Оле Фрам е част от артистичния германски колектив LIGNA, който е създаден през 2002 г. и се занимава с медии, пърформанси и интервенции в урбанистични, градски пространства. Колективът се състои от Оле Фрам, Михаел Хюнерс и Торстен Михалсен. В своите пърформанси, те изследват възможностите за действия и движения на разпръснати хора. Те разработват различни модели за използване на медиите. Радиобалетът например приканва участниците да следват непозволена хореография от жестове и движения на тялото в бивши публични, в момента частни, контролирани пространства като гари и търговски центове.
Нонумент е третият съвместен проект, по който българските артисти Стефан А. Щерев и Емилиян Гацов-Елби работят с немския колектив LIGNA. Предхождат ги „Тайно радио“ (2014) и „Опиянение и гняв-изследвания върху авторитарния характер“ (2017).
Нонумент само преди няколко дни спечели наградата Икар за „Съвременен танц и пърформанс“.
На 7 ноември можете да гледате прожекция на филма, заснет по време на първото представяне на пърформанса на 14 септември 2019 г. пред Дома паметник на Българската комунистическа партия на връх Бузлуджа. Прожекцията е част от фестивала „Антистатик“ и ще бъде в „Дерида“ от 15.00 ч.
Разговор с Оле Фрам за тялото – като частно, като политическо и като платно, върху което е прожектират и иделогически програми и начина, по който трябва да възприемаме паметника Бузлуджа днес.
– Господин Фрам, разкажете повече за колектива LIGNA, с какво се занимава той?
– LIGNA е основан преди 20 години. В контекста на свободните, некомерсиални и локални радиостанции ние търсехме формати, които са подходящи за тази медиа, използващи излъчването и възпроизвеждането на гласа в реално време. С радиобалета бяхме разработили нещо за колективното, едновременното слушане на специфично място, чийто потенциал изследваме в различни ситуации.
Имаме много цели: преди всичко ни интересува позицията, в която се намира публиката. Да се отвори ново простанство за опит спрямо физическата ѝ ситуация, да се даде възможност за непозната способност за действие и различно усещане за колективност – и с това да се намеси в политическия пейзаж. Това е целта ни.
Например нашият пърформанс „Нонумент“ (2019) на Бузлуджа се опита да създаде едно нова връзка с тази руина, която би могла да отведе към „руинизма на комунизма“.
– Какво е мястото на движението на тялото в политическото днес? Частното тяло политическо ли е? Изобщо частно ли е? Не се ли прожектират постоянно идеологически програми и социални конвенции върху него?
– Ние винаги сме разбирали тялото като политическо. Привърженици сме на възгледите на Джудит Бътлър, която се позовава на Мишел Фуко, Луи Алтюсер и Жак Дерида: именно, че тялото се произвежда и възпроизвежда през много различни дискурси, жестове и действия.
С пандемията с коронавируса и въпроса как населението се приспособява към риска от инфекция, това все по-рядко може да се открои. С пърформанса „Разпръскване във всички посоки!“ (2020) ние предложихме модела на разръскването на движенията в различни посоки: социалната дистанция, която често бива критикувана, тъй като тя ограничава политическите действия (протести), ние я разбираме като солидарна дистанция, в която обществените пространства пак могат да бъдат заети.
– Вашият колектив се занимава с урбанистични интервенции, пърформанси на открито и инсталации в градска среда. Създали сте проекта „Радиобалет“, който приканва хората по гари, приватизирани пространства, шопинг центрове да следват „забранена“ хореография от жестове. Разкажете повече за този проект и неговите цели? Как чрез хореографията снемате границата между частното и публичното?
– Решаващо за работата ни е едновременното, колективно слушане, което през слушалките става напълно индивидуално и интимно. Така всеки има собствено пространство на слушане в самото публично такова. В среди, които се контролират централно и се изключва девиантно поведение, с акциите си успяхме да подкопаем тази логика.https://www.youtube.com/embed/rpT-wb3TPXk
– Разпознаваем ли е потенциалът на тялото все повече като агент на социални и политически промени или то до голяма степен се подценява?
– Това, което ние забелязваме е, че този потенциал все повече се проявява, но също така и зависимостта на телата едно от друго, тяхната уязвимост. Фактът, че тази уязвимост не означава пасивност, а дава възможност за други, нови действия, тъй като става все по-видима, показва, че нещо се променя. Това е промяна, която отразяваме в нашата работа.
Какво е взаимдействието между тялото, което е частно и публичното пространство, което то окупира, което е обществено? Вие каква връзка правите между тях във вашите проекти, разкажете повече за опита Ви?
– В „Опиянение и гняв“ (2017) се занимавахме с възраждането на фашистките движения – и образът на тялото, който възприемат. Това се случи в защитеното пространство на театъра. За нас, за Емилиян Гацов, Стефан А. Щерев, с които разработихме проекта, беше важно да влезем в публичното пространство в началото и в края на тази разработка на фашистка субективизация. В края на представлението, публиката се придвижва назад през това публично пространство, гледайки назад към телесните руини на XX в. като Ангела на историята на Валтер Бенямин. Това е едно друго движение, друга телесност, различна от фашистката.https://www.youtube.com/embed/zwO8NO1b0zE
В „Нашествие на планетата на маймуните“ (2018) приканихме публиката да сложи маски и костюми на маймуни, за да реализираме продължение на филмовата поредица, но в градска среда. Ставаше въпрос за много актуалната представа в наши дни за нашествието на Чуждененеца, Другия и е лесно да се усети голямата прилика, която свързва телата. Маските на маймуни отчуждават възприятието ни, пространството, другите хора, туристите и гражданите и поставят въпроса как бихме могли да си представим едно друго човечество?
– Движението на тялото служи като инструмент за осъществяване на политическото или то самото формулира идеология, как мислите?
