Факти от календара: 27 май

1328 г. Филип VI, първи представител на династията Валоа, става крал на Франция. Когато крал Шарл IV умира, оставяйки съпругата си бременна, Филип като един от двамата претенденти за трона (другият е кралят на Англия Едуард III) е определен за регент.

След като вдовицата ражда момиче, той е коронясан на 27 май 1328 г. за крал в Реймс, въз основа на прилагането на Салическия закон. Филип не е потомък на наварската кралица Жана, чието наследство е част от френската корона, но получава това наследство и със споразумение го отстъпва на дъщерята на Луи X, Жана II Наварска.

Филип запазва графство Шампан, а Жана получава големи владения в Нормандия.
На 13 юли 1313 г. Филип се жени за Жана Бургундска, дъщеря на бургундския граф Робер и внучка на Луи Свети. Тъй като Филип често е на военни кампании, Жана е през голяма част от времето регент на Франция. След нейната смърт през 1348 г., Филип се жени за четиридесет години по-младата от него Бланш Наварска, дъщеря на краля на Навара Филип III Наварски на 29 януари 1349 г.

Царуването на Филип VI е изпълнено с кризи. То започва с военен успех във Фландрия, където френската войска побеждава силите на Шарл дьо Ньовер, граф на Фландрия, който е свален от въстание на народа. След това Едуард III, отказвайки да плаща данък за своето херцогство Гийена, поисква френския трон и през 1337 г. слага началото на Стогодишната война. В битката при устието на река Шелда, английският флот разгромява френския (1340).

Избухналата през 1348 г. „черна смърт” (чума), води до смъртта на 1/3 от населението на Франция, вкл. и на самата кралица. Недостигът на работна ръка води до инфлация и кралят се опитва да фиксира цените на стоките. При смъртта на Филип VІ на 22 август 1350 г. Франция е една отслабена и разпокъсана държава.

1937 г. е пуснат в експлоатация мостът Голдън Гейт в Сан Франциско. Висящият мост над пролива Голдън Гейт отделя Санфранциския залив от Тихия океан. Мостът свързва град Сан Франциско от южната страна на пролива с градчето Саусалито на северния бряг. Завършен е през 1937 г. и остава мостът с най-голям отвор в света (1280 м) до построяването на „Веразено Нероуз” в Ню Йорк през 1964 г.

Преди мостът да е бил изграден единственият практически кратък маршрут е с лодка. Фериботната услуга започва да се предлага още през 1820 г., а с точно редовно разписание се работи от 1840 г. с цел транспортиране на вода към Сан Франциско.
Много хора са искали да се изгради мост за свързване Сан Франциско до Марин Каунти.

Сан Франциско е бил най-големият американски град, който все още е бил обслужван главно чрез фериботи. Тъй като не е имал постоянна връзка с местните общности около залива темпа на растеж на града е бил под средното за страната. Много експерти са заявявали, че мост не може да бъде построена над на пролива, където в средата има дълбочина над 150 м и чести силни ветрове. Експертите смятали, че силните ветрове и гъсти мъгли биха предотвратили изграждането и експлоатацията на мост.

Съоръжението среща сериозна опозиция, включително и съдебни дела от много места. Американската военна служба била притеснена, че мостът ще влияе на движението на кораби, а военният флот се страхувал от сблъсък на кораб или саботаж на моста, който би могъл да блокира достъпа до едно от основното пристанища.

През май 1924 г. командирът на полк Herbert Deakyne водил второто изслушване за моста от страна на United States Secretary of War по повод на искането да се ползва федерална земя за строеж. Той одобрява от името на службата прехвърлянето на земята за нуждите на изграждането на мостовата инфраструктура на „Bridging the Golden Gate Association“ и на окръзите Сан Франциско и Марин Каунти. Друг съюзник на проекта е автомобилната индустрия, която подкрепяла изграждането на пътища и мостове с идеята това да доведе до увеличаване на търсенето на автомобили.

Преди изграждането на моста да започне, единственият маршрут от Сан Франциско до днешния Марин Каунти е с лодка през една точка от залива. Хората искали да се построи мост, което според експертите е близко до невъзможното заради дълбочината от 150 м. в средата на протока и силните ветрове. През 1916 г. един студент публикува статия, в която представя предложение за построяването на бъдещия Голдън Гейт. На базата на проекта градският архитект изчислява, че за построяването му ще са нужни около 100 млн. щатски долара.

На 28 юни 1921 г. един млад инженер изпраща своя проект за съоръжение, състоящо се от две масивни конзоли от двете страни на пролива, свързани с един централен окачен сегмент, а разходите за построяването му възлизат на 27 млн. долара. С известни условности и промени властите одобряват вариант е висящ мост, проектиран от Джоузеф Штраус. Строежът започва на 5 януари 1933 г. – повече от десет години от публикуването на първоначалните планове за моста.

