Прегледано от: 0

Литературата, днес, е на заден план. Това сподели носителят на тазгодишната статуетка „Чудомир“ Иван Димитров. Той получи 49-то отличие в един от най-старите литературни конкурси в страната за разказа „Силата на думите“

СИЛАТА НА ДУМИТЕ

Тази събота между два и два и шест на обяд в градинката на Кристал думите решиха да покажат своята сила на човечеството. Иначе денят не беше нищо особено. В градинката пъплеха майки с деца, пиеше се бира, кафе и се разхождаха обичайните минувачи.

Но ето, че две жени се срещнаха и едната каза на другата:

– Оф! Отивам да върна маратонките, дефектни са. За втори път тази седмица. Ще се гръмна!

В ръката й изневиделица се появи пистолет, тя се стресна, пръстът є трепна върху спусъка, проехтя изстрел и тя се свлече на земята с пръснат мозък.

Втората жена изпищя и започна да повтаря:

– Божичко! Божичко!

Небесата се разтвориха и отгоре се чу дълбок глас:

– Да! Какво има?

Втората жена не успя да каже нищо и на момента припадна.

А една трета жена, нямаща нищо общо с първите две, която буташе количката с детенцето си, като видя тази картинка, рече:

– Дяволите да ме вземат, какво става тука?

До нея изникнаха три ниски червени дяволчета с малки, но остри рогца, грабнаха я и я отмъкнаха нанякъде. За късмет детето се разрева и след минути промълви:

– Мама, ла тук!

Майката се материализира до него, изпищя, грабна го, заряза количката и си плю на петите.

Двете момчета, които спореха на пейка наблизо, не видяха нищо от случилото се, така бяха потънали в спора си.

– Я си еби майката! – ядоса се едното от тях.

И другото момче се оказа голо, а пред него лежеше също така гола жена, която го погледна с най-учудения поглед и му каза:

– Какво правиш, Цеци, мама?

Тримата търтиха да бягат. Майката и момчето търчаха както ги е майка родила.

Един поет, който се обясняваше за пореден път с жената на живота си, най-сетне се предаде:

– Ти си права. Аз наистина живея в облаците.

Той се издигна във въздуха и след не повече от двайсет секунди вече се намираше върху един облак, откъдето помаха на жената, която му завика да слиза.

А пък двама приятели, които не се бяха виждали от доста време, тъкмо се разделяха и единият каза на другия:

– Накъде ще пътувам през лятото ли? Накъдето ме завее вятърът!

Появи се силен вятър, който някак успя да грабне само него.

Една баба, която всеки ден хранеше гълъбите в парка, се прекръсти и занарежда:

– Боже, помогни ми! Боже, помогни ми!

Небесата отново се разтвориха и дълбокият глас изнервено каза:

– Ехо. Има ли някой там? С какво мога да помогна? Или отново става дума за фалшива аларма?

Бабата се прекръсти отново и се зачуди какво да каже, но така се беше шашнала, че нищо не успя да измисли.

– Не е хубаво това, дето го правите. Да ме викате за щяло и нещяло – обиди се Бог, дръпна завесите и отиде да си гледа работата.

Хората от околните кафенета панически запредупреждаваха всички минувачи да си траят и в никакъв случай да не споменават каквото и да било. Въпреки това имаше още двайсетина нещастни случая, от които дванайсет бяха свързани с физически наранявания, пет бяха с летален завършек, а три бяха доста трудни за определяне.

Шестте минути, в които думите се материализираха, бяха истински апокалипсис за възрастните. Само децата се забавляваха, защото на езика им беше това, което им беше в главата: колела, сладолед, футболна топка, нова кукла, количка с дистанционно управление, мама и тате да са щастливи и други такива нормални желания.

Това не се повтори никога повече. Въпреки всички опити на децата и въпреки родителите, които всячески избягваха тази градинка, както и да говорят за случилото се. Единственото, което ще се запомни от времето непосредствено след инцидента, щяха да бъдат щастливите детски крясъци и дълбокото мълчание на възрастните.

А думите предупредиха на какво са способни и се кротнаха, но бяха готови да разкатаят фамилията на човечеството във всеки един момент, когато то успееше да ги издразни достатъчно, че да си правят труда.