Едва 36-годишен пое към небесните ловни казанлъшкия поет Николай Станков-Индианеца. Стори го на Джулая през 1997 г. Остави само две стихосбирки (едната издадена посмъртно).
„Релефен поет – рисунъкът на неговото Слово често използва опозицията като вечната съпоставка, като класически контраст и опровержение. “Ризница от коприва” и “Нощите на слънчевия часовник” са книги на един и същ автор, но сякаш са писани от различни времена. Защото е знайно, че не човекът, а неговото време създава книгите. Та в това безкрайно времетраене все пак именно съдът над грешния разум ще е последен, а “българската ни история е в премълчаните й страници”. За да не преразказвам чувства и образите им, ще си позволя да посъветвам онзи, които не е чел тези книги, да го стори – ако не друго, поне ще усети сърцето си живо”, казва за Индианеца Иван Есенски.
Да си спомним за него и за сърцата ни, които той караше да се чувстват живи.
Сладка смърт
от сладка болка
Дъжд
за живи и за мъртви.
Бира.
Равенство.
И троскот.
И жена,
която мрънка.
Няма радост.
Няма радост.
Гадост
и ленива тръпка.
…Ха да мръднеш.
Ха да мръднеш.
Грандиозно,
като охлюв.
А камбаните
В житата
брулят
неузряло зърно.
Бог прощава,
но тъгата
няма никой
да я върне.
Последвайте ни и в Телеграм