Голдън Гейт бридж е завършен на 27 май 1937 г. с шумни празненства, които продължават една седмица. Първия ден от пускането му в експлоатация по него минават над 200 000 пешеходци. Колите и товарните автомобили са пуснати на следващия ден.

1941 г. британската военна флота потапя в Северно море германския линеен кораб „Бисмарк”.Жестоките ограничения на Версайската система от договори след Първата световна война лишават Германия от морска мощ. И когато Хитлер отхвърля забраните през 1935 г. и започва да строи големи бойни кораби, вече е твърде късно да настигне английския, американския, японския или дори френския флот.

До началото на Втората световна война Германия успява да построи само два линейни кораба и десетина тежки крайцера. Хитлер и адмиралите му си дават ясна сметка, че само с тях не могат да дадат генерално сражение на английския флот. Затова решават да ги използват на групи срещу търговското корабоплаване между САЩ и английските острови.

На 21 май 1941 г. „Бисмарк” и тежкия крайцер „Принц Ойген” излизат в Северно море. На 23 май „Бисмарк” пресича Полярния кръг и веднага завива на запад, но е открит от британския крайцер „Норфолк”.

„Бисмарк” прави неуспешен опит да го потопи. „Норфолк” съобщава местоположението на немските кораби и корабите „Худ” и „Принц ъф Уелс” тръгват да ги пресрещнат. „Бисмарк” успява да потопи „Худ”. Загива целият му екипаж от 1418 души, включително адмирал Холанд. Спасяват се само един подофицер и двама матроси.

„Бисмарк” е атакуван от самолетите на авионосеца „Викториъс”. Край Брест германците готвят завеса от подводници и самолети, за да прикрият „Бисмарк”, щом влезе в периметъра им на действие. На 26 май в 2100 часа торпедо от „Суордфиш” разбива руля и изкривява винтовете на „Бисмарк”. На другия ден „Бисмарк” е обкръжен от английската флота. В 1036 часа сутринта на другия ден „Бисмарк” потъва.

1949 г. официално е създадена Японската асоциация по карате. Това е първата организация за Шотокан карате в света. Тя е официално създадена от ученици на Гичин Фунакоши с 81-годишния тогава майстор като Шеф-инструктор.

Масатоши Накаяма е човекът, който реално преподава, а Хидетака Нишияма е избран за Шеф на Инструкторският комитет. Именно те двамата разработват специалният Инструкторски курс на ЯКА, през който преминават бъдещите кадри на организацията – Териюки Оказаки, Такаюки Миками, Хироказу Каназава, Кейносуке Еноеда, Ютака Ягучи, Хироши Ширай и др.

Днес в Японската асоциация по карате членуват над 100 страни и тя е най-голямата и престижна организация в световен мащаб за Шотокан карате.

1950 г. американският певец Франк Синатра за първи път се представя в телевизионно предаване.

1974 г. Жак Ширак е избран за министър-председател на Франция. Ширак става активист, а по-късно и лидер на десните голистки партии.

Играе важна роля в президентските кампании на Шарл де Гол през 1965 г. и Жорж Помпиду. От 1972 е министър на селското стопанство при премиера Пиер Месмер. След смъртта на Помпиду подпомага президентските избори на Жискар д’Естен, за което е назначен за министър-председател (1974-1976).

От 1977 до 1995 г. е кмет на Париж. През този период е замесен в редица корупционни скандали, но поради имунитета му те остават неизяснени. Повторно е избран за министър-председател на парламентарните избори през юни 1986 г., като съвместява двете длъжности – премиер и кмет.

1985 г. в Рим започва процес за съучастие в атентата срещу Йоан Павел II на Сергей Антонов и задочно – на Тодор Айвазов и Жельо Василев.

На 25 ноември 1982 г., година и половина след атентата, Сергей Антонов е арестуван в Рим. Тодор Айвазов и Жельо Василев по това време са в София и така избягват неговата участ, обаче са привлечени като обвиняеми задочно.

След четиригодишно следствие на 27 май 1985 г. започва делото. Гледа го Първи римски наказателен съд. Освен Агджа като съучастници в атентата срещу папата са подсъдими българите Сергей Антонов, Тодор Айвазов и Жельо Василев, турските граждани Омер Багджъ, Бекир Челенк, Орал Челик и ръководителя на „Сивите вълци” Муса Сердар Челеби. Челеби е заловен във ФРГ, а Багджъ – в Швейцария. Челик и Челенк са съдени задочно. Първият изобщо не е заловен, а вторият след арестуването на Антонов напуска Турция и търси убежище в София, където е задържан.

