казанлъшкото село Копринка и бърза да се прибере за банкет. Била на предните седалки, затова е жива. Видяла ужаса с очите си. Изглежда като човек, който още не го е осъзнал и предъвкал.
Други с дни стоят пред портите на казанлъшката болница. С надежда.
Трети свиват юмруци с неистово желание за възмездие и мъст.
Останалите отронват едно тихо „Пази боже!“ и продължават в живота си. Щастливи от това, че тях ги е подминало.
Една банална и ненормално жестока откъм размерите на трагедията си човешка история, разтърсва Казанлък на самия 8-ми март. Денят на жената, на майката.
8-ми март, в който триото на съдбата, живота и смъртта до последно хвърля зарове.
На 8-ми март 1982 година в ранния следобед 6 къщи от Копринка, една от Кънчево, една от Кърджали и 5 от Казанлък завинаги осиротяват.
Вместо музика в Казанлък свистят сирени от линейки, полицейски и военни коли.
Градът влиза в националната история с една от най-тежките и кървави жп катастрофи у нас.
Часовниците на 13-те жертви, всички мъже – 9 християни и 4-ма мюсюлмани, завинаги спират на 14,06 часа.
На жп прелез „Кремона“ в Казанлък.
Шест от жертвите са 18-годишни момчета. Четири от тях са от село Копринка.
Две вдигнати бариери и един пътнически влак по линията Карлово – Тулово преобръщат живота на много хора. За други животът спира заради бариерите.
42 години по-късно бариери няма, но вдигнатите бариери бележат живота на още много хора.
42 години е много разстояние време. Много понеделници. Време за един смислен живот.
За равносметки, възмездие, за разплата и „събиране“ да продължиш.
И изключително кратко време, за да изболееш, простиш и прежалиш.
Всъщност последното е безпощадно невъзможно.
Убедих се в това през очите и разказите на оцелелите. На близките на загиналите, на свидетелите, на продължението на живота на всички участници и потърпевши в тази огромна човешка трагедия. Която помрачава празника в Казанлък, но без да я превръща в новина.
В онова време на други политически приоритети и порядки, човешките трагедии не били новини. Още по-малко, ако са масови. Те трябвало да си останат човешки трагедии, които не следва да носят смут в живота на хората.
Затова ден след фаталния за 13-сет мъже и младежи, и техните семейства 8-ми март, няма нито ред в оскъдната тогава социалистическа преса. Четири дни по-късно с телеграфно съобщение на една от последните си страници излиза местният вестник „Искра“.
Съобщението е лаконично:
„На 8 март при преминаване на ж.п. прелез в западната част на града пътнически влак удря при вдигнати бариери задната част на автобус, пътуващ по линията „Казанлък – язовир „Георги Димитров“. В резултат на злополуката има убити и ранени. ОК на БКП и ИК на ОбНС изпратиха съболезнователни писма до близките на загиналите“.
Толкова.
Нищо не предвещавало трагедията.
На снимката: Задната част на премазания автобус.
Снимка: Архив на Окръжен съд, Стара Загора
Дори напротив: бил от приятните 8-ми ден на март, от ранина носещ празника в себе си.
Сестрата на едно от 6-те 18-годишни момчета и едно от 4-те от Копринка, жертви в трагедията – Нанко Илиев, Радка Ангелова си спомня, че брат ѝ дори се успал за автобуса сутринта. Баща му го събудил, а на поканата да става, за да не изпусне рейса, ученикът абитуриент от СПТУ по машиностроене, тогава „Фридрих Енгелс“, заявил, че смята да ходи на училище с колелото.
Таткото обаче бил упорит и в крайна сметка Нанко метнал шитата от дънков плат торба за училище и взел автобуса. Имал планове следобед да свирят с момчешката група в читалището на селото, за където се стягали за концерт за 8-ми март. Близките му знаели за този ангажимент и това държало до последно късче надежда в майка му. Че все пак може синът й да е в читалището, а не във фаталния автобус.
42-те години болка и тъга само са направили в още по-живи спомените на сестрата на Нанко- 28 годишната тогава Радка, днес вече пенсионерка. Намирам я в родната й къща в Копринка, където е останала сама. Погребала всички- брат, родители, съпруг.
Не крие сълзите си.
Спомня си, че ден преди трагедията, в неделята, ей- така от нищото брат й Нанко й казал: „Какче, ако знаеш само колко ми се живее“.