– Няма неутрално тяло. Винаги сме се занимавали с въпроса за стачката, преди всичко с генералната, масова стачка. При тях телата отказват, спират да работят.
В особени времена като нашето, политическото може би се реализира чрез спирането, бездействието, както в прекрасната работа Ердем Гюндюз „Стоящ мъж“ (2013), която цитираме в Нонумент.
Фактът, че телата са идеологически е предпоставката те да бъдат видими като тела: те са „призовани“ като субекти, както пише Алтюсер. Нашите аудио спектакли изпробват други призиви и се опитват да подчертаят, че това, което има значение, е какви точно са те.
Идеологията на фашистките тела, например бронезащитният костюм, който произвеждан на базата на мускули, здраво трениране, както показаха Клаус Тевелейт и Андреас Брейвик, е такава една идеология. Не само ни е позволено да се конфронтираме вербално, но трябва да атакуваме всички апарати, които през тялото и неговите действия, позволяват кървави масови убийства.
– Кои са „правилните“ движения на тялото, с които то би могло да променя политическото статукво?
– Да прекъсне историята. Локдаунът преди няколко месеца показа на много различни нива, че такова прекъсване е възможно. Така, че подобни наподобяващи движения се явяват като „правилни“. В работата ни „Танц на всички“ (2013) се опитахме да покажем, че миметичното, наподобяващото, имитативното движение не заличава разликите между телата, а създава връзка между тях, споделено, общо пространство, на което никой не принадлежи напълно и в което конкуренцията в икономиките на нашите общества се оказва нелепа.
Особено в днешната екологична и здравна криза ни се струва още по-важно да практикуваме тази различна телесност. Като цяло почти цялата ни работа се основава на упражнения в тази друга телесност.
– Какво Ви вдъхнови да направите проекта „Нонумент“? Коя част от образа, историята на паметника „Бузлуджа“ Ви впечатли?
– Бяхме поканени за Нонумент от Маргарита Доровска, директорка на Музея на хумора и сатирата в Габрово и Стефан А. Щерев, с когото работим още от 2012 г. Ние винаги сме се занимавали с руините на социалистическата история.
През 2003 г. имахме проект на мястото на вече разрушения Дворец на републиката, сградата на парламента на ГДР.
Тогава ни се стори прекално елементарно да гледаме на това място като символ на лъжата, че ГДР е била демократична. Двореца на републиката е имал боулинг зала в подземния етаж, бар, където са свирели групи като TangerineDream.
Разрушаването на тази сграда, както и поставянето на нейно място на един пруски замък, показва, че победителите в историята, както казва Валтер Бенямин, не търпят двустранност.
От този опит Бузлуджа изглежда много по-малко амбивалентна, ясно е, че е идеологическо място с отчетливо представена функция. Намираща се срещу връх Шипка, тя влиза също така и в националната история на България. Но това, което прави Бузлуджа очарователна за нас е, че има нещо, което се изплъзва от идеологическата ѝ определеност. Това футуристично наследство на конструктивизма, което все още може да се почувства в далечно ехо.https://www.youtube.com/embed/loRNTwhjpvw
Интересува ни това наследство, което от сталинизма, от терора и в случая с Бузлуджа – смъртта на работници – и да покажем, че тези неща никога не могат да се разделят.
Така надменността да се построи дом на комунизма на едно толкова негостоприемно място, горе на планинския връх, може да бъде и надежда, че можем да сме у дома в този негостоприемен свят, когато осъзнаем и възприемем собствената си чуждост в него.
Но това не е лесно. В Нонумент предлагаме преди всичко движения, в които питаме как можем да се приближим до това място, до неговите идеологически предопределения и до неговия руинизъм.
Коя част ме впечатли най-много: че работниците са работили при тези неблагоприятни условия много години, докато се издигне монументът. За съжаление нямахме време да ги потърсим и да ги попитаме как виждат сградата днес, как си спомнят изтощителните години на строежа ѝ, в който са участвали. Знаем, че е имало загинали работници, макар никога да не се е говорило за това тогава в пресата, както и че е имало опити за протести. Това са важни истории.
– „Бузлуджа“ повече място на миналото ли е или място на бъдещето, все пак формата му подсказва поглед към възможностите за научни постижения.
– В своята разруха, това сякаш е място на настоящето, място, което поставя под съмнение нашето настояще. Ясно е, че е място на социалистическото минало и неговата национална идеология в България. Но като форма, определено напомня телевизионните серии на „Стар Трек“, пасва на тази идея за бъдещето.
Но и двете не са правилни и не работят. Миналото остава за щастие далеч от бъдещето, а бъдещето е по-мрачно от всякога (дори вятърните торбини на отсрещния хълм не променят това). В разрушеното настояще обаче могат да възникнат и нови действия.
– Кое беше важно за Вас докато писахте текста на „Нонумент“?
– Не искахме да бъде просто. Лесно е да бъдеш очарован, особено, когато влизането в сградата е забранено, тази фасцинация се засилва още повече.
Беше важно и да бъде разбрана архитектурата ѝ. Вертикалата, която събужда фалическото и хоризонталата, чиито общи граници се събират като три решителни фигури, за да структурират общото пространство в Бузлуджа.
Това е интересно качество на сградата и околността около нея, защото през него може да се постави въпросът за това как се осъществяват обществените пространства.
И в крайна сметка: ние не знаехме как бихме могли да се приближим до миналото и бъдещето на тази сграда. Ето защо възприехме различни подходи, приближихме се повече до историята чрез пърформанса, позволявайки на публиката да изпробва различни пози на тялото, знаейки, че никога не може да има „правилна“ или „финална“ позиция.
Интервю на Юлия Владимирова
Последвайте ни и в Телеграм
