Пеньо Атанасов Колев, познат още като Пеньо Бомбето, е човекът със заслуга Паметникът на свободата на връх Свети Никола да съществува такъв, какъвто го познаваме днес.
Главният герой на този разказ е роден на 2 юни 1902 година в село Дралфа, Търговищко. След завършването на III прогимназиален клас в село Кръшно той започва да помага на баща си по строителни обекти. Фактът, че неговия родител е работил заедно с прочутия майстор Кольо Фичето показва, че младия Пеньо има пред себе си един пример, който да следва. По това време той си купува бомбе, с което става известен в цяла Дралфа и оттам идва неговия прякор.
По време на военната си служба е зачислен в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. От него се научава да разчита планове и усвоява тънкостите на строителството, поради което е наричан от колегите си Инженерина.
Съвместната работа с архитектите Станчо Белковски и проф. Иван Данчов му дава възможност да се сдобие с документ за майстор-предприемач. Благодарение на него той може да ръководи строежи с обща стойност на строителните работи до 5 млн. лева.
Успешната му работа по моста на река Струма при село Студена, фабриката на строително дружество „Циклоп“ край Горнобанското шосе на София, катедралата и учителския институт в Шумен правят името на Колев популярно и уважавано. Именно затова не е изненада, че през 1928 година старият му познат арх. Данчов и инж. Минчо Заяков се обръщат към него със специална молба.
Още по време на Учредителното събрание във Велико Търново (10 февруари – 16 април 1879 година) се взима решение за изграждане на паметник на българския опълченец, почитащ епопеята на връх Шипка. Години наред идеята остава нереализирана, а когато се пристъпва към нейното изпълнение, екипът на майстор Илия Мъглов (родом от селцата край гара Царева ливада) бързо се разбягва заради лошите атмосферни условия.
На няколко пъти Строителният комитет, в който влизат арх. Данчов и инж. Генчо Скордев, обявява търг за продължаването на строежа и след като кандидати така и не се появяват, първият се сеща за Бомбето. По това време Колев и неговите хора тъкмо завършват строежа на почивната станция на пощите до двореца Евксиноград. След като приема предложението, Колев си спомня:
„Гледам: паметникът само до костницата изкаран и отгоре една бетонна плоча, армирана с желязо. А пък горе един студ, един силен вятър. Викам си: „Пеньо, имало е защо да напуснат хората туй място“. И си мисля как да откажа, усуквам го, значи. Добре ама касиерът на комитета Киров влезе в един окоп, целуна тревата и заплака. Той беше опълченец, с такава една хубава брада досред гърдите, ще е имал тогаз 75 години.
Чудя се: „Бре, какво му стана на тоз човек?“ Отивам две-три крачки към него. А той се изправи, прегърна ме и каза:
– Майсторче, виждам, че си млад и че имат доверие в теб. Земи го, каза, да го изкараш, като баща ти се моля! Да го видя, че тогаз да се отвори земята да ме прибере. В тоя окоп бях ранен, мойта и кръвта на другарите ми е текла по тая трева, заради България…
Сякаш мравучки ме полазиха. Рекох си: „Хората кръвта си тук са давали, пък аз да се плаша от вятъра. Не, ще го направя.“
Началото обаче е трудно – Пеньо Бомбето събира работници от село Шипка и каменоделци от Дряново, но след като виждат какви са условията, те веднага го изоставят. Строителят обаче не се отказва и наема 14 каменоделци от Габрово, на които плаща предварително и те му се отплащат с усърдна работа. За нуждите на строежа са закупени две биволски коли от Севлиево, които пренасят тежките камъни.
Точно когато работата потръгва се появява още една трудност – пясъкът, който е каран от Мъглиж и Емина не достига. За щастие в близост до върха се намира подходящ материал и така проблемът е решен.
Не липсват и куриози – в един момент чертежите за строежа биват изядени от едно магаре, което оставя само изображението на бронзовия лъв. В друга ситуация пък мечка подгонва строителите, които се затварят в землянка и тъй като вратата се отваря само навън, им се разминава само с уплахата.
След тригодишна упорита работа паметникът е готов и на 26 август 1934 година става тържественото му откриване. На него присъстват цар Борис III и министър-председателя Кимон Георгиев. Държат се прочувствени речи, а архитект Атанас Донков и скулпторът Александър Андреев получават държавни отличия.
Никой не споменава името на Пеньо Атанасов Колев. Обиден, той години наред не се качва до Паметника на свободата, който е изградил със собствените си ръце.
Едва след Втората световна война успява да се радва на творението си и често допълва екскурзоводите по време на обиколките на връх Свети Никола (тогава наричан Столетов).
Пеньо Бомбето умира през 1987 година в Попово и макар подвигът му често да е наричан „Втората Шипка“, той си отива от този свят забравен от мнозина. Наша е отговорността да си спомняме за този работлив и достоен българин, донесъл гордост на цял един народ.
Източник: Българска история
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