Сестрата го погледнала озадачено и дори смъмрила що за приказки приказва за своите 18 години.
Бил красавец. Приличал на Радо от нашумелият тъкмо филм с Иван Иванов „Всичко е любов“.
Момичетата били луди по него. Висок, със скулесто лице, сини дълбоки очи и барабанист. Карал мотор. Обичал да рисува- имал дълги красиви ръце и шиенето дори му се удавало.
На снимката: Нанко
Снимка: Личен архив
„В къщи винаги беше пълно с момичета. Те горе, веселят се, той долу все им шие нещо“, спомня си Радка Ангелова.
Баща им имал големи планове за Нанко. Момчето записало дори шофьорски курс, бащата стегнал гараж.
В училище на 8-ми март по традиция изпитвали момчета. Нанко се сдобил с двойка. Не се трогнал, напротив. Реакцията му била: все едно- на никого няма да трябва, спомнят си негови съученици.
След училище тръгнал да се прибира.
С ученическия рейс, в 13,30 часа. Тройката.
Качвал се от автогарата. Преди автобуса имало закачки, смях, Нанко дори забравил да си купи билет. Дошъл автобусът, Нанко метнал дънковата торба на една от седалките и хукнал за билет.
Шофьорът не го дочакал. Чантата на младежа потеглила преди него. Момчето останало. За другия курс, в 14 часа. Работническият. Решил да го хване от центъра. До Лъвовата чешма.
Свидетели си спомнят, че младежът седнал на втората седалка, зад шофьора. Така до спирката на „Абаята“, когато в автобуса се качили много хора, все отиващи да празнуват. Имало и ученици от „Хидравликата“.
Сред новите пътници била съседката на Нанко – Донка.
Младежът бил кавалер. Станал, за да седне съседката, а той продължил към задната част на автобуса „Чавдар“. Натам го бутнала и навалицата.
Минута и половина по-късно …се случила трагедията.
От съдебните протоколи от онова време става ясно, че 52 годишната тогава пазачка на прелеза Жечка Станева, забравила да пусне бариерите. Приела телефонограмата от гарата в Дунавци, какъвто бил протоколът тогава, върнала в нужното време -до 3 минути отговор, но се засуетила около дошла в този момент нейна колежка с име Златка и не пуска бариерите. Според участващи в процеса тогава, който се води поради големия обществен интерес в клуба на Кооперативния пазар, превърнат по-късно в дискотека, жената дори била извън бараката си, което пък спасило живота й, тъй като е можела да бъде отнесена от идващия влак. Ръководител движението в Дунавци пуска влака, който след 6 минути се оказва на прелеза.
По него време от Профкомитета отпускали пари за подаръци за 8-ми март, но подаръкът бил над лимита и Жечка трябвало да заплати на Златка 30 стотинки. В тази суетня пред Съда Жечка казва, че не пуска бариерата и дори не е чула сигнала на връхлитащия влак. В момента на трагедията Жечка била извън кантона.
От съдебните протоколи по делото става ясно, че шофьорът на автобуса Александър Абрашев пък се полъгал по вдигнатите бариери и по самосвал, който преминал през линията преди автобуса без проблеми. Рейсът навлязъл в прелеза бавно – с 25-30 км/ч. В последния момент шофьорът видял влака и се опитал с „мръсна газ“ да избегне удара. Изправил се с цял ръст върху педала на газта, но мотрисата помела задната част на автобуса. Ударът бил основно в гумата, всички жертви били там, спомня си днес 75 годишният Никола Куков от Енина – тогава втори помощник началник-на жп гара Казанлък.
След като чаканият влак не се появил на гарата в Казанлък по разписание, а от гарата в Дунавци твърдели, че го пуснали навреме и всичко било наред. Куков и началникът му – покойният вече Момчил Иванов се озовали на прелеза „Кремона“.
Гледката и днес е пред очите му. А Жечка, която Куков познавал, но не му е била колежка, понеже била към друго подразделение на ж.п-то, вече била отведена от милиционерите. Бариерите стърчали зловещо. Машинистът на мотрисата споделил, че още от завоя до казармата започнал да натиска спирачките и да надува сигнализацията и свирката, тъй то видял, че бариерите са вдигнати и през релсите минавали автомобили. Успява да спре пътническия влак 50 метра след фаталния удар.
