Наричат Биньо Иванов – авторът на необичайната поетика. На неговото творчество посветиха време поети и почитатели на поезията от Казанлък. Вечерта бе организирана от Клуба на дейците на културата, стихове на Биньо Иванов звучаха в Музея на розата, където бе представено и бутиковото издателство „Аквариус”, под чиято егида излезе сборникът „Зрящият е хляб“.
„Биньо Иванов – един изключително чист, честен човек. Умира буквално от бедност и глад през 1999 г. Животът му е свързан с Кюстендил. Икономист по професия. Когато става популярен като поет започва работа в алманаха „Струма“. Публикувал е в „Родна реч“ през 1958-59 г. Първата му книга „До първата трева“ излиза през 1979 г. Когато я прочетох бях като поразен. Чел съм я после 100 пъти. Следват „Над полето, сред небето“ (1979), „Навярно вечно“ (1980), „Природи“ (1985), „Стихотворения“ (1989, 2004), „Пътешествието на бабините очила“ (детски стихотворения, 1989), „Си искам живота“ (1993), „Часът на участта“ (1998). Когато умира през 1999 г. започва неговото безсмъртие – Сдружението на писателите връчва посмъртно награда на Биньо Иванов. От 2007 г. читалище „Братство“ в Кюстендил организира конкурс за поезия на негово име – изключително ценен конкурс, който го спечели, много се гордее. Там има едни борби кой да влезе в журито. Поставили са му паметник през 2014 г. Голям поет“, посочи в експозето на срещата Румен Денев..
„Румен неслучайно спомена Биньо Иванов на фона на неконвенциалните времена. Той може да бъде наречен поет сюрреалист“, коментира поетът Бончо Къров.
Поетесата Женя Димова припомни думите на Едвин Сугарев за поезията на Биньо Иванов:
„Напразно любителите на прилежното слово могат да търсят обяснения какво свързва средречната песъчинка със светилото на небето, как една малина може да бъде нахапана и една забрадка ужилена, защо начуканият боб е разсеян и прочее подобни – не, няма да намерят обяснения. Нещо повече: не са нужни – заедността на всички тези фрагменти се съдържа в интуицията, скрита зад голата дума “всичко”. Нещо още повече: няма време за обяснения…
…то е и първото стихотворение в тази първа стихосбирка. И това стихотворение е реквиемно: Биньо се сбогува с нас още преди да е започнал. Защо?
Защото няма време. Никога няма време в поетичното битие – нито за обяснения, нито за колебания: на това съзнание се дължи всъщност и извънредната екстремност на неговата поезия – нейната сила да ни влече, да ни вмъква в своите въртопи; нейното жадно всмукване, което пръсва дори езиковите решетки, разгражда всички ограничения, оставя словата и усетите свободни.“
Поетите четоха стихове от поета.
Последвайте ни и в Телеграм
