Роденият в Казанлък режисьор Николай Василев представя своя пълнометражен филм „Ваклуш“ на 19 март (неделя) от 18:00 ч. в зала „Люмиер“ на НДК т в столицата. Той подготвя филма над 20 години. В него разказва за духовния учител Ваклуш Толев, променил до голяма степен живота и светогледа му.
Може ли не технологиите, а духовността да се окаже пътят към следващата стъпка в еволюцията ни? Настъпил ли е моментът всеки от нас да изведе от себе си свръхсилата, която религиите наричат Бог? Да открие, че полярността е временна, злото не съществува, а е неразвито добро…
На тези въпроси Василев отговаря в интервю за сайта „Дигитални истории“ или по-точно както самият той доверява: „Може да прочетете как режисьор с дислексия непрекъснато разменя местата на понятията“.
Ето цялото интервю с Николай Василев:
– Може би най-известният ти филм до момента е за учителя по физика Теодосий Теодосиев – Тео. А сега се насочваш към Ваклуш Толев, който е духовен учител. За мен това са два отделни свята, които не се срещат по никакъв начин. Така ли е?
– Така изглежда, но само на пръв поглед. Духът и материята са в непрекъснат контакт, въпреки че изглеждат несъвместими. Затова в мистичното познание се говори за „духо-материя“. Срещнах Тео за първи път на лекция на Ваклуш в Казанлък. Познавам някои от учениците на Тео, занимаващи се с лазерни технологии, които също са били в школата на Ваклуш.
Тео е учител по физика, а Ваклуш по метафизика. Единият обяснява физическия свят и неговите закони. Докато другият
говори за надфизическите светове, които са духовна субстанция и които са причината да се роди физиката.
Тео преподава закона на гравитацията, а Ваклуш ни учи как да се „обезземим“.
Снимки: Любомир Андреев
Физиката, ще – не ще, е по-малката сестра на метафизиката, дори да не го осъзнава и признава. Физиката работи само с обективностите и експеримента.
Науката, казва Ваклуш, е бедната сестра на истината. Тя е сестра, не бива да се отрича нейната тежест, но е бедна… в сравнение с прозрението, което вижда над логиката.
Науката е част от матрицата, тя докосва големите истини все още на тъмно. Ваклуш е някакво изключение, защото е освободил съзнанието си и е излязъл извън триизмерността. Неговите идеи са надмисловни, не в линейната мисъл, на която сме свикнали. Когато той говори, създава фрактално и многомерно идейно пространство.
– Как се отнасяше той към технологиите?
– Ваклуш има една знаменита идея, че „материята не бива да се отрича, а трябва да се одухотворява“. Той не отричаше материалната цивилизация, но я определяше като етап, който тепърва ще трябва да изживеем и ще ни открадне доста енергия. На фразата на англичаните, че времето е пари, той противопоставяше: „Пестете енергията, а не времето“. В този смисъл супер е, когато технологията и цивилизацията пестят време, но не е добре, когато започнат да крадат енергия ни за развитие на вътрешния човек. Уви, в момента точно това изживяваме,
Технологията дори ни „открадна“ и съзнанието.
В момента изживяваме периода на Пигмалион. Той е изкусният творец в митологиите, който е хейтър и женомразец, символът на надменността и хладнокръвието на ума. Той създава прекрасни скулптури, обаче се влюбва в една от тях. Умът обича да се опиянява от творенията си. Създали сме си Галатея и толкова я харесваме, дотолкова сме погълнати от нея, че с помощта на Афродита, богинята на любовта, сме готови дори да си помислим, че творението ни е живо. Това се случва с нас. Създали сме нещо извън себе си и сме толкова влюбени в него, докато то не е същност, а само проекция на вложеното в нас. Готови сме на брак, да си представим бъдещето си с технологиите за вечни времена.
– Кое те накара да направиш такъв филм?
– Изключение е човек да срещне учител от такъв мащаб. Когато се запознахме, бях на 21 години и единственият учител, за който бях чувал, беше Йода. И се оказа, че си приличат – владеят силата. Само че при Ваклуш няма битка между добри и лоши сили. Той твърди, че злото не съществува и то е нееволюиралото в нас. А това, че някои религии го ползват за плашило, е част от вечния опит за контрол над човека. Ако приемем, че няма зло, значи приемаме, че всеки има лична отговорност към действията си и търсим начин как да направим съзнателна промяна към по-еволюирали модели на емоции, мислене и поведение.
