За първи път прекрачих прага на Дмсгд Дцду Бузовград преди повече от 10 г., когато правихме сутрешен блок в „Тракия кабел“- Казанлък. Снимахме за социалната рубрика по инициатива на колежката Дана Стойнова.
Посрещнаха ни топло, като приятели. Директорката на дома д-р Панова ни разказваше с такива любов и грижа за децата, че някак ни ставаше мило на душата. Човешки истории въздействащи изключително емоционално…Направи ми впечатление, че базата беше, ремонтирана, модерна и поддържана, а персоналът вежлив, енергичен и професионално подготвен. Честно казано, като чуех Дом за деца и то с увреждания и си представях нещо много страшно, а всъщност реалността в Бузовград беше друга. Тези хора, въпреки трудностите бяха създали семейство там.
Признавам си, че в стаята с най-тежките е дечица не влязох…не успях! Имах буца в гърлото…Но това, което видяхме с очите си и заснехме с оператора беше грижа, усилие, отдаденост, любов…
Дни наред имах смесени чувства – мъка заради болните дечица и респект към Човеците, които се грижеха ежеминутно за тях!
Години по-късно, съдбата ме върна отново в Дома в Бузовград, но този път като майка на недоносено бебе. Имахме нужда от консултация за психомоторното развитие и личната лекарка ни насочи и препоръча специалистите, които работят там. Няма да ви занимавам с личната история, защото там всичко се оказа наред и в норми…
Но ще извикам силно:
Кому е нужно да се затвори този дом?!
Защо обричате обречените деца?!
Как решихте, че датите и директивите са по-важни от човешките съдби?!
Мислите ли?! Имате ли сърца?!
Били ли сте някога в този Дом, г-да управляващи?!
Били ли сте изобщо някога в дом за медико-социални грижи?!
„Коледата умря!“ — 
чувствам се отчаяна.
Последвайте ни и в Телеграм
