Казанлъшкият девически манастир „Въведение Богородично“ днес има храмов празник. През 1974 г. (ДВ, бр. 34) манастирът и мраморната чешма в двора му, и сградите, използвани за руска болница по време на Освободителната война, са обявени за паметници на културата.
Според една легенда през 1828 г. на казанлъчанката Сусана Генчева, монахиня от Калоферския женски манастир „Въведение Богородично“, се присънила Богородица, която я посъветвала да се върне в родния си град и да основе там манастир. Дълбоко вярващата жена изпълнила святото послание. Събрала осем момичета от Казанлък за послушнички и започнала да ги обучава на църковнославянско богослужение и ръкоделие. Новосъздаденият женски метох бил приютен в къщата на известния търговец на розово масло Иванчо Клатната. След време послушничките решили да се замонашат и подстрижението извършил архимандрит Калиник – игумен на манастира в село (сега град) Мъглиж, Казанлъшко.
Монахините живели в бедност и лишения в продължение на 14 години с мечтата да построят истински манастир. Най-дейно с тази задача се заела една от сестрите – Зиновия Станчева. За да осигури необходимите средства, тя заминала с още две монахини за Браила (Румъния), където брат й Димитър Станчов бил търговец. С негова помощ събрали от българската общност там първите хиляда гроша. Със 750 от тях купили земята, на която се намира сега манастирът. Но за да се узакони неговото съществуване, бил необходим ферман, който успeли да издействат живеещите тогава в Цариград богати калоферски търговци – братята Христо и Никола Тъпчилещови. За няколко години монахините пътували осем пъти до Русия през Цариград и Одеса, като обикаляли Киев, Москва, Петербург, Кронщат и други градове, събирайки дарения за строежа на църква и монашески килии, а в периода 1867–1871 г. – в Сърбия и Австрия, за средства, необходими за построяване на женско сиропиталище по европейски модел.
В продължение на 15 години манастирският двор постепенно се застроява – изгражда се високата масивна ограда, монашеските килии в северната му част. Според спомените на монахините от онова време първите подстрижения в новата обител се извършвали на двора под овощните дървета, защото църква все още нямало. Манастирът бил наречен „Въведение Богородично“ като калоферския, от който дошла неговата основателка.
(„Въведение Богородично“ съществува като църковен християнски празник от VII в. Отбелязва се на 12 ноември и е свързан с въвеждането на 3-годишната Мария – дъщеря на Ана и Йоаким – в Йерусалимския храм. Според преданието в присъствието на духовници и близки момиченцето било поставено на първото стъпало на храма и само изкачило останалите 14 стъпала. Това се изтълкувало като знамение и от този момент малката Мария била обречена на Бога и останала да живее в храма.)
Виж също: Въвеждане на Пресвета Богородица в храма
Църквата
По поръчка на петербургския митрополит Исидор, тогава председател на руския Свети синод, проектът за нея бил изготвен от руски архитект. „Тя е еднокорабна с две конхи. Стените й са изградени от местен камък и са с дебелина 1,20 метра. С големия си купол, неподдържан от колони, храмът наистина няма аналог в пределите на България“ – твърди реставраторката Таня Димова.
Първата копка за строежа й е направена през 1857 година. Строителството трае цели девет години и се изпълнява от група дебърски строители под ръководството на майстор Козма. Впечатляващ е фактът, че през това време местните власти назначават за пазач на манастира турчин, който да го пази от посегателства на едноверците си!
През 1866 г. храмът е завършен и осветен от търновския гръцки владика Атанасий. По-късно тук е построено и девическо училище (1872). Монахините получили от Русия голямо дарение за новата църква – одежди, икони, кръстове, евангелия и плащаница, както и средства за зографисването на стените и купола. Църковната утвар била подарък от императрица Мария, митрополит Исидор и Троицко-Сергиевата, Александро-Невската и Киево-Печорската лавра. Парите и сандъците с подаръци били изпращани в България чрез пощата на Найден Геров – по това време руски консул в Пловдив. Петте манастирски камбани, отлети в Москва, са дарени на храма през 1869 година. Може да се каже с право, че тези щедри дарения превръщат Казанлъшкия женски манастир в символ на християнската солидарност с българите в пределите на Османската империя.
