„Изопачаването на истините в областта на нашата външна политика преди войната, през време на нейното обявяване и през време на нейното водене и сключване на примирието, е от такова естество и значение, че ако се забравим в нашите борби и отидем да си служим с измислици, ще има да плащаме и това, що не дължим.“
Александър Малинов
На този ден (27 ноември) преди 98 години (1919 г.) е подписан Ньойският мирен договор.
България след Балканските войни се намира в почти пълна изолация – и на Балканите, и в Европа – на прага на Първата световна война.
България между Антантата и Централните сили
В края на XIX и началото на ХХ век в Европа се оформят контурите на двата противостоящи си блока. Изключително бързото икономическо развитие на Германия я прави настъпателна на политическата сцена. Стремежът ѝ към колониални владения я сблъсква с Англия и Франция, имащи в началото на ХХ век съответно 10 и 4 пъти повече такива територии; желанието ѝ да овладее позиции в Близкия и Средния изток засяга интересите на Англия и Русия; настъплението ѝ в Африка я сблъсква с Франция в Мароко; идеите на пангерманизма плашат непосредствените ѝ съседи.
В своята политика Берлин е подкрепян от Виена, а Италия договорно се ангажира с тях и така е оформен съставът на Тройния съюз. Срещу него стои Съглашението на Англия, Франция и Русия.
Борбата за спечелване на съюзници на Балканите започва още преди 1912 г. и първоначално Антантата има по-силни позиции – създаването на Балканския съюз под руска егида е успех, който обаче не се съхранява напълно. В навечерието на Първата световна война единствено ориентацията на Сърбия към Съглашението и на Турция към Централните сили не буди съмнение, докато останалите държави в района предстои да направят своя съдбоносен избор.
На 28 юни 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник – ерцхерцог Франц Фердинанд. Месец по-късно започват сраженията между Сърбия и Австро-Унгария, а от 1 до 4 август във войната влизат Германия, Русия, Франция и Англия.
Започва световният военен конфликт, в който за България има три възможни пътя. Идеята за пълен неутралитет и извличане на придобивки от него е много привлекателна, но историческата практика доказва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални успехи.
Основният въпрос, стоящ пред държавата ни, е националното обединение, а неговото решаване вече минава през корекции в границите ни със съседните страни. Следователно трябва да се търсят съюзници сред Великите сили, да се избира между Антантата и Централните сили.
След избухването на войната правителството на Васил Радославов официално обявява неутралитет.
Съглашението не храни особени надежди да привлече България на своя страна – и поради ориентацията на управляващото в момента правителство и цар Фердинанд, и поради това, че е заложило вече на българските противници на Балканите. Наистина, предприемат се стъпки в тази посока, но те са мудни и крайно неубедителни.
Първото съвсем конкретно предложение идва през май 1915 г., когато Антантата обещава при влизане във войната чрез нападение срещу Турция линията Мидия-Енос, безспорната ѝ част от спорната зона в Македония, териториално разширение в Беломорието и съдействие за уреждане на проблема с Южна Добруджа.
Българското правителство обаче е напълно наясно, че тези ангажименти нямат реално покритие, тъй като за тях не е взето съгласието на балканските страни. В същото време Централните сили обещават по-малко, но дават гаранции за реализация при общ военен успех – цяла Македония безусловно ще бъде предадена на България.
Освен всичко друго тази позиция на Централните сили (а по-точно – на Германия) има и огромен психологически ефект, защото е насочена в най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение.
Разбира се, обещанията не са единственият аргумент в определяне крайната позиция на България. Именно Германия дава на правителството искания заем от 500 млн. марки и по този начин печели още един плюс.
Въпреки влизането на Италия във военните действия на страната на Съглашението, през 1915 г. Централните сили регистрират някои успехи. Германия предприема широка офанзива на Източния фронт срещу руската армия; Дарданелската операция на Англия и Франция е неуспешна. Това дава допълнителни аргументи на правителството за неговото окончателно решение – счита се, че Тройният съюз има трайно превъзходство и са налице предпоставки за неговата победа.
През есента на 1915 г. опозиционните водачи правят опит да въздействат за ориентацията на страната посредством среща с цар Фердинанд. Политици като Иван Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов предупреждават за опасността от конфронтиране със Съглашението.
