ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 (23) август 1877
Иван Вазов
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: „Търчете! Тамо са раите!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Аллах!“ гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; –
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: „Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!“
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва – гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!“
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,
всяко нещо – удар, всяка душа – плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч…
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки…
Йоще миг – ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Произведението е част от стихосбирката „Епопея на забравените“, посветена на героите от национално-освободителните борби и Възраждането на България през XVIII и XIX век.
Самата ода „Опълченците на Шипка“ е посветено на участието на българското опълчение в Руско-турската война (1877 – 1878). То описва боевете при Шипка през август 1877. Подзаглавието на творбата е „11 август 1877“, това добавя историчност и документален характер на темата.
Одата „Опълченците на Шипка” е написана в Пловдив и е част от знаменития цикъл на Иван Вазов „Епопея на забравените”. Това разказа пред БГНЕС поетесата Мирела Иванова, главен уредник на къщата-музей на Иван Вазов в София.
И продължи: поводът за създаването на тази епопея е в известна степен противоречив. Великият ни поет чете в един от пловдивските вестници спомени на Захари Стоянов, в които той разказва за последните дни и часове от живота на водачите на българската национална революция.
Тези печални факти изпълват поета едновременно със скръб и гняв, а заедно с това той получава и книга с романтични поеми на своя любим френски писател и литературен кумир Виктор Юго. Вазов е изумен от мащаба и размаха на езика, на който те са написани.
Тези два факта провокират и вдъхновяват писателя, тогава все още твърде млад – през 1884 г. той е на 34 г., да създаде и на български такъв цикъл, в който той обръща поглед към миналото, към националната революция, към нейните събития и герои. Събития и герои, които някои българи много бързо след Освобождението са забравили, припомни Мирела Иванова.
„Опълченците на Шипка” излиза за първи път в стихосбирката на Вазов „Поля и гори”, издадена през 1884 г. в Пловдив. А по-късно е включена в цялостната концепция на „Епопея на забравените” в стихосбирката „Поеми”.
Епицентър
Последвайте ни и в Телеграм