Пред съда Агджа е уличен в много противоречия и лъжи. Съдът взема предвид всички тези съмнения. На 29 март 1986 г. е прочетена присъдата. Агджа е осъден на доживотен затвор, а тримата българи са оправдани поради липса на доказателства.

2009 г. в Рим се играе Финала на Европейската купа на шампионите по футбол. Това е 17-то издание под това наименование на най-важния европейски турнир за клубни отбори във футбола и 54-то от началото. На финала, който се играе на Стадио Олимпико в Рим, „Барселона” побеждава „Манчестър Юнайтед” с 2:0 с голове на Самюел Ето’о и Лионел Меси.

През този сезон заедно с носителя на трофея „Барселона” участват рекордните 76 отбора от 52 страни. Шампионът на България ЦСКА не е допуснат до участие, тъй като не получава лиценз от УЕФА по финансови причини. Мястото се заема от вицешампиона „Левски”. „Порто” също е изключен от участие на първа истанция поради доказано подкупване на официални лица, но на втора истанция получава лиценз за Шампионската лига.

В България:
1925 г. е извършена последната публична екзекуция в Европа – обесени са извършителите на атентата в катедралата „Св. Крал” Марко Фридман, Петър Задгорски и Георги Коев. Денят е Велики четвъртък от Страстната седмица, след два дни е Великден.

На 16 април 1925 г. старата софийска катедрала „Свети Крал” (днес „Света Неделя”) е препълнена от народ. Предстои опелото на убития два дни по-рано запасен генерал Константин Георгиев, опълченец, един от водачите на управляващия „Демократичен сговор”. Присъстват министри, депутати, кметът на София, висши офицери, съратници на покойника от войните за национално обединение.

В 15.20 ч. Софийският митрополит Стефан поема Светото Евангелие от ръцете на дякона. В този миг мощна ударна вълна от експлозия поваля мъже, жени и деца, куполът на катедралата отхвръква, а после се стоварва обратно долу.

Загиват 134 души, други умират по-късно от раните си, така общият брой на жертвите достига 213. Ранените са 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца.

Целият експлозив от 25 кг е събран в един пакет и е заложен над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Взривен с бикфордов шнур с дължина 15 м, осигуряващ на атентаторите 25 минути, за да избягат.

Атентатът е дело на крайно ляво настроени дейци от Военната организация на БКП. София е блокирана само за минути след експлозията. Разследването е поето от „Обществената безопасност” („Държавна сигурност” на Царство България). Много скоро са разкрити и заловени организаторите и преките извършители на терористичния акт Марко Фридман, Георги Коев и клисарят Петър Задгорски.

Първи е арестуван клисарят Петър Задгорски. Блокадата го сварва на ъгъла на бул. „Княгиня Клементина” (днес „Ал. Стамболийски”) и „Цар Самуил” на път за площад „Възраждане”, където уж трябвало да го чака автомобил. При вида на униформените той се разтреперва и колабира, като привлича вниманието на околните. От него започва разнищването на заговора.

Марко Фридман и Георги Коев са арестувани, без да окажат съпротива. От блокадата се измъкват Никола Петров, (който заедно с Фридман запалват фитила) и Живко Динов, (осигуряващ охраната при поставянето и задействането на взрива) и успяват през Сърбия да избягат за Москва. Ден по-рано е напуснал България и Петър Абаджиев – приносител на коминтерновските пари от Москва за подготовката на атентата. Когато полицията отива да арестува офицерите Коста Янков и Иван Минков, които са сред организаторите на атентата, те откриват огън и накрая се самоубиват.

Пред съда са изправени над 20 души, държавното обвинение иска девет смъртни присъди, но съдът произнася само три – за заловените физически извършители Фридман и Коев и за клисаря Задгорски, който осигурява достъпа до купола. При това съдът настоява да бъде убеден, че клисарят е знаел какво се върши и напълно съзнателно е съдействал.

Преди четенето на присъдата, вземайки последна дума, Фридман заявява, че с ясно съзнание е влязъл в една нелегална организация, с крайна цел – повдигане на въоръжено въстание. Съжалявал, че след Деветоюнския преврат, партията като революционна организация трябвало да застане на страната на един контрапреврат, но тя изменила на идеалите си и го докарала до положението да застане пред съда и да отговаря за избиването на невинни хора.

Няколко часа преди да бъде изпълнена смъртната присъда на 27 май 1925 г., Фридман пише молба до царя – той моли бесилото да бъде заменено с разстрел. Царят обаче отказва да удовлетвори последната молба на осъдения.

Макар в присъдите да не е отбелязано публичното им извършване и въпреки съпротивата на двореца, правителството си поема отговорността – в покрайнините на София на игрище са сковани от масивни греди три бесилки. Под тях има маси, а върху тях са сложени столчета.