През победи към нова загуба
На 23 септември 1915 г. в страната е обявена мобилизация, а на 14 октомври с царски указ е обявена война на Сърбия. Под знамената са свикани около 870 хил. души, групирани в три армии. На бойното поле Българската армия постига изключителни успехи на няколко фронта.
Ала това няма особено значение – Централните сили не успяват да се противопоставят на Антантата. През 1918 г. страната ни вече започва да изнемогва. Третата война в рамките на няколко години се оказва не само тежка, а и продължителна. Икономиката се руши, шири се недоволство на фронта и тила. Кризата обхваща и управляващите кръгове.
През юни Васил Радославов подава оставката на кабинета си. Изборът на царя за министър-председател се спира на Александър Малинов, известен с ориентацията си към Съглашението.
На 14 септември 1918 г. настъпва началото на края. При пълно превъзходство в жива сила и техника, Антантата предприема голяма офанзива на Солунския фронт. Българската отбранителна линия е пробита при Добро поле и в армията настъпва хаос. Разбунтували се части отстъпват към вътрешността на страната, поражда се идея за поход към София и разправа с виновниците.
Райко Даскалов обявява т.нар. „Радомирска република“ и повежда бунтовниците към столицата. Във Владайското дефиле, край Княжево и Павлово се водят братоубийствени боеве.
След военната катастрофа на юг България вече няма избор и изпраща в Солун делегация с искане на примирие. То е подписано на 29 септември 1918 г. и по същество представлява капитулация. Армията следва да се изтегли в старите граници, да се разоръжи и демобилизира под контрола на съглашенски офицери и да остави като заложници частите, намиращи се западно от Вардар. За втори път в продължение само на 5 години страната ни е поставена на колене.
На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на своя син – цар Борис III.
Последствията
Те се съдържат в Ньойския мирен договор, подписан на днешната дата преди 98 години – 27 ноември 1919 г. Към загубеното след Балканските войни се прибавят 11 хил. кв. км т.нар. Западни покрайнини (с Цариброд и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско и половин Струмишка околия), които се предават на Сърбия; в Западна Тракия от Места до Марица се въвежда управление на Съглашението, но по-късно територията е предадена на Гърция.
За 37 години страната трябва да изплати репарации в непосилния размер от над 2 млрд. франка; налагат се и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България фактически е лишена и от армия – предвижда се наемната войска заедно с полицията и граничната охрана да не надхвърля 30 хил. души.
От отделените територии в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци. 600 хил. българи остават отвъд граница.
Несъмнено Ньойският диктат е много жесток удар по България. При това крайно несправедлив удар. Версайската система от договори, сключени със загубилите страни от страна на Антантата, поставят на колене и другите държави от Централните сили. Много историци и познавачи посочват, че тези договори са една от преките причини за въвличането на света в най-кървавата война в историята на човечеството, а именно – Втората световна война.
Изборът България да влезе в съюз с Централните сили е направен от цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов. Според общосподелените оценки в българската историография те са сочени за главните виновници за „втората национална катастрофа“. Но както е видно от изложението по-горе, изборът в полза на Централните сили се базира на здрав смисъл, като мотивите за този избор при всички случаи са пробългарски.
В този смисъл да се обвиняват, че България се е обвързала с губещата страна не е коректно, защото те са политици, а не „врачки“. Още повече, че политик като Александър Малинов, който през цялото време симпатизира на Съглашението и остро критикува управляващите за направения избор, след свършека на събитията изрича думите, които са изведени в началото на този текст – думи, призоваващи към реализъм и съобразяване с обстоятелствата.
Да, народът ни дава над 100 хил. жертви, окончателно рухва мечтата за национално обединение – България трябва да се прости с македонския блян, както и с излаза си на Бяло море. Страната ни изпада в тежка международна изолазия. Обаче заслепени от типичния за Балканите катастрофизъм занапред словосъчетанието „национални катастрофи“ става един от основните изрази, с които българите се оплакват от „несретната“ си историческа съдба.
Защото ако се направи сравнение със ситуацията в другите губещи държави след Първата световна война, тутакси ще се види, че и там положението е тежко. Работата е там, че там не се говори за „национална катастрофа“.
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
