За пореден път сайтът „Жената днес“, наследник и продължител на може би най-популярното в миналото едноименно списание, отново представи стихове на поетесата от Казанлък Ангелина Александрова.
Ангелина Александрова е преводач от английски и руски език, превела творчеството на Нобеловия лауреат за литература Светлана Алексиевич, както и Луси Уорсли, Мая Анджелоу, Aнна Политковская, Сергей Довлатов), редактор е на трилогията „Нощта“, „Зората“, „Денят“ на Ели Визел, „Последната миграция“ на Шарлот Макконъхи, „Пинк Фройд“ на Жоро Пеев, „Убиец“ на Васил Панайотов. Ангелина е поет, издала стихосбираката си „15 ангела на върха на пръста ми”, майка на две пораснали момчета и каякар.
Тези дни редакцията на „Жената днес“ публикува 12 нейни стихотворения:
Нарцис и Голдмунд
Всички тези огризани къщи с угрижени скатове,
пред чиито врати свадливи пътеки потропват…
Аз се спускам от рида, зад който залязва лятото
и оставям немирната сянка да прецапа през локвата.
Просякини- къпини клечат покрай прашните коловози
като селски деца, дето целия свят е в очите им.
От години се чудя да си толкова малък какво е
и след мен ще остане ли друго, освен стъпки отмити.
На двата бряга
-Тук няма цветове- написа той.
Снегът не си отива,
а по пътеките,
които заедно прокарахме, се тътрят облаци.
От хълма гледам как градът изгасва в сиво
и звуците са други –
камбаните заекват,
птиците кълват наместо зърно-
буквите на името ти.
Бележка ти оставих –
ако загубила си себе си-
при мен си,
зад ъгъла,
след малко те настигам
да закопчея дрехата ти с камъчетата,
които през гората бях разпръснал
и после под снега
едва личаха.
– Не е снегът – написа тя.
Пресявам любовта си
през най-ситното сито
на липсата.
Левиатан
Аз няма да говоря повече,
защото
думите отдавна
изплитат мрежите си
и всеки възел
е затиснат с камък –
достатъчно голям за прашката ми
и безкрайно малък за градежа на мостове.
А мрежите на думите –
в тях хващам рибите,
които Йов поглъщат
и връщат стълбове от сол.
И те за мостове не стават –
поглеждаш ги
и вече си един от тях.
Ключът отлетя
Сто пъти Господ кани ме при него
и сто и петдесет загуби ключа.
Запраща сопата си по ореха на живота-
да ме уцели орех,
да напомни,
да стресне мисълта ми-
но пропуска,
че аз се движа –
крача между светлите петна
и сенките на клоните,
до глезен тъна в смърт-
не в своята,
не моята
и искам да намеря ключа,
да го върна,
но само шума орехова и черупки
пукат под краката ми.
За баберка са орехите,
а ключът отлита в клюн на врана.
***
Не е реално да измолим прошка
от миналите гънки на Вселената –
това, което вятърът е носил,
отдавна е посято по полетата.
И ние, осъзнали невъзможното,
прекъсваме поредица от сривове,
единствено, за да накажем лошите,
които сме самите ние. Ние.
Първо сбогом
Когато върнеш се,
мен няма да ме има.
Ще нагласиш седалката в колата
Според ръста на липсата ми,
коланът е безсмислен-
аз съм катастрофата-
а погледът ти, метнат през стъклото
се втурва да пресича
по пътеките,
които няма никога да бъдат
нито бели, нито черни.
***
Господи, къде са хукнали
тези стръкове разрошени?
Сякаш лятото се пуква
като кошер медоносен,
сякаш синьото в небето
всички ни е заобичало,
сякаш бавно, постепенно
от смъртта си се събличаш
и жужиш, и репетираш,
над полето се протягаш
и над мравки,
и над птици
с вечността си разполагаш.
***
да те запомнят хълмовете
и да застанат зад гърба ти
да те запомни кукувицата,
която снася в джобовете
на надеждата ти
да те запомни лютичето,
което скършваш
и да ти прости.
Павел
Той не купува книги.
Знанието ни е общо.
Като децата ни.
Замръзналото кралство
Той каза: не събличай дрехите си,
недей налива в чашата ми,
не ме мисли,
не ме запомняй с лошо;
той казва:
ще се върна като мога.
А тя не се страхува за слуха си,
очите ѝ са бистри,
и не сваля жилетката му –
вън е февруари
и блясъкът на фаровете чупи локвите,
в които е замръзнала надеждата ѝ.
Деница
Рисуваш с пръст
перата от крилата
по гърба ми,
за да забравя
от къде съм паднала
и да си спомниш
за какво съм тук.
Чумавата година
Забравихме молитвите и житото,
и птиците, които грабят клинописа му,
остава само угарта, в която
се крият имената на къртиците.
Останаха фасадите на къщите,
разяждани от сиви дървояди,
така че само налице са къщи,
а пък наопаки са нещо друго…
Забравени и пожълтели листове
оставят аромата на история
по дланите ни всеки път, когато
ръката ми изпуснеш за минута.
Отвътре на дома ми мисълта ми –
татуировка ми напомня всичко,
което сме забравили и
всичко, което ни описва.
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