Някъде в края на 1869 г. започва изписването на храма. Художниците са уважавани и достойни хора и истински патриоти: известният в цяла България Георги Данчов, изписал купола през 1871 г., Петко Илиев Ганин от Казанлък, изписал през 1870 г. наоса на църквата, поп Павел и синът му поп Никола от Шипка, изписали олтара. Всички са били куриери на Апостола Васил Левски и обикаляйки България да зографисват, изпълнявали комитетски поръчения.
Години на изпитания
По време на Руско-турската война (1877–1878) Казанлък е превземан два пъти от руските войски. След падането на Стара Загора (19 юли 1877) многолюден бежански поток се отправя към Балкана. Когато минават през Казанлък, част от хората се подслоняват в манастира. А сестрите заедно с игумения Екапитолина се присъединяват към бягащите изплашени люде. Има данни, че войските на Сюлейман паша, преследващи бегълците, се настаняват в манастирския двор, като преди това избиват приютилите се там около 340 ранени и болни жени, деца и старци. Временно църквата е превърната в затвор, в който пленени български и руски войници са оковани, измъчвани и избивани. Всички дарения, пристигнали от Русия и другаде, са плячкосани, а стенописите в олтара и иконите – осквернени, като са избодени очите на образите. Според кондиката на манастира при бягството си турците правят опит да опожарят храма. Оттогава стенописите са силно опушени и тяхната красота доскоро бе скрита за очите на миряните.
На 27 декември 1877 г. руските войски освобождават Казанлък и слагат край на поругаването на манастирските светини.
Днес в двора на манастира, пред самата църква има паметник от две колони, обхванати от метален пръстен. На едната пише: „На руските воини и българските опълченци, загинали за Освобождението на България (1877–1878)“, на другата – „В памет на зверски избитите от османските орди 340 беззащитни жени, деца и старци от Казанлък (август 1877 г.)“. На обратната страна на паметника, под пръстена, обединяващ двете колони, е гравиран следният куплет: „И няма по-силно, по-свидно богатство, и няма по-верен, по-бащински щит, от българо-руско-съветското братство, изляно от огън и кръв, и гранит!“
В края на декември 1877 г. монахините предоставят на военното командване на Брянско-орловските части двуетажната къща източно от храма за временна военна болница и заедно с руските медицински сестри поемат грижата за ранените и болните. Но на някои от тях съдбата отредила да останат завинаги в манастирския двор. Наред с гробовете на монахини и игуменки са и тези на починали от раните си войници от Пета дружина на Българското опълчение и на много руски офицери и войници. Тук е погребан и ислямизираният англичанин, офицерът от турската армия Леман паша. Според една легенда преди смъртта си, разкаян, дето е изменил на вярата си, той сам пожелал да бъде заровен пред входа на храма, за да го „тъпчат“ християните, когато влизат и излизат от църквата. Шест от надгробните паметници са обявени за паметници на културата с регионално значение.
Реставрацията – истинско възраждане на храма
„Днес, 135 години след изписването на храма и почти 130 години след оскверняването му, ние имаме щастието първи да видим и се насладим на стенописите в тяхната първоначална красота и блясък!“ – признават с искрена радост големия си професионален шанс Таня Димова и реставраторският й екип – Надежда Донкова и Саша Стойнова. Въпреки икономическите затруднения в страната през 2000 г. група родолюбиви българи създават инициативен комитет, който да организира реставрацията на манастирската църква, а през 2001 г. е изготвен проект, одобрен от Националния институт за паметници на културата, по който вече 3 години работят реставраторите.