Може би звучи твърде абстрактно, но именно затова исках да направя филм за него – всички послания, които той носи, трудно докосват ежедневния човек. Но
този, който по някакъв начин се е пробудил и е недоволен от отговорите, които светът дава, би могъл да ги намери при него,
защото той създава друг тип валенции към всичко.
– Защо създаването на филма ти отне над 20 години?
– Беше много сложно, първо трябваше да разбера какъв е този човек. Бях привлечен от неговата харизма, но някак подсъзнателно, ирационално. Видях в него образ, който е страхотен за филм. Човек, който носи драматургичен сюжет – бил е 12 години политически затворник. Живял е като в ад в Белене, но излизайки оттам твърди, че за него страданието не съществува, а то е развитие… супер странно! Той е събудил силата в себе си и
започва да събужда всеки човек, до когото се докосва под някаква форма.
Виждал съм как Ваклуш разрушава всички стереотипи и предразсъдъци. Дори това, че някои го отричат, пак е някаква част от събуждането. Никой не остава равнодушен при срещите си с този човек.
Трябваше първо да разбера какви са посланията му, да ги осъзная. Освен това трупах материал, защото за кино той е малко скучен. Среща се с хора и единственото, което прави, е да им помага съвсем деликатно да осъзнават някакви неща – абсолютно невидим процес. Натрупа се огромен материал, около 40 терабайта видеоархив – лекции, слова, разговори, интервюта. През цялото време, докато го отсявах, си мислех: добре,
ако бях срещнал Хермес, Кришна, Буда или Исус, кое е най-важното, което щях да искам да кажа за тях в час и половина?
Това ми тежеше, защото ме поставяше под някаква свръхотговорност, която един филм надали може да понесе. Той самият казва: „Аз нямам биография, за мен Духът е по-реален от всички реалности“.
А, де? Как да разкажеш с една камера за духа?
– С какво е толкова интересен днес според теб Ваклуш Толев?
– Човечеството винаги е било пред своите бродове, всяко време носи някакви промени, тенденции. В момента според мен сме изправени пред нов избор, който обаче вече не е цивилизационен, а по-скоро духовен.
Ваклуш е личност, която по някакъв начин държи ключа. За мен той е онзи „главен инженер“, който пренаписва кода.
Може би звучи странно, но големите, световните промени винаги са се правели от отделните личности. Дали са били духовни учители, бунтовници, философи или фараони, отделни „свръх хора“ са задавали новите параметри.
Смятам, че тепърва човечеството предстои да пренапише кода си. Планетното живеене изпада в ситуация, в която има нужда от ново отношение.
Има нужда от ново отношение на човек към самия себе си, към другия и към заобикалящия го свят.
В този смисъл, според мен, Ваклуш формулира бъдещето, колкото и да звучи предизвикателно и претенциозно. В моя филм той казва една парола: „Битката за човека свърши. Започва битка за извеждането на Бога от човека“.
Според мен символът на бъдещето е човекът-бог. Но не като съблазън на егото, а като път на осъществяването ни. Тъй като живеем във физически свят, ни е много по-лесно да си представим, че човек ще бъде дехуманизиран, ще му сложат чипове, ще бъде заменен от изкуствен интелект. Да, това са възможности, които стоят пред нас и те са част от развитието на ума. Обаче това не е екзистенция – екзистенцията е да събудим вътрешната си сила, която Ваклуш казва, че носим, и която просто е спяща. Спи и никой не е обърнал внимание, че я има. Но събудим ли я, тогава тя ще стане нашата атомна централа.
– За човек като мен, който трудно си представя толкова абстрактните неща, как изглежда тази сила?
– Това са теми, които много лесно могат да бъдат опошлени и вкарани в рубрика „извънземни и езотерика“. Това са паралелни знания, които са били стриктно пазени още от Египет и е имало институция на посвещението. Оттам са минали всички, които са търсили повече от законите на физиката. И Питагор е бил в пирамидите на знанието, и Орфей, и Платон… Те са знаели, че в човека има свръхсила, която го прави еволюиращ бог и различните духовни култури са ѝ давали свои имена.
Прабългарите са я наричали „оренда“, индианците – „мана“, индийците – „кундалини“ или „змия огън“, за християнството е „Божие дихание“.
