366 налбантски дюкяна заварили турците, когато влизат в казанлъшкото село Крън при падането на България под османско робство. Именно там подковавали конете си воините от славната средновековна българска кавалерия.
За това пише преди близо век в. „Казанлъшка искра“ в своя брой 4 от август 1924 г.
През Средните векове Крън е важна за България военна крепост и мощен град. Тогава той е център на деспотство, обхващащо земите, които днес принадлежжат на общините: Павел баня, Казанлък, Гурково, Николаево.
В края на XIII и началото на XIV век там управлява братът на цар Георги I Тертер – деспот Алдимир.
Запазена е легендата за превземането с ориенталска лукавост на Крънската крепост от турците. Тя е пресъздадена от Чудомир и е намерила място в том 3 на събраните му съчинения, съдържащ спомени, пътеписи, статии и бележки.
Чудомир попада на нея в летописната книга на крънското основно училище, в която има доста материали за историята на селото и околностите му, събрани от учителя Еньо Чикакчиев.
„Когато безбройните турски пълчища нахлули в малката долина на розите, ужасеното мирно население хукнало да търси закрила в крепостите, осеяни по балканските чукари, където заедно с малкото останали борци се приготвили за последна съпротива. Близките около Крън села се прибрали в голямата трикрепостна твърдина, където наскоро били вкопчени и стегнати от здравия обръч на турците. Много пристъпи отблъснали шепата борци и тежка и неравна борба е била, докато най-после турците успяват да скъсат водопроводната мрежа. Настъпила убийствена жажда…“ – разказва Чудомир.
Видели се в чудо, старейшините и вождовете се събрали на съвет и решили когато започне да изгрява луната, да отворят голямата желязна врата на източната стена и да пуснат първом една стара баба да излезе и да опита да донесе малко вода.
„Почти всички крепости в миналото са били превземани чрез предателство. И тук, в крънската такава, турците са имали свои хора, които, като чули всичко, съобщили на обсадителите“ – отбелязва Чудомир.
През уречената нощ турците налепили по рогата на едно стадо кози горящи свещи и ги подкарали към твърдината (Оттогава това дере се казва ай-доодъ̀ дереси, т.е. реката, отгдето месецът изгрява. Впоследствие се е преобърнало на Хайдушкото дере, както се нарича и сега, уточнява Чудомир в своя публикация в „Казанлъшка искра“ през 1932 г.).
Забелязвайки светлината, обсадените помислили, че луната почва да изгрява, отворили портата и криещите се наоколо турци нахлуват в крепостта, размахвайки ятагани. Последвала страшна сеч. Векове след това в близкия дол, наречен в по-ново време Кимикев дол (от кимик – кост), се търкаляли костите на клетите жертви…
Десетина години преди публикацията на Чудомир, в. „Казанлъшка искра“ публикува друга версия на легендата. В нея се говори, че защитниците на крепостта, където бил палатът на българския княз, се укрили в близкия манастир и като видели светлинките от свещите, помислили, че им идва помощ от Бог, отворили вратите и нашествениците влезли в обителта.
В публикацията от 1924 г. се посочва, че в развалините от манастира, съществувал по времето на Второто българско царство, в края на XIX в. е намерен камък с надписи. Той бил предаден в Софийския народен музей, но „гласност не му е дадена“.
През годините Крън е наричано Хасът (Асът) и Голямо село. Днес една от забележителностите му е родната къща на полковника в Червената армия и интербригадист Цвятко Радойнов. Сега тя е музей, който работи и като хотел. В него отсядал археологът Георги Китов, докато е проучвал могилите Голяма и Малка Косматка в Долината на тракийските царе.
Десант нет
Последвайте ни и в Телеграм
