На кафе си говорих с приятел. Споделих му, че съм тъжен от факта, че най-близкият ми човек заминава. Заминава и то Forever. Заминава зад океана, там, откъдето не иска да се върне. Братовчед ми. Най-големият за мен човек.
Заминава със съпругата си и с двете си деца. Заминава не защото не обича родината, а защото мрази държавата. Мрази да го лъжат, не обича и да мрази. Но мрази, когато хората не се обичат. Не мрази само политиците. Тях ги ненавижда. Те го прокудиха. Но не само него.
Обаче вместо да ми олекне от това, че споделих с приятел болката си, ме попари леден душ. Този ми приятел каза: „Аз също заминавам“. Това, уважаеми, ме съкруши. Исках да стана и да започна да крещя…
Но и да крещя, кой ли ще ме чуе?
Загледах се в масите около нас, исках да спра да мисля за миг от чутото и от предстоящото. Млади хора бяха насядали и трескаво си говореха. Говореха… Говореха за политика. Как едните били маскари, а другите най-добрите. От съседната маса ги репликираха обидно. Прехвърчаха искри.
Това ми подейства по-бързо от кафето.
Разсъних се с тайната надежда, че случилото ми се не е действителност, а сън. Но, уви, това е реалност. Едните заминават, другите ще се избият, в защита на едни и в нападки на други.
Замислих се, какво остана в тази наша прекрасна страна. Остана омраза. Хората ги няма. Някои са в чужбина, други сега се готвят да ги последват…
Но не всичко е толкова черно и страшно. Видях и нещо, което ме зарадва. На едната маса имаше четирима възрастни. Единият четеше вестник, другите си говореха. Бяха много прилично облечени. Приятна е гледката да видиш щастливи пенсионери. Хора, дали живота си за благото на държавата, да седнат и да разпуснат на кафенето. Усмихнах се.
Но се загледах във вестника, който четеше единият старец. Вестникът не беше български. Заслушах се да чуя за какво си говорят. Но не беше на български… И ми стана още по-тъжно…
Бях щастлив поне за миг, през който живях в приятна заблуда. Но как може да ми дойде на ум, че пенсионер може да отдели пари за кафе? Та то на работещите им е трудно. Те затова изчезват. Изчезват и оставят тук само болка в близките си хора.
Сега вече и аз се замислям дали да не последвам приятеля си и най-големият за мен човек, дали и аз да не се отправя към еднопосочния терминал, откъдето връщане да няма.
Не, няма! Няма да се предам.
Ще крещя, за да ме чуят!
За да се заобичат хората, за да се върнат нашите близки, за да има бъдеще за нас в родината.
Искам да крещя… /БГНЕС
–––-
Иван Янев е кореспондент на ИА БГНЕС в Стара Загора.
Последвайте ни и в Телеграм