Барабанистът, красавецът от арсеналското училище Нанко, момчето, което заради приликата си с Радо на Иван Иванов от „Всичко е любов, е една от жертвите на катастрофата на прелез „Кремона“. Премазан, умира от раните си на път за болницата в Казанлък.
Съседката Донка остава жива. Отива си от живота преди няколко години. Както и другата съседка – Радка.
На снимката: Къщата на загиналия Нанко в казанлъшкото село Копринка днес
Снимка: Личен архив
Майката на Нанко отказва да повярва на тръгналия в ранния следобед в Копринка слух, че влак смазал „Тройката“ и имало много жертви. Все пак приятелите му били донесли ученическата дънкова торба и се надявала Нанко да е в читалището. Щяло да има концерт вечерта и той да свири на него. Хваща автобуса и отива при дъщеря си, която тогава работи в казанлъшката Художествена гимназия. Двете отиват в болницата, където живот им .. се счупва.
Година по-късно, през март, в часа на трагедията, сестрата на Нанко ражда дъщеря. Кръщават я Надежда. Момичето е талантливо, става художничка. Орисана да сбъдне мечтата на неживелият ѝ вуйчо. Днес се подписва с артистичното име Нана.
Сестрата Радка не спира да плаче и да заръчва годишни некролози. Всяка година.
Няма сили да извади ученическата торба на брат си, в която майка им приживе събира до смъртта си всички важни неща, свързани с Нанко.
Народната власт тогава плаща кръвнина. За отнетия без време живот. Близките внасят парите на влог. И в най- трудните им моменти майката на Нанко не дава да се пипат, тъй като били „черни пари“. Деноминацията и отнетите нули превръща кръвнината в …1 лев.
Останалите 18-годишни младежи от Копринка, загинали заради неспуснатите бариери на жп прелеза на „Кремона“ са: Борис Николов, Бахтияр Османов, Димитър Янакиев.
Последният животът го дърпа на няколко пъти него ден от смъртта. Приятел на Димитър на три пъти през деня го увещава да се помотат из града заедно, след училище. Младежът обаче искал да се прибира. Празник било, затова се качил на автобуса в 14 часа.
За село, при родителите си бързал и 18-годишният ученик Юксел Чобанов. В родната му Копринка си спомнят, че тегоба имало над фамилията на Юксел. Момчето било третият син в семейството. Първото му братче полудява и се хвърля под влака. Второто момче се родило болнаво и по-късно починало. Юксел загива в автобуса.
Там, прав, в задната част намира смъртта си и най- възрастният от 13-те мъже- жертви на неспуснатите бариери. 76 годишният Христо Стамов от Казанлък. Той носел фиданки за двора в Копринка и не му било удобно да е седнал. Отстъпил си мястото на познат, а той останал прав.
Така намира и смъртта си. Познатият оцелява.
Оцелява, макар и след две операции на главата в казанлъшка болница, направени от покойния вече неврохирург д-р Христо Колев и 37 годишната тогава Радка Христова Дочева.
Не оцелява обаче в катастрофата нейният 40 годишен съпруг – Дочо Дочев.
Той е един от 6-ти жертви от село Копринка.
Радка и Дочо били семейство, имали две момчета – Деян на 13 тогава, и Пламен-на 17. Работили в завод 5 на „Арсенал“ – Дочо като стругар, тя като шлайфист.
На празничния 8-ми март имали планове- да навестят сестрата на Радка- Златка в Шейново. Даже купили подарък от универсалния магазин
На светофара до хотел „Роза“ обаче Дочо смаял Радка с въпрос: поискал да му прости. Жената, улисана в нейни мисли, не чула. Той обаче бил настоятелен и искал да получи отговор. Въпреки, че пропускали втори поред зелен светофар, разказва приживе в свои спомени от преди 20 години покойната също вече Радка Христова Дочева.
На снимката: Радка Дочева на работното си място в „Арсенал“
Снимка: Личен архив
Жената си отива от живота на 20 януари 2021 година, само 6 месеца след бързата смърт от коварна болест на нейния по-голям син – Пламен.