Тоест, ние сме една физическа машинария, която има заложена в себе си свръхенергия, но трябва да еволюира, за да я активира. Именно тя храни машината, храни съзнанието, емоциите, мисълта. Въпросът е, че не е активирана достатъчно, за да може машината да започне да работи на по-високи честоти или при по-голям капацитет. Сега функционираме на ниво да имаме атомна електроцентрала, обаче да си препичаме филийки на нейния огън.
Ваклуш е събудил тази свръхсила в себе си, той е преживял тази духовност и е успял да види света извън Матрицата. Цивилизацията е част от Матрицата, но събудената духовност има възможност да изкара човешкото съзнание извън нея. Идеята вече не е да бъдем по-човечни, това е минал период. Не че сме го постигнали съвсем, но вече имаме зададен нов параметър по еволюционната координатна система –
трябва да станем божествени. И тогава няма да ни измести роботът,
неговата енергия е крайна, а нашата – безкрайна, защото не е от света на триизмерността.
Ваклуш има друга мисъл, която ме зарежда с оптимизъм – че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове. Това обезсмисля целия напън на консуматорското съзнание да има все повече джунджурии, които да му носят временни дози наслада.
Религиите според мен са длъжници на човешкото духовно развитие, защото искат от човека добродетели и вяра, а не знание и прозрение. При тях има тезата за избрания и те я приписват само на единици. Идеята вече не е да си Избрания, както е в „Дюн“ например. Всеки носи в себе си избраността, просто е на различно ниво на осъществяването ѝ. Това, което трябва да прави, е да не спира да се себесъзнава.
Най-лошо е внасянето на чувството на стрес чрез идеята за грешността, което разболява, а не просветлява. Всеки съвременен психолог вече знае, че не може да лекуваш някого, ако му внасяш чувство за вина и усещане за недостойнство. Затова моят герой твърди, че знаещият човек е повече от безгрешния и че няма грешни, а развиващи се.
– А къде тук идва мястото на технологиите?
– Толкова съм се смял, когато научих историята на Алберт Велики, който в тъмните времена на Средновековието се занимавал с наука. Казвали му, че е алхимик, а той, човекът, имал инженерен талант и изобретявал някакви прототипи на машинарии. Обаче, за нещастие, влязъл Тома Аквински, един от най-авторитетните схоластически философи на католицизма. И като видял, че в лабораторията нещо се движи, си помислил, че е дяволът и изпочупил всичко.
Невежеството може да има духовни санове и дори академични титли. Най-вероятно, ако не се схване светът в неговата цялост и непреривност, ще има противопоставяне между материята и духовността. Технологиите са плод на ума, но след ума има още нива на програмиране. Цивилизацията на технологията все още работи с енергиите на създаването. Човекът има възможност да ражда, но само със събудената си божественост можем да правим истинско творчество, за което няма да има нужда да ползваме външни енергии. Човекът-киборг е криза на материализма, а човекът-бог е раждащата се нова версия, която няма да има нужда от протезите на технологиите.
– Но технологиите все повече ни уподобяват – вече са способни да създават изображения и текстове, които не се отличават от тези, създадени от човека.
– Така е, стават по-неразличими, но не носят истинското творчество. Технологията е имитативна, отражение на това, което ние сме вложили в нея. Без кабел за тока тя е обикновена вещ. Перпетум мобиле сме ние и там няма кабел за захранване, защото това е самата безкрайна енергия. Далечната идея на нашата еволюция е да станем колеги на висшия инженеринг, който по труден начин ни е помогнал да стигнем дотук и който от уважение е наречен Бог.
Всяко нещо, което в момента може да ни плаши, е част от обучителния ни процес. Една неовладяна емоция на животното в нас може да бъде много по-пагубна, отколкото да станеш жертва на изкуствения интелект.
Ще преодолеем това, като събудим в себе си надмисловните си сили. Тогава изкуственият интелект няма да може да ни достигне, защото той е до мисълта. Той е в сферата на материалната еволюция.
Призивът на моя герой е да направим преход от материалната еволюция към духовната, без да отричаме първата. Трябва да я одухотворяваме.
Повечето духовни учители и религии отричат материалния свят и материалната еволюция, но тя е опитно поле, в което трябва да се научим да работим с материята. Защото това, което е показано като висш пилотаж за работа с материята, е идеята дотолкова да я овладеем, че да сме в състояние да я пръскаме и да я събираме.
