„Голямата Косматка е на около 300 метра от къщата на баба и дядо в Шейново. Те живееха в горния край на селото и полето между Шейново и Шипка беше нашето царство. Тогава терминът „Долината на Тракийските царе“ не беше още в употреба, така че царете си бяхме ние – двайсетина момчета от 1-ви до 7-ми клас. Цялото поле е осеяно с могили. Десетки. Ние тогава не знаехме за какво са – мислехме, че са някакви военни обекти – бомбоубежища или хангари за танкове. В Казанлък и наоколо са военните заводи и в този район постоянно имаше учения с танкове. Минаваха по едни черни пътища между нивите, ние заставахме отстрани в шпалир и ги приветствахме. Или обратно – катерихме се върху Косматките (те са две – Малка и Голяма), гледахме парада от метални колони да се влачи дълго под нас и ги карахме те да ни приветстват. Вечер обикаляхме в гъсталаците (Косматка идва от това, че е много обрасла с растителност), играехме на криеница, ловяхме светулки, плюнчихме ги и ги лепяхме по челата си и така слизахме по тъмно в село потни, екзалтирани, с мигащи глави…. Обичам гледката на точно тази част от Централния Балкан. Нашите ме оставяха в Шейново за по 3-4 месеца и там подивявах. Слънце, игри, безгрижие. Пироните, които съм заковал, за да се катерим, още стоят по ореховите дървета. В короните им, пък има дъсчени остатъци от “скривалищата” ни. Или “баскетболният кош” (всъщност най-малкият обръч от някоя стара бъчва), прикрепен към електрическия стълб… Вътрешните гуми от трактор, с които плувахме в язовира… Механата на изхода на селото, чешмата до нея. Всеки ден там спираха цял керван тирове. Понеже беше горещо, оставяха вратите на шофьорските кабини полуотворени. Ние ги наобикаляхме и аз тайно надниквах вътре. Таванът на кабината обикновено беше запълнен с картички и фотоси от градове в чужбина. Имаше и еротични снимки на голи жени. Казвах си: ще стана шофьор на ТИР – да обикалям света и да срещам красиви жени… Това беше на обед. Следобед, докато ритахме, вече исках да ставам футболист. А после, в киното, си се представях актьор. Киносалонът беше от ония с дървените седалки, дето, като влезеш, замирисва на влага и хлад. Прожекционистът, бате Кемал, всеки петък се качваше на колелото си и караше 15 километра до Казанлък и после обратно, за да донесе кутиите с новия филм. Понеже нямахме търпение, ние го чакахме още на табелата на селото, махайки с орехови клонки. От там го поемахме и го съпровождахме до читалището. Той, за да ни впечатли, седеше наопаки – с гръб към волана и въртеше педалите назад, а колелото се движеше напред. Кутиите с лентата подскачаха в теления багажник, а двайсет чифта детски ръце ги подпираха отстрани, защото филмите бяха по-ценни от съкровище. На другата сутрин всички момчета вече сме каубойци и индианци, китките ни са срязани с джобни ножчета, за да станем „Кръвни братя“, кокошките на баба са оскубани, заради перата, а дряновете и метлите – опоскани за лъкове и стрели…. Мога да се ровя още в спомените, защото е много приятно, но спирам дотук. Идеята ми е, че докато всичко това се е случвало, бронзовият бюст на Севт е бил през цялото време там, а ние сме щъкали покрай него. За това си мислих, гледайки тази седмица новините от Париж. И се чувствах като човек, който знае тайна, която никой друг не знае. Ето, сега я споделям с вас“.
Стефан Вълдобрев, Фейсбук
Последвайте ни и в Телеграм