На снимката вляво: Некрологът на Пламен, синът на Радка и Дочо Дочеви
На снимката вдясно: Некрологът на Радка Дочева на пътната врата на дома ѝ в казанлъшкото село Копринка
Днес двете къщи на фамилията са тъжни и пусти. Пазят и стискат живота в тях малкото куче Джаки, останало като пазач в осиротялата и празна къща на Пламен и единственият останал тук и жив от фамилията по-малък брат – Диян. Някогашното 13-годишно момче, което остава полусирак днес е 55 годишен едър мъж, но в количка. Преди години счупил крак, зараснал накриво, и така .. се стекъл живота му. Съседи на Деян си спомнят, че трагедията много променила и двете момчета. Радка напуснала казанлъшката фабриката, започнала работа в търговият в Копринка. Известно време работила и в магазина на сестра си, в сладкарница.
Деян бил добър вратар в местния футболен отбор, задомил се родил му се син, но после жената и момчето напуснали страната. Синът си идвал понякога, от Испания.
Сега Диян живее сам. И сам е къща: пазарува си, готви, чисти, доколкото това е възможно предвид начина му на придвижване.
Няма личен асистент и смята, че нямало нужда. Няма инвалидна пенсия, нито ТЕЛК. Живее с пари, които му пращат близки от чужбина. Основно леля му, от Германия. Теши мъката си в самота и тишина. Като му писне- ходи до близко кафене или „Левчето“.
Има ярки спомени за фаталния 8-ми март. Прибрал се от училище, мислил да играе. Чакал техните. После баба му и дядо му казали, че имало катастрофа. Леля му, сестрата на майка му съобщила на двете момчета, че родителите им са пострадали при катастрофата и двамата са в болница и нямало да си дойдат нея вечер.
За смъртта на баща си научили пак от лелята – сестрата на майка им.
Диян си спомня и голямото общо погребение на всичките жертви от Копринка. Било на площада опелото. Майка им я нямало там, понеже била в болница. След като я изписват, преди да се прибере у дома, Радка отива първо на гробището- при покойния си съпруг Дочо.
Сега спомените на Диан за родителите му са снимки. Не много, както и снимка на баща му- от пропуска за „Арсенал“. Мъжът пази и статия на 22 години от вестник „24 часа“ за катастрофата и откриването на жп възел „Кремона“. „Когато и царят идвал“.
Не прави помени за загиналия си баща. Казва, че след 9-та година, нямало смисъл. „Струва“ и почита по-скорошните загуби – на брат си и майка си. Запазените, макар избелели некролози му напомнят постоянно за това. И повехналите вече кокичета.
Приживе майка му Радка харесвала кокичета.
Отказва да се снима. Не бил за снимки.
За автобуса – ковчег на 8-ми март бързал и Нанчо Видев. По него време началник на служба „Гражданско състояние“ в Общината в Казанлък. И той за банкет. Колежка го върнала от пътя, за да се почерпи за празника. Нанко решил да уважи жената и да хване следващата „Тройка“. И оцелял.
На снимката: Оцелелият Нанчо Видев
Жената от кантона, пазачката на прелеза, която не пуска фатално бариерата, е 52 годишната тогава Жечка Жекова Станева. Служителка е на службата за ремонт и поддръжка на железопътния път. Била възпълничка жена, малко особена, средна на ръст, не много дружелюбна. Така я описват тогавашните й колеги и работещи на гарата в Казанлък.
Жената е родов от село Аспарухово, Айтоско, но омъжена в Казанлък, с двама сина. Тогава и двамата на по над 30-те.
В квартала, в който живее, живеел и тогавашния шеф на МВР в Казанлък. Спомня си, че трагедията на прелеза го сварва в ресторант „Зорница“, да посреща голям началник и връчва букети на колежки. Изнесли се от раз към прелеза. Било сюреалистично.
След трагедията, Жечка е откарана първо в милицията, а после поради опасност от линч на близките на загиналите и пострадалите в катастрофата се наложило за по-сигурно да е настанят в Психиатрията в Раднево. Процесът срещу Жечка е бърз, делото е публично, заседанията се провеждат в клуба до Кооперативния пазар на Казанлък, който по-късно пък става …дискотека.
По трудното дело от тукашното следствие работи отишлия си наскоро от живота следовател Иван Терзиев и Стойо Бобчев – началник на тогавашното казанлъшко следствие, а от Стара Загара е Здравко Янакиев.
Градът настоявал за смъртно наказание на Жечка.
На снимката: Некролога на Жечка, починала на 93 години на 12 февруари 2024 г.