„Тъй като стенописите са силно опушени и не се знаеше какво ще излезе под слоя сажди, предварително направихме фотодокументация – със специално осветление снимахме всяка картина в детайли – за да може в случай на разрушаване на част от стенописа при реставрацията тя да бъде възстановена в автентичния си вид – сподели Таня Димова. – Наистина нямахме никаква представа какви ще са цветовете, какъв ще бъде колоритът. И изведнъж под саждите се появиха разкошни сцени – с ярки багри и невероятно красива живопис! Тримата майстори, изписали църквата, не са били школувани, но са се подчинявали на зографския канон, описан в т.нар. иконографски наръчник, и са обхванали невероятно много библейски сцени и личности от историята на християнството. Но в стенописите се усеща и свободата на възрожденския творец, който си позволява свои интерпретации. Нещо повече – като иконография, композиция и разположение на сцените в интериора стенописите могат да бъдат причислени към характерните за късното Възраждане образци. Използвани са похвати, стилистика и идеи, характерни за западноевропейската живопис от онзи период. От запазените документи става ясно, че през Възраждането в България са били внасяни картички с репродукции на италиански, френски и немски майстори, от които българските зографи са били силно повлияни. Например в групата на архангелите, изписани от Георги Данчов, може да бъде разпозната картината „Свободата води народа“ на Дьолакроа, което е наистина впечатляващо!“
Игуменките и монахините
През почти двувековната си драматична история манастирът „Въведение Богородично“ е ръководен от значителен брой игуменки и населен с монахини, съчетали дълбоката вяра в Бог и смирение пред Него с невероятно родолюбие, енергичност и борбеност, проявени при събирането на средства за построяване на обителта, в амбицията да създадат манастирско класно училище за девойки, в справянето с несгодите по време на Освободителната война и след нея. Пътешественикът Феликс Каниц, дипломатите Константин Иричек и Найден Геров, Захари Княжески, Михаил Золотарев, Константин Бозвелиев и др. са дълбоко впечатлени от родолюбивата дейност на тези жени. По-известни са имената на основателката Сусана Генчева, Зиновия Станчова, Екапитолина Теодорова, Зиновия II Иванова, Теоктиста Йовкова, Наталия, Аполинария и др. От 10 години манастирските дела се ръководят от игумения Наталия II с мирското име Минка, родом от Варна. В момента там има и 12 монахини.
„Дойдох тук преди 20-ина години по Божия промисъл – сподели майка Наталия. – Останах съвсем сама в живота – види се, така е било угодно на Бога. Бях си религиозна и преди това, ходех постоянно на църква, пеех в църковния хор. Вярата ме привличаше и затова не ми беше трудно да се отстраня от мирския живот и да приема монашеството. Бях вече към 60-годишна, когато ме приеха тук, а после ме ръкоположиха за игуменка. С Божията помощ се справям с колектива, с проблемите, с несгодите, с изкушенията. Опитваме се да се издържаме сами – къде с ръкоделие, къде с работа в тъкачницата или с отдаване под аренда на манастирските земи. През зимата в манастира е по-безлюдно. Лете идват туристи, наскоро гост ни беше руски владика с делегация – почетоха гробовете на загиналите руски момчета. Тъй като църквата е затворена, хората от града идват да правят кръщенета или да си запалят свещички в параклиса. След като през тази година реставрацията приключи, се надявам интересът към манастира и храма да стане голям…
Всяка обител си има някакъв светец закрилник или чудотворна икона. И ние имаме чудотворна икона на Света Богородица. Преди няколко години дойде майка с болно дете. Изпаднало в кома, в болницата не могли да установят какво му е. Спасихме го тук с молитви – това беше чудото на Майката Божия. Мен също тя ме спаси – бяха ме отписали от живите. Видях се някак отстрани как изчезнах от земния живот, но после се върнах. Види се, Бог е решил, че още не съм си изпълнила мисията тук, на земята. Божиите чудеса са много и са истински. Но човек трябва да вярва в тях…“
…В манастирския двор ме обгръща отново безлюдие и тишина. Есенният вятър отбрулва последните листа от огромния клонест орех току пред притвора с камбанарията, пристроен към храма. От гробовете, прислонени край стените му, ухаят букетите от късни хризантеми, поставени от грижовните ръце на монахини и богомолци. Напускам манастира с мисълта, че тук би трябвало да стъпи кракът на всеки, който цени историята и културата не само на България, но и на стара и нова Европа.
Автор: Йорданка Трополова
© Списание „Дипломатически преглед“
Последвайте PRESSTV вече и в Telegram