Идеята за възкресението е дадена още в Египет, но там то се е вършело чрез външни сили – Озирис е възкресен от своята съпруга Изида. Преди 2000 години един от „главните инженери“ – Исус, демонстрира как може да се прави възкресение с вътрешна сила – или, казано по друг начин, да си усвоил кода на материята и да си я направил подвластна на волята си.
– Казваш по някакъв начин, че технологиите ни освобождават ръцете, за да правим по-смислени неща.
– В древността познанието се е предавало устно – наизустявали са всичко така, както днес учат Корана. Понеже харддискът се е запълнил, а и е трябвало да се развият творческите сили, паметта е била освободена и идва писмеността. Смисълът се концентрира в символ. Мисълта се развива от отражателна в абстрактна.
Тепърва предстои да освободим съзнанието си за следващия етап.
Живеем край едни огромни масиви от памет, които не са творчество. Те са били творчество, но са се превърнали в застинала лава.
Можем да ги използваме и го правим, но е време за следващия преход – от минало, което е паметта, към бъдещето, което е прозрението.
Това, на което в момента казваме „творчество“, под каквато и форма да си помислиш, по-скоро е подражателство и комбинация от вече познати неща. Истинското творчество е друго.
Аз си мечтая например за момента, когато ще сътворим едно живо цвете.
Да, звучи като фантастика, но съм убеден, че човекът на бъдещето ще бъде инженер на живи структури и не говорим за ГМО. Само ние в цялата планетна йерархия носим в себе си творчеството като възможност – този Бог вътре в нас.
– Как твоят герой стига до тези идеи?
– Най-ценното е пътят, който е извървял, 12 години е политически затворник, също както духът е затворник на материята, на нашето тяло. На 21 попада в затвора в Кърджали – влиза като човек и излиза като бог. Но той не се оплаква. Оплаквайки се, само хабим енергията си – вместо да се развиваме и да преминаваме на следващ етап.
Ваклуш казва: „За мен страданието не съществува, то е развитие“. Тогава разбира, че светът може да не е двойнствен – добро и зло, може да няма страдание, то е част от двойнствения свят. Идеята е съзнанието да премине на следващ етап, където да вижда единство – как се проектират нещата, как нищо не противоречи на другото, а по-скоро се допълват и надграждат.
Смятам, че всеки от нас трябва да преживее такава вътрешна трансформация, в която да изведе тази вътрешна свръхсила, този свръхпотенциал. Да излезе от затвора, да освободи пленника. Като Прометей, всички сме едни приковани прометеевци и всеки отделно трябва да потърси начин да се освободи.
Снимка:
Костадин Кръстев – Коко
– Живеят ли заедно дигиталният и духовният свят?
– Всъщност те са роднини, но единият живее само в триизмерността, а другият е неограничен. Дигиталният свят е тренажорът, в който умът се обучава да бъде малък бог. Но с пробуждането в духовния свят човек има възможност да трансформира ограничения бог в неограничен Творец.
Ще мине и този етап.
Сега сме в лабиринт и навсякъде виждаме това, което сме създали.
Нужен ни е обаче един Дедал, за да роди идеята за крила, с които да излетим от лабиринта без изход. Тези крила са висшата духовна сила, която носим в себе и никой изкуствен интелект не може да притежава, нито може да контролира. Това е богът вътре в нас, истинското творчество.
Ако завършим този преход, ще видим, че всъщност няма смърт, тя е преход към други пространства и част от обучителния ни процес.
Смъртта е най-голямата услуга на еволюцията ни, защото ние идваме пак, зареждаме и ъпгрейдваме системата.
Докато в един момент не се развием дотолкова, че да можем да понесем целия спектър на надчовешко познание. Смъртта е част от метаморфозата, тя освобождава човека от старите кодове, вкарва го в състояние на ъпгрейд и следващия път той идва с една валенция повече. Това включва идеята за прераждането и многото цикли – подобно на заспиване и пробуждане.
– Винаги съм завиждал на хората, които вярват, че има нещо отгоре, нещо отвъд, доста по-лесно ви е, отколкото на нас, атеистите… Но пък, както и по всички други теми, мисля, че най-ценното е да търсиш различните гледни точни, дори да не ги разбираш и да не се побират в днешния ти светоглед.
Благодаря ти, ще ми е интересно да видя филма!
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
