Пазачка на прелез забравя да пусне бариерите, влакът помита градски автобус
8 март 1982 г. се случил в понеделник.,
Казанлъчани го помнят като деня на най-голямата катастрофа в града им. Малко след 14 ч. пътнически влак от Карлово за Тулово помита градски автобус на прелеза до фабрика „Кремона“. Загиват 13 души.
Следствието и съдът установяват, че пазачката на прелеза Жечка Станева, на 52 г., забравила да пусне бариерите. Тя приела телефонограмата, че влакът е тръгнал от най-близката до Казанлък гара Дунавци, но точно в този момент в кантона дошла колежката й Златка, за да й донесе подаръка за Осми март.
Оказало се, че Жечка трябва да доплати 30 ст., тъй като подаръкът, за който вече никой не се сеща какъв е бил, се оказал по-скъп от сумата, отпусната от профкомитета. Жената се засуетила и не посегнала към ръчката за бариерите, която била на 2 м от нея.
Шофьорът на автобуса Александър Абрашев пък се полъгал по вдигнатите бариери и по самосвал, който преминал през линията преди автобуса без проблеми. Рейсът навлязъл в прелеза бавно – с 25-30 км/ч. В последния момент шофьорът видял влака и се опитал с „мръсна газ“ да избегне удара. Изправил се с цял ръст върху педала на газта, но мотрисата помела задната част на автобуса.
През прелеза тогава минавала „тройката“ – рейсът за близкото с. Копринка и яз. „Георги Димитров“. Част от пътниците били тръгнали да празнуват на язовира. Други били ученици от близкото СПТУ по хидравлика и пневматика и се прибирали на село след училище. Затова и сред жертвите има шест 18-годишни момчета
Те се качили само 2 минути преди нещастието от последната спирка преди фаталния прелез „Абаята“.
В катастрофата загиват и българи, и турци. Мюсюлманите са 4-ма. Шест от жертвите са от с. Копринка. Два дни по-късно 4-ма от мъжете са погребани един до друг на селското гробище, траурната церемония била обща.
Другите двама изповядвали исляма и намират покой в турските гробища. В автобуса намира смъртта си и 18-годишният ученик Юксел Чобанов. В Копринка разказват, че той бил третият син в семейството си. Първото му братче полудява и се хвърля под влака. Второто момче се родило болнаво и по-късно починало. Юксел загинал в автобуса. Днес родителите му са сами и едва кретат в старините си.
Новината за катастрофата се разнася бързо. В Казанлък става страшно – хвърчат линейки, раждат се страховити слухове – че е гръмнала оръжейницата „Арсенал“ и какво ли не. След това стотици казанлъчани хукват към болницата, където са откарани труповете, за да търсят близките си. Принудихме се да вдигнем по тревога военно поделение и с 2 кордона войници и милиционери опасахме болницата, за да запазим реда, спомня си следователят по делото Здравко Янакиев, днес адвокат.
Най-страшното било, когато трябвало близките да разпознават труповете на загиналите. Повечето били младежи без документи за самоличност. Градът настръхна, искаше да линчува пазачката на прелеза. Наложиха й „задържане под стража“, но за да я скрием от отмъщение, първо я прибрахме в психиатричната болница в Раднево, разказва още Янакиев.
На другия ден в централните вестници няма и дума за трагедията
Само на 12 март в местния в. „Искра“ най-долу на трета страница излиза кратко съобщение. Фаталният прелез на линията София – Бургас през Карлово веднага е затворен.
През 1980 г. е решено на мястото на прелеза да се изгради надлез, но няма пари. Пускат го едва през юни тази година.
Казанлъчани искат смъртна присъда за Жечка Станева. Осъждат я на 15 г. затвор. Жената се признава за виновна и съжалява за случилото се. Реално осъдената прекарва зад решетките 7 г., 6 месеца и 27 дни, пише в съдебните архиви.
Горчивият спомен на очевидката
Радка Дочева, оцеляла в катастрофата, разказва
На 8 март 1982 г. бях на 36 г., мъжът ми гонеше 40-те. По онова време работех като шлайфист в „Арсенал“, Дочо беше стругар в същото предприятие. Живеем в с. Копринка и заедно ходехме и се връщахме от завода. Във фаталния ден си говорихме да идем до с. Шейново да поздравим зълвата за Осми март. Дочо обаче предпочете да се прибираме вкъщи. Беше някак особен. Точно до ресторант „Роза“ спряхме на светофара и Дочо ме хвана за ръката: „Радке, искам да ми простиш!“ Засмях се и го питам за какво, а той: „Карали сме се, джафкали сме се като мъж и жена, все има за какво да ми простиш.“ Мисля, че не е било заради празника, той не го признаваше, но в този ден поздрави всички жени, които срещнахме. Светна зелено, Дочо не тръгна. Казвам му да бързаме, че ще изпуснем автобуса, но докато не му казах, че му прощавам, не мръдна от тротоара. После хукнахме към рейса. Качихме се на „Лъвовата чешма“. Беше пълно с хора. Тълпата ни раздели, аз останах малко по-назад. Той ме погледна и с очи ме повика при себе си. Приближих, той ме пита защо бягам. Не бягам, казах му. Бяхме прави, Дочо гледаше назад. В този момент съм вдигнала неволно глава и виждам влака… Видя ми се като огромен триъгълник, който ни връхлита Помислих си край, умирам, децата. Имахме 2 момчета – на 17 и на 13 години. После се свестих в някаква кола, в скута ми лежеше момче, което хриптеше, от устата му течеше кръв. Не разбирах какво става. Изгубила съм съзнание, след това питах един лекар дали утре мога да отида на работа, а той ми казва, че ще ми дадат болнични. Недоумявах защо трябва да ми дават. Претърпях 2 операции. За смъртта на Дочо ми казаха, когато ме изписваха. Все ме лъжеха, че бил на лечение в Стара Загора. Още в болницата поисках черна жилетка за траура и първо да ме заведат на гробищата, после вкъщи. Аз Дочо мъртъв не съм го виждала, затова от 20 г. все го чакам да се върне. Докато съм била под упойка, все ми се въртеше в съзнанието бял лист с числото 10 на него. Тогава не знаех какво е това, после научих, че го погребали на 10 март. Бях едра жена – 91 кг, сега съм 51. Железниците обезщетиха децата с по 1500 лв. всяко. Ходихме в Пловдив да вземем парите. Сложих ги в една чанта, все едно ми дадоха Дочо, нарязан на хиляди парченца.
Blitz.bg
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