Снимка: Личен архив
От съдебните архиви и спомени на Здравко Янакиев, разказани преди 22 години пред журналиста от „24 часа“ Ваньо Стоилов става ясно, че делото за тази катастрофа било трудно дело. По него трябвало да разпитат 60-70 души. Имало голям интерес, много силни емоции. Присъстват роднини на жертвите, приятели, колеги, оцелели.
На 23 юли 1982 година, само 4 месеца и 2 седмици след трагедията, Окръжният съд в Стара Загора осъжда Жечка Станева на 15 години лишаване от свобода. Шофьорът на автобуса Александър Абрашев получава 3 години условно.
Жената се признава за виновна и съжалява за случилото се.
Реално осъдената прекарва зад решетките в Сливенския затвор 7 години, 6 месеца и 27 дни, пише в съдебните архиви.
Пред Ваньо Стоилов следователят по делото за подлез „Кремона“ и после старозагорски адвокат Здравко Янакиев споделя, че при едно от посещенията си по работа в Сливенския затвор попада в градината с праскови на затвора. На входа имало бариера и там пазела жена-затворничка. Жената от бариерата се провикнала : „Другарю Янакиев, не ме ли познахте, аз съм Жечка от Казанлък!“. Бившият следовател отвърнал: „На тебе май все ти върви да стоиш на бариерите, а“..
Жечка не излежава цялата си присъда. Напуска затвора месец преди да навърши 59 години.
От съдебните архиви става ясно, че „в затвора с примерно поведение и честно отношение към труда е дала доказателства за своето поправяне“. Затова и е освободена условно предсрочно на 10 октомври 1989 година. Месец преди политическите промени в България.
По документи до този момент тя е изтърпяла 13 години, 1 месец и 29 дни от присъдата си, тъй като по сложното „затворническо“ счетоводство й се приспадат време за положен труд и от помилване.
Жечка Станева се връща в Казанлък, в стария си живот. При семейството и порасналите си синове. Политическата промяна я превръща в .. „доволен човек, с много ниви“, споделя тя пред съседи и познати. Връщат й близо 100 декара в нейния роден край Айтоско. Получавала и добра рента от тях. Била привърженичка на новите десни идеи.
В първите години на промените дори твърдяла, че е репресирана и затова била и политически активна. Облепяла входа на блока, в който живеела и наоколо с плакати на СДС, спомнят си нейни съкварталци.
Избягвала да говори за трагедията на 8-ми март 1982 година. Ако все пак се отпуснела, била лаконична. Казвала: „станалото, станало, не съм искала“.
За порасналите вече деца от квартала тя била „бабата, която продава печени семки, пуканки и други джунджурии“. Малчуганите не подозирали коя е Жечка и каква е съдбата й.
Съседите шушукали, но до време.
Съдбата отрежда дълъг жребий за Жечка Станева– жената, която не пуска бариерите на жп прелез „Кремона“. Надживява с 19 години съпруга си.
Жечка Жекова Станева си отива от живота тази година, 2024-та. На 12 февруари. Точно на 93 години и 3 месеца.
Има двама сина- на 73 и 74 години.
Жив е и шофьорът на фаталния автобус „Чавдар“ с номер СзА 5123- Александър Абрашев.
По ирония на съдбата живее близо до дома на Жечка.
От домовете на двамата, до мястото на трагедията преди 42 години има около километър.
Някогашният жп кантон с фаталните бариери вече го няма.
От 22 години там е изграден транспортен възел „Кремона“.
На една от левите бетонни колони на съоръжението, още с изграждането му, завършено и открито в мандата на покойния кмет оз.г.Стефан Дервишев, се поставя паметна плоча. На нея са изписани имената на всичките 13 мъже- жертви на фаталния 8-ми март и неспуснатите бариери. При откриването на транспортния възел бе отслужена в присъствието на тогавашния министър-председател Симеон Саккобурготски двойна панихида- с православни свещеници и имами. В памет на загиналите.
Няколко години след това на 8-ми март винаги на плочата се появяваха кокичета и лалета.
Цветята спираха погледите на любопитните минувачи.
И се сещаха за бариерата. И животите, които свършиха на бариерата.
От години обаче няма кокичета и лалета на плочата.
И рядко някой свръща очи натам.
Няма и бариера. Нито вдигната, нито пусната.
Има път.
А толкова здраво и осезаемо стои.
В нас.
Последвайте ни и в Телеграм
