Шести септемврий 1885 година бил ден събота, пише в спомените си Константин Бозвелиев. Денят бил слънчев, в 8 сутринта, Бозвелиев отивал на работа в кметството. Старата двуетажна къща на Тодорча Манев той заварил натъпкана с всякакви чиновници-от околийския началник, общинските съветници, съдебния комисар.
Всичките били угрижени. Един от чиновниците, в отговор на Бозвелиевото недоумение, пошепнал „Съединението е обявено. Тая заран официална телеграма се получи за това от Пловдив, от Временото правителство.“
Известието за този „преврат”, както го наричали, е посрещнато от чиновничеството със смесени чувства. Не били сигурни местните нотабили, че е факт Съединението и не смеели нито да повярват, нито да не повярват.
Обсъждали положението и допускали какви ли не версии, ама по едно време се поуспокоилии почнали да се шегуват. Вече като всичко е българско ще трябва да се сменят и турските фамилии. Решили, че Бояджиев вече трябва да се нарича Вапцаров, за Арабаджиев всичко било ясно – трябва да се казва Коларов, Демирджиев ще стане Железаров и т.н. Дошъл ред на околийския ковчежник, който се наричал Калайджиев. Посочили се ред имена и всичките били несполучливи. Тогава Никола Самев, който водел разискванията, казал своето мнение: „Господин Калайджиев отсега нататък трябва да именуваме господин Въртигъзович, понеже според турската пословица намерението на калайджията било не работа да върши, а задника си да върти.“ Един всеобщ смях завършил тази интересна беседа, свидетелства Константин Бозвелиев.
Последвайте ни и в Телеграм